„MIRROR MIRROR“

Какъв е тоя филм: 2012-та може и да е годината на Дон „Дракона” Уилсън по китайския календар, но по холивудския такъв определено е Годината на Снежанка, защото в рамките само на няколко месеца се насладихме на тъп TV сериал /”Имало едно време”/, три игрални филма /”Snow White: A Deadly Summer”, настоящият „Mirror Mirror” и  “Grimm`s Snow White”/, а след два месеца ни очаква и епиката с Кристен Стюърт – „Снежанка и ловеца”. Явно става дума за предварително наговаряне от страна на студиата или за тематично съвпадение от космически мащаби. Каквато и да е причината, резултатът в никакъв случай не е „приказен”. „Огледалце, огледалце” е нов прочит на дъртата приказка на братя Грим за момичето с анемична кожа, кръстено Снежнобялка. Или поне трябваше да е „нов прочит”, обещавайки много самоирония, изчанчена тарсемска визия и премерени пародийни моменти, осмиващи вече втръсналия ни сюжет. Ала нещо не се получи – филмът се оказа деривативна и генерична история, която буквално и баба Ви знае, а надеждите за нещо наистина нестандартно затънаха на два метра под снега – някъде там, където трябваше да е трупът на самата Снежанка.

За какво иде реч: Тези от Вас, които не са прекарали детството си на дъното на кладенец, би трябвало сами да знаят за какво иде реч. За останалите няколко души ще уточня, че тук отново се чеше баснята за прекрасната мома Снежнобялка и нейните сложни семейни взаимоотношения, достойни за всеки епизод на всеки сериал във всяка латиноамериканска държава. Снежанка е сравнително красиво и видимо простовато девойче, което живее в разкошния замък на Злата Кралица и прекарва скучния си бит, скубейки масивните си вежди. Злата кралица пък изживява криза на средната възраст и изпада в периодично раздвоение на личността, комуникирайки си с някакво вехто огледало, от което трябва да търси одобрение, че е „най-красивата на света”.

Изнервена от появата на първите симптоми на мен-о-паузата, Кралицата изпъжда Снежанка в близката горичка, а самата тя започва подъл план за спечелването на богатия и безбожно красив принц Алкот. Оставена само по фуста в гората, Снежанка получава помощта на банда окаяни хайдути-лилипути, превземащи се като нискобюджетни Робин Худ-ове, които я поемат под опеката си и дори не злоупотребяват с нея, докато е в безсъзнание, а това е повече, отколкото бих направил аз в подобна ситуация. Накрая силите на Доброто побеждават силите на Злото и всички се веселят в продължение на три дни и три нощи, а за да сме напълно сигурни в това, последните няколко минути от филма са съпроводени от Боливуд-style песни и танци на народите, явно в чест на хиндуисткия празник Наваратри.

Кой участва в него: В ролята на Снежнобялка е селектирано странно момиче на име Лили Колинс /“Отвлечен„/, дъщеря на един естраден певец от близкото минало. То не може да играе /ни във филм, ни в хоро/, а близките планове с нея са апотеоз на окосмения кошмар, особено ако имате неблагоразумието да съсредоточите погледа си над очите й, където гримьорите са похабили сума ти човек-о-часа труд, за да разделят иначе single веждата й на две равносилно отвратителни половини. /за Лили-ните вежди може да се напише отделно ревю, така че няма да задълбавам/

Одъртяващата кучка е изиграна от Джулия Робъртс и тя е най-ценното същество в каста. Робъртс видимо се забавлява в ролята си на циничната и алчна gold-digger-ка, която няма да се спре пред нищо, за да се докопа до мъжественото телце на принц Чарминг, изигран от принц Алкот, изигран от Арми Хамър. /който също има проблеми с телесната си козина, но изрично е отказал да избръсне мъжествените си гърди за shirtless сцените/ Робъртс е единствената от участниците, излъчваща някакво приказно очарование, дори когато сцените с нея граничат и дори преминават границата на абсурда. Отделно от това, изговаря хапливите реплики с подобаващата интонация, превръщайки някои моменти от диалога в интересно преживяване и ако сценарият се беше постарал да усъвършенства тези аспекти, филмът нямаше да е толкова смазващо посредствен. Ролята на Робъртс отговаря и на актуалния й актьорски статут – този на застаряваща дива, ревнуваща младите си колежки за по-добрите им предложения.

В малка роля е и вечният клоун Нейтън Лейн, което още от трейлъра трябваше да Ви наведе на мисълта, че филмът ще е всичко останало, но не и сериозен – за да оправдае това, героят му се превръща в хлебарка и един скакалец го изнасилва. /това май беше най-модерното нещо в целия т.нар. „модерен прочит”/ В още по-малка роля имаме и абонирания за фентъзи сюжети Шон Бийн, който обаче – изненада! – не бива убит от остър предмет, макар че точно това трябваше да стане. Забележката ми е само, че съотношението на красота между основните герои е някак неадекватно за нуждите на приказката, тъй като само много зацапано с прах огледало /или такова, повярвало на заглавието „Хубава жена”/ може да обяви Джулия Робъртс за по-красива от Лили Колинс. Честно казано, дори Джулия Робъртс да беше последната жена в цялото Кралство, пак нямаше да е най-хубавата, защото щеше да го има Арми Хамър.

Как е заснет: С типичната за Тарсем Сингх визуална бомбастичност и феерия от багри. Индиецът е баснословно известен със стила си на снимане и най-скорошният пример за това е „Войната на Боговете”, където наблюдавахме движеща се на slow-motion ренесансова картина. Силата на Тарсем е точно в начина му на показване на сцените, а не в съдържанието на самите сцени и точно това трябва да очаквате от него в „Огледалце2”. Филмът е кух и досаден, но магията му идва от презентацията и изтънченото диригентство на Тарсем, който отново се е постарал да вкара последния врясък на модните тенденции от близката лудница – специално внимание обръщам на сцената с дворцовия бал, където всеки от гостите е облечен като ловен дивеч. Най-доброто нещо в „Огледалце2” са костюмите – толкова пищни, че на определени места може да получите остра форма на световъртеж от целия калейдоскоп на цветни платове. Царските одежди пищят името на Тарсем във всеки кадър и отново са дело на култовата дизайнерка и дългогодишна сътрудничка на Сингх – Ейко Ишиока, която за лош късмет R.I.P-на само два месеца преди премиерата.

Останалата част на продукцията обаче вони на нещо, което може да се открие плаващо по река Ганг. Статичните декори са точни три /кралския замък, снежна гора и една улица/, които се повтарят циклично на всеки десет минути и някъде след първите пет вече ще Ви е писнало от очевадната им артифициалност. Ефектите са евтини, „екшън”-сцените са хореографирани от цирков урод, а като добавим към това и цялостното чувство на превзета театралност, си мисля че мястото на „Огледалце”-то не биваше да е по кината, а някъде по сцените на „Сълза и смях”.  Музиката също не помага, тъй като е с подчертано септично звучене и ще я харесате, само ако я слушате на mute режим.

Анализ: Поредната гавра с останките на сем. Грим е факт. Филмът е осезаемо детски, но драмата му е, че през цялото време се опитва да не е такъв. Иска да е себеироничен и да служи като саркастичен поглед върху приказния жанр, но в края на краищата не е нищо повече от тривиален и не-особено забавен поглед върху нещо, което не става за поглеждане. Иска да е различен, а накрая показва все същите мотиви –  дори последната реплика е красноречива: „So it was Snow white`s story after all”, така че който е очаквал нещо повече /като мен/ може да се хване за половия мускул. Идеята за лека пародия е достойна за уважение и винаги бих предпочел открито шеговития модел, пред инжектирания с епика такъв на Рупърт Сандърс и предстоящото му LOTR-менте, но Тарсем отново се е олял в козметичните красоти и е оставил баш важните неща на заден план, което всъщност не бива да изненадва никой – Сингх винаги си е бил показвач, а не разказвач. Другото, което ми направи впечатление е колко расово коректни са джуджетата – имаме си латиноси и дори азитаец, макар че ролята на последния бе само да се хили истерично, като хирошимец, който на 06.08.1945 година е бил извън града. Но за да бъда обективен, ще спомена, че сюжетът наистина притежава хумористични моменти /миджити на кокили, муахаха!/ и забавни еднолинейни лафчета /”Snow way!”/, които със сигурност биха се харесали на всички…

…болни от церебрална парализа. Интеракциите между Лили и лили-путите са забавни донякъде, но хуморът е доста въшлясал и единственият път, когато си отворих устата по време на прожекцията, не бе за да се разсмея, а за да кихна. „Огледалце, огледалце” страда от дразнеща стерилност – стерилна атмосфера, стерилен хумор и стерилна обстановка, а да не говорим за стерилната актьорска игра на Колинс, която би могла да си съперничи с тази на стерилна марля. Неясната му таргет-аудитория, неориентираното му изложение и не-казването на нищо ново свалят нивото на филма някъде до нивото на клякалото в индийски нужник. Сега сигурно си мислите, че говоря хули, понеже мразя филмите по приказки, но това не е така. Истината е, че ги обичам до смърт и казвайки това имам предвид, че обичам, когато всеки един от правилите ги бъде застигнат от бавна и мъчителна смърт.

Какво научих от него: 1. Размерът /на ръста/ има значение – един висок и снажен хубавец е за предпочитане пред седем разгонени джуджета. /качество > количество/ и 2. Лили Колинс трябва да си купи по-голяма пинсета за скубане на вежди, тъй като цялата липсваща коса на баща й е отишла по тях.

Защо трябва да го гледате: защото е на Тарсем, а неговите филми стават само за това – за гледане.

Защо не трябва да го гледате: защото е правен от човек, който е на „Ти” с шизофренията.

Какъв е изводът: 2012-та – толкова много Снежанки, толкова малко мозък…

Оценка: 3.5/10