Дисни. $250 милиона бюджет. Пълен провал. Звучи ли Ви познато? На мен – да. Това са няколко думи, с които могат да се опишат всички набъбнали от претенции опити на анимационерската компания да генерира нов златоносен франчайз след „Карибски пирати”, като се започне от „Принца на Персия”, мине се през „Трон: Заветът” и се стигне до „Карибски пирати 4”. За нормалните хора подобни неуспехи би трябвало да водят до някакво ниво на смирение, но не и за Дисни, които сякаш неусетили накъде духа вятърът на промяната, запрятат ръкави и вкарват в разработка следващия си бъдещ flop – “Джон Картър от Марс” – величествен епос, галещ всяко едно сетиво поотделно, планиран да се превърне в „Аватар”-ът на 2012-та, така както „Трон: Заветът” беше „Аватар”-ът на 2010-та, а „Аватар” беше „Аватар”-ът на 2009-та. Поне такива бяха плановете. Плановете обаче не се осъществиха и за успеха не спомогнаха нито големите имена на Андрю Стантън и Марк Андрюс, нито могъщата рекламна кампания, започнала да афишира заглавието още миналата пролет с надеждата, че за една цяла година ще се намери все някой, който да е чувал за Едгар Райс Бъроуз.

Изгубен в нашия свят. Загубен във всички останали.

Какъв е крайният резултат? „Джон Картър” видя „зелената светлина”, макар че всъщност трябваше да види бялата – онази, появяваща се точно преди да нещо да пукне. Защото едноименният филм заслужава точно такава съдба – на перманентната забрава. Той е четвърт милиардна миазма, изгълтала повече ресурси и от тези, необходими за изхранването на половин Сомалия, а единственият й принос за изкуството са няколкото що-годе готини сет-дизайна. Отделно от всичко останало, сюжетът на „Джон Картър” не е „Война и Мир”, а елементарен селски адвенчър за скоклив красавец, което предполагаше лек и приятен наратив, водещ до забавление, а не до умствени травми. Но Дисни обичат грандиозността и са сътворили толкова некохерентен сценарий, че сюжетът ме изгуби още при първоначалния info dump в първите секунди. Някакви раси се бият, някакви принцеси се кълчат като ханъми на пилон; има много лоши рептили, ама хуманоидите са още по-лоши, защото градът им се вика Зоданга, а град с подобно име просто няма как да съдържа добронамерени жители.

Това е третият абзац и в него обикновено говоря за режисьора, следователно трябва да спомена Андрю Стантън, ала за разлика от тоалетните на Pixar, в ревюто си ще го спомена с обемист негативизъм. Има вероятност да не сте чували за Стантън и това е хич не е срамно, като се има предвид, че „Джон Картър” е първият му игрален опит, и под „игрален” имам предвид, че пичът бая си е поиграл, за да го осере. Стантън е известен с анимираните си хитове „Търсенето на Немо” и “Wall-E” и май има някакво колегиално съревнование с Брад Бърд, понеже веднага след като единият дебютира в живото кино с „Мисията Невъзможна 4”, сега другият се опитва да му диша във врата с „Джон Картър”, само че дишането е на пресекулки и повече наподобява последния дъх на краставо псе. Колкото и да е иронично, „мисията” на Бърд се оказа доста по-възможна, от затормозяващия сетивата CGI-фест, който е забъркал Стантън. Нямам нищо против факта, че филмирането на „Джон Картър” е била детската мечта на режисьора /що за педал, моята детска мечта бе Памела Андерсън/ и човечецът е правил и струвал с години, преди да успее да се добере до проекта, но младежкият му ентусиазъм и любов към героя са изиграли лоша шега, тъй като филмът съдържа предистории, подробности и тривиа, които трудно биха били разбрани от новото поколение зрители. Пък и няма какво да се лъжем – Едгар Бъроуз определено е далеч от Стефани Майер.

Всъщност Бъроуз е много по-известен с един друг свой персонаж – атлетичния шебек Тарзан от рода Грейстоук, чиито евентуален римейк ще бъде идеална роля за Анди Съркис. Излиза, че Бъроуз има афинитета да пише за topless мъжкари с IQ малко по-високо от това на принтер, които битуват в свят на човекоподобни. Лично аз не съм имал честта да прочета оригиналната новела – „Принцесата от Марс” – издадена в началото на ХХ век, някъде по времето, когато Хитлер е бил просто чувствителен художник. Тази моя игнорантност е обяснима с факта, че младежките ми дни преминаха в илитерация, а всяка книга без думите „Маншон”, „Полуобувка” и/или „Мъхеста брада” в заглавието, бе подритвана с пренебрежение. Достолепната възраст на „Джон Картър” несъмнено го прави класическа история, която обаче едва ли ще допадне на зрителите, чието ЕГН започва с цифрата 9. Това рязко ограничава таргет-аудиторията му и води децата до прекомерни напъни да следят комплицирания сюжет, а както добре знаем – ако едно дете се напъва прекалено много, то се нааква.

Стантън и сценаристът Марк Андрюс са били изцяло погълнати от желанието да обрисуват своите детски фантазии, но сякаш са забравили, че светът не е населен само с хипер нърдове. Едно е да правиш филм за Спайдърмен, чието име ехти дори във влажния мрак на пакистанските пещери, а съвсем друго – за неизвестен скакалец като Джон Картър, чието име едва ли се радва на световна популярност, въпреки че споделя инициалите на Хесус. Тази необуздана фенбойщина, пръсната по страниците на сценария, води до сюжетна анархия, хаос от непроизносими имена и протагонист, по-кух и от войнишката си манерка. Но не, това всъщност не е така – Стантън и Андрюс са решили да го направят пълнокръвен герой и са му измислили цял драматичен суб-плот, в който циври за убитото си семейство. Само дето това е филм на Дисни, а убитите семейства във филм на компания, промотираща фамилни ценности, не се котират. Дори и с тази ненужна плънка, образът на Картър е стереотипен до безобразие и съм сигурен, че някъде по родословното си дърво, Картър е далечен пра-пра-пра-пра-братовчед на Джейк Съли.

Но нека първо разгледаме хронологията на заглавието. Първите опити да се екранизира книгата на Бъроуз започват още в началото на 30-те – някъде по времето, когато Хитлер става канцлер на Германия. Точно така, „Джон Картър” излиза по кината точно 70 години след като някой за първи път се е плеснал по монголоидното чело с думите: „От това ще излезе жесток ням филм!” Казано иначе, на „Джон Картър” са били нужни цели поколения, за да стигне до пре-продукция и човек би помислил, че за половин век някой трябва да е написал поне един свестен сценарий. И това може би е така, просто този някой не в екипа на Андрю Стантън. По-интересното е, че в началото на 90-те години, „Джон Картър” е бил на крачка от заснемане и крачката е била на Том Круз. Младият Томас /вече придобил его на екшън-звезда след „Топ Гън”/ е бил поканен за ролята на Джон Картър, но точно тогава Круз е бил по-зает да извършва първите си стъпки във вълшебния свят на сциентологията и светът на Марс не го е интересувал.

Чак 20 години по-късно замразеният проект бива отмразен от топлата слюнка на Стантън, капеща наляво и надясно, докато пичът се е опитвал да убеди Дисни, че щом може да снима анимирани риби на Земята, значи може да снима и анимирани рептили на Марс. Дисни, естествено, му се доверяват и даже му се предоверяват, подарявайки му чек за четвърт милиард долара с думите: „Гледай да не ги похарчиш за курви!” Стантън не харчи парите за курви, но може би трябваше, защото така поне нямаше да бъдат хвърлени на вятъра. Даже обрязва заглавието в последния момент и вместо „Джон Картър от Марс”, името вече е само „Джон Картър”, за което не виждам особена причина, след като още на постера се вижда, че Джон Картър е на Марс и това не е никакъв спойлер. Накрая резултатът е предвидим – вцепеняващо здравия разум зрелище, водещо до краткотрайни припадъци, на фона на толкова изкуствено замотана история, с толкова много раси и предистория, че дори специалистите в НАСА няма да я разберат от първия път.

Аз също не успях и за това спомогна накъсаният монтаж, мятащ зрителите „между два свята” от Марс на Земята с ненужни флешбеци и уводни разяснения. Така например, сюжетът започва с марсианско интро, в което уж трябваше да разберем кои са лошите, но единственото, което разбрах беше, че няма да имам нужда от 3-D очила, за да следя действията на Доминик Уест, понеже неговият злодей така или иначе си е едноизмерен. После, а-ха да възприемем какво се случва на Марс, изведнъж отиваме на Земята и се запознаваме с Едгар Бъроуз, който играе себе си. /да, точно така, авторът на книгата – супер оригинално, нали?/ Чак накрая, може би след ненужни 15 минути екранно време, стигаме до сиромаха Джон Картър и някъде тогава филмът започва, а след около 40 минути беше време да приключва, но тия $250 милиона трябва да отидат все някъде, така че се гответе за 2 /два/ уморяващи часа на Барсум… или там, както е марсианското име на червената планета.

Джей Си е бивш военен капитан, битуващ в годините след Гражданската война в САЩ, някъде по времето, когато майката на Хитлер е била още млада австрийска краварка. Неговата история е драматична, но и златарска, понеже се оказва, че е открил цяла пещера с кюлчета, останали от времето на Монтезума. Вместо златна слюда обаче, Картър открива Старгейт и мигом се озовава на Марс/Барсум. И тук идва врътката. На Земята Картър може да е обикновена отрепка, но на Марс се превръща в Супермен, тъй като 2.6 пъти по-слабата гравитация на планетата го кара да извършва олимпийски скокове, достойни да зачервят от срам бузите на всеки супергерой. /без Хълк, разбира се, защото бузите му са зелени/ Някъде по това време идват и грозните марсиански туземци, наречени Тарки, които вземат Картър за домашен любимец и тъй като са загубени в превода, го кръщават Вирджиния. Следва протяжна втора третина, изпълнена с повече скука и от тази в чакалнята на погребален агент, а в последвалите часове Картър се вживява като циркаджийска маймуна, скача и хрипка, пада и става, бяга и се бие, а после пак скача /за по-сигурно, ако не сте го видели първите осем пъти/ и се сприятелява с разнообразни животински видове, като например бързоходната кучка Ула, и хуманоидната принцеса с перманентно керемиден тен Дежа /Вю?/, с която романтичните искри прехвърчат още преди самият Картър да е стъпил на земята от поредното си прехвърчане.

В общи линии става ясно, че Картър трябва да спаси света, което е чудесно, защото във филмите винаги има поне един свят, който трябва да бъде спасен, а Марс не е бил спасяван от „Зов за завръщане” насам. По някое време се показва и Марк Стронг в ролята на някакъв древен shapeshifter, който може да променя облика си на всичко, само не и на запомнящ се персонаж. Следват пътувания из пустините на Юта… извинявам се, на Марс… битки с мечове и малки пищовчета, които дори отчаяните хайдути от Априлското въстание не биха използвали; и разбира се – епичен завършек, по време на който Картър трябва да разтури една пищна сватба. Същинският финал обаче е противен и оставя вратата на семейната крипта широко отключена за поне едно продължение, макар че имайки предвид свенливото финансово представяне на Картър в бокс-офис департамента, се съмнявам от Дисни да рискуват със сикуъл веднага – може би след още 70 години, че да им е  гадно и на пра-внуците ни.

Проблемът на Картър обаче е много по-ироничен. Дори да не съм чел книгата съм наясно, че описаното от Бъроуз е инспирирало множество сай-фай умове през годините, като например Артър Ц. Кларк, Рей Бредбъри, Хорхе Лукас и Джеймс Камерън, което означава, че всеки зрител в даден момент от живота си е гледал „Джон Картър” поне три различни пъти. /някои от сцените са почти 1-към-1 с Лукасовите трилогии/ Излиза така, че това е един от малкото случаи, в които реалният оригинал ни се струва като имитация на копията му, а това е парадоксално, но и резонна последица от факта, че Дисни решават да адаптират 100 годишен сюжет пред разглезената и апатичната съвременна публика. В случая на Картър, правилната стратегия щеше да е „по-добре никога, отколкото късно”.

Стигаме до актьорите на пустинния епос, част от които са със CGI одежди, а повечето са играли заедно и преди. В главната роля e бившият хокеист и настоящ пишман плейбой Тейлър Кич, чиято фамилия е напълно на мястото си в подобен филм. Кич е познат на трима-четирима души от спортния сериал за ръгбисти „Friday Night Lights” и горделиво тръбеше пред медиите колко се е борил, за да бъде кастнат като Картър. Явно критерият е бил „повече от едно изражение”, защото Кич е получил ролята с точно две такива. /едно, в което гледа лошо и второ, в което гледа мръсно/ Бидейки екс-хокеист, Тейлър със сигурно е бил удрян поне 17 пъти със стик в кратуната, което донякъде обяснява защо през целия филм се държи по-неадекватно и от Мунчо. А ако до всеки велик мъж стои една жена, до всеки велик землянин стои марсианска принцеса, изиграна от Лин Колинс. Не бях сигурен откъде ми е позната тази актриса /първо помислих, че е сестра на Лили Колинс, но после видях, че веждите й не приличат на черни стоножки/, докато не разбрах, че е играла във „Х-Мен: Върколак” /където играе и Кич в ролята на Gambit/ и чак тогава ми стана ясно защо съм я забравил. Тя е в ролята на интелигентната мома, влюбваща се в първия извънземен /в случая извънмарсен/, попаднал пред погледа й.

От компютърно генерираните Тарки блести Уилям Дефо и той е единственият от каста, който наистина прилича на себе си. Леко ме шокира откритието, че в стадото на тарките се ежи и Дейвид Шуимър, но после осъзнах, че холивудските правила налагат присъствието на поне един известен евреин на Марс. Интересното е, че „Джон Картър” притежава цели четири героя от „Рим”, сякаш са си организирали творческа среща на тема „7 години, откакто ни спряха сериала”. Кийрън Хиндс /”Призрачен ездач 2”/ и Джеймс Пюрфой /”Соломон Кейн”/ са на типичните аристократични позиции и не будят някакви изненади, а Поли Уокър играе в CGI облекло, което си е чиста загуба, понеже както знаем от “Рим” – актрисата има какво да покаже от себе си. В по-малки роли са лошите копелета Марк Стронг и Доминик Уест, но те са смехотворни и заслужават презрение. Стронг май не си е взел поука след „Зеления фенер”, докато Уест явно иска да бъде солидарен с колегата си от “The Wire” Идрис Елба и е решил да се снима в пълен боклук малко след него.

„Джон Картър” ме остави и с храна за размисъл, чиито вкус не ми хареса. Така например, не разбрах каква е ситуацията с хуманоидните марсианци, имащи еднакво телосложение, височина и външност с обикновените земляни, въпреки гравитацията на червената планета, заради която би трябвало да са високи и слаби пръчки. /ето още едно доказателство, че компютърно генерираните Тарки са по-реалистични от хората във филма/ И как, по дяволите, Картър скача толкова нависоко /в някои от сцените измерих с линийка по екрана, че скочи на сто метра вертикално/, без да се осакати трайно при приземяването? /даже когато носи още един човек със себе си/ Да не говорим, че се научи да координира движенията си в новата гравитация за около 30 секунди, а това е повече, отколкото може да се каже за Нийл Армстронг. Не осъзнах и функциите на К-9 животното Ула – то не ставаше нито за комичен персонаж /защото просто не беше смешно/, нито за пълноценен сайдкик /защото изобщо не беше полезно, въпреки speed boost-овете си/, а като добавим и не-особено-детската му външност на нещо средно между забелен dickhead и прясно динозавърско лайно, не виждам за чий е трябвало да присъства в и без това перфектно тъпия филм.

Време е за малко добри новини в техническата сфера. Както се и предполага, най-големият актив на заглавието са визуалните му ефекти, които наистина са добре направени и си струва да бъдат видени на голям екран. CGI съществата също са детайлни и ако не мязаха на анорексичен Горо от „Смъртоносна битка”, може би щяха да са още по-впечатляващи. Туземците обаче са безлично еднакви и едва ли ще ги разпознаете визуално, освен по гласа им или по IMDB. Поединично са ОК, но когато се съберат в група, индивидите се открояват по-трудно и от сервитьорска плюнка в супа. Заслужават похвала архитектурата на марсианските градове, дизайна на декорите и въоръжението, а също и инсектоподобните въздушни кораби, показващи нагледно, че част от тия $250 милиона са отишли на правилните места. 3D-то е тотално ненужно /изненада?/ и по никакъв начин не отличава заглавието с нещо друго, освен с по-високата цена на билета и последващата болка в очите.

И така, „Джон Картър” е детски филм, струващ много, много, толкова много пари. И е глупав детски филм, който старателно се опитва да бъде сериозен, а това го прави неприятен за гледане както от деца, така и от бавноразвиващи се деца. Ако исках да гледам тъпо детско за Марс, щях да си догледам „Майло на Марс”, а не да се подлагам на тази двучасова какафония, след която единственото ми желание бе да се удавя в някоя каца с джибри. Честно, за същите пари дори аз можех да направя по-добра версия на „Бай Ганьо срещу Хищника” от тази. Посредственият диалог /”Ти си грозен, но си и красив!”/, заплетените суб-плотове, не особено впечатляващият клаймакс, неопитният директор и простоватото бичме в главната роля правят „Джон Картър” да изглежда като неумел сикуъл на нещо, което сме гледали като деца, но се опитваме да репресираме. В заключение, „Джон Картър” е ефектно, но неефективно адвенчърче с егото на белоглав орел, но с капацитета на киви /или на пингвин, или на друго пиле, което много иска да лети с големите батковци, но не може/, така че го гледайте на своя отговорност и не ме слушайте – аз съм последният, който да Ви убеждава за каква глупост да си давате парите.

3.5/10