„JOURNEY 2: THE MYSTERIOUS ISLAND“

Английското заглавие бие по простотия дори изгъзици като „Fast 5ive“

Какъв е тоя филм: Плашещо детски и като казвам „детски” имам предвид „предназначен за гледане в дом за умствено изостанали деца”. Това е /може би/ най-малоумното нещо по кината за 2012-та и ако бях със суицидни нагласи, вените ми вече щяха да са обагрени в кървавочервено. Но нещо повече – това е единственият филм, по време на който си излязох от залата. „Пътуването” до Тайнствения остров ми отне към 40 минути и ако искате да знаете в коя сцена филмът спря да съществува за мен, ще Ви подскажа – героите яхват гигантски пчели /или оси, или търтеи, със сигурност бяха някакви мутирали насекоми/ и щастливо политат към висините! Точно в този момент си казах „Стига!”,  станах от седалката и демонстративно изсипах пуканките на пода, за да може и на чистачките да им е гадно от този боклук. А когато човек, изтърпял до края помии като „Стръв” и „Когато падне мрак” си тръгне от някой филм, това би трябвало да Ви говори предостатъчно за качествата на заглавието.

За какво иде реч: Преди 4 години излезе „Пътуване до центъра на земята”, където Брендън Фрейзър ни заведе в центъра на ануса си и ние стояхме вътре цели 90 минути. Това бе шарено и игриво адвенчърче, изпълнено с феерични цветове и светещи мъхове, и не на последно място – бе един от първите филми в 3-D, преди “Аватар” да извърши триизмерната си дефекация върху киното на 21-и век. Сега идва ред на никому-ненужния сикуъл, в който отново има някакво пътуване, отново всичко е шарено до припадък и отново е в 3-D. Този път обаче пътуването е до Тайнствения остров и големият бял водач не е Фрейзър, а самият Дуейн Джонсън, по прякор Скалата, а по призвание – Баламата. Сюжетът е по мотиви от книгата на мистър Жул Верн, макар че никой не бива да казва това на наследниците му, понеже филмът е толкова безцеремонно слабашки, че всеки, свързан по някакъв начин с направата му, заслужава да бъде награден със 6.5/10 камшични удара на голо. Ала нека не задълбавам в омраза /защото в момента мразя много повече себе си/, а се насоча към същинската история, достойна за всяко помагало на тема „How to get dumb… for dummies”. Накратко, сюжетът ни връща към младото яре от първия филм Шон, което вече е леко пораснало и се е превърнало в „лошо момче”, а както добре знаем – Холивуд обича лошите момченца, нищо че по този начин глорифицира престъпността на САЩ. Биологичният му баща е аут от картинката, тъй като Брендън Фрейзър е отказал да се върне в третото измерение /явно нещо ужасно се е случило с него там!/, и в ролята на бащината фигура е пастрокът Ханк, който е бивш пехотинец, но не се подлъгвайте от физиката му – там е бил разбивач на кодове, а не разбивач на черепи. /струва ми се като неоползотворен потенциал, но нищо/

Няма нужда от жокер, за да познаете кой от тези четиримата е циганинът, нали?

Шон получава криптирано послание от дядка си, че Тайнственият остров от „Изгубени” съществува и трябва да бъде открит на всяка цена, иначе филмът ще свърши внезапно!  Верен на поговорката че „кръвта на вода не става, но водата на вино – да” /поне според Джийзъс/, Шон грабва ученическата си раничка и поема на мисия в неизвестността, последван от Ханк, който много иска да бъде приет като отговорен падре и дори си позволява да дава родителски съвети, което е ужасно, понеже визията на Скалата предполага повече бащински шамари по детски бузи. Както и да е, към скалистата двойка се присъединяват циганския пилот на хеликоптер Габато и красивата му дъщеря Кайлани, а на място пък ги посреща дъртият авантюрист и дядо на Шон – Александър – който прилича на нещо средно между Индиана Джоунс и Ричард Атънбъро. Впоследствие, цялата тази пасмина е преследвана от гигантски рептили и омайвана от миниатюрни слончета, после откриват Атлантида, а след това може и да се случват други неща, но както вече казах – аз никога няма да разбера това.

Как е заснет: Режисьор на това уникално по своята същност нещастие е Брад Пейтън и Вие не сте чували за него. По-важното обаче е, че оттук-насетне няма и да чуете, тъй като пичът едва ли има някакво бъдеще в киното, различно от това на разсилен. Пейтън е престъпно некадърен и трябва да бъде затворен в изолатор – празна бяла стая с един огромен 60-инчов CRT дисплей, на който да се излъчва “Котки и кучета 2” отново и отново, и отново, и отново, в продължение на няколко години – докато Пейтън полудее или се обеси на ластика от слипчетата си. И това ще бъде съвсем незначително отмъщение на фона на мръсотията, оставена от левите му ръце. Пейтън е използвал целия си умствен арсенал да заснеме гледаем от всички възрасти филм, но като се има предвид, че умственият му арсенал е по-вехт и от този на пакистански животновъд, „Пътуване до тайнствения остров” не се оказва нито детски /малчуганите може да се наакат от напрежението в него/, нито подходящ за възрастни. /защото е като кошмар на надрусан с LSD/ Вътре има доста екшън от карикатурен стил /някакви гущери се затърчат в 3-D, хеликоптери попадат във водни смерчове на забавен кадър и други такива окулярни благини/, но цялата работа издиша отвсякъде и никое клинично здраво дете не би си губило от времето за сукане, заради подобни говна.

Трябва да отбележа стабилната операторска работа на ветерана Дейвид Татерсал – човечецът показва, че е единственият от екипа, притежаващ опит с камера, която не е хладилна. Музиката от друга страна е гнусна и съм почти сигурен, че всяка форма на битов шум /като например звукът от работещ сешоар/ би била по-адекватна в случая. И накрая идва ред и на любимия ми 3-Дефект. 3D-то може да е на трето място по последователност на измеренията, но със сигурност е на първо място по отвратителност на дадена продукция. Обективно погледнато, 3D-то на „Пътуване до тайнствения остров” не е за оплакване – вътре има няколко момента, които си струва да бъдат видени през стереоскопични цайси, но проблемът е, че трикът е твърде натрапчив и in-your-face, което всячески превръща филма в евтина залъгалка за хиперактивни дечурлига. Летящи и хвърчащи неща подскачат наляво и надясно, но най-вече – точно срещу зрителите, като любимият ми момент, и може би един от най-величествените такива в киното на 2012-та, е сцената, в която Скалата прави автореклама на биволското си туловище и отбива няколко плодчета с могъщата си гръд право към публиката. /точно така, тази сцена съществува и даже не си излязох след нея, понеже съм стоик/ Като цяло, филмът си струва единствено заради 3D-то, макар че и то не може да замаже останалите му негативи. /освен ако не си свалите очилата – тогава всичко и без това ще си е замазано/

Кой участва вътре: Новоизгряващата звездица Джош Хъчерсън повтаря ролята на Шон, правейки финална загрявка преди да се превърне в бъдещ тийн-идол след „Игрите на глада”. Над него едрее Дуейн Джонсън /”Безпощадно”/ и все ми се струва, че кеч-копелето има някакъв списък с детски сюжети, които трябва да изиграе преди да умре. Джонсън поема щафетата от кривите ръце на Фрейзър и само крепостен селянин може да нарече това „подобрение”. По-интересното е, че „Пътуване до тайнствения остров” е вторият път, в който Скалата диша във врата на Брендън – ако помните „Мумията се завръща” ще се сетите, че Скалата успя да си присвои спин-оф за „Краля на Скорпионите” и направи така, че целият кеф от филмите на Стивън Сомърс /колкото и малко да беше!/ да отиде по дяволите. Бате Дуейн не е новобранец в малолетните сценарии, което ме кара да си мисля, че съкровеното му желание е да играе само с пре-тийнчета, защото така ще бъде напълно сигурен, че никой друг на снимачната площадка няма да има по-здраво тяло от неговото. Сега Дуейн отново си партнира с деца и старци, като в ролята на последния е достолепният Майкъл Кейн. /”Хари Браун”/ Кейн се превъплъщава в ролята на дядо Александър и неговата задача е най-трудна, тъй като трябва да играе с някакво достойнство, а това е особено тежка работа, когато участваш във филм, чиито странични ефекти водят до изпадане в кома.

Скалата дава своя принос за саундтрака на филма

Героите попадат на имагинерен остров, където трябва да се справят със странни и причудливи форми на живот. Една такава форма на живот е Луис Гъзман и участието му автоматично прави „Пътуване до тайнствения остров” неподходящ за деца – Гъзман е безспорен символ на грозотата човешка и в някои моменти дори аз се плашех от зверската му мутра. Филмът не се препоръчва за деца и заради участието на Ванеса Хъджинс, а.к.а „курвата на Дисни”, която нямаше търпение да си демонстрира недораслите цици онлайн, смятайки че така ще стане звезда по бързата процедура. Ако участието в бебешки приказки за скали и гущери е нейната представа за звездна кариера, значи момичето е преуспяло.

Анализ: „Пътуване до тайнствения остров” няма нужда от анализ – в него няма нищо за анализиране. Той е отпадък и като такъв трябва да бъде мачкан, захвърлен на бунището и забравен, така че всеки опит да се вниква в „смисъла” му е обречен на неуспех. Не отричам, че в него вероятно има и нещо за хвалене, но аз не открих такова, въпреки че го гледах доста по-съсредоточено, отколкото по принцип гледам филмите – не заради 3D очилата, а заради надеждите ми Ванеса да изтърве някой непредвиден nipple slip. Възрастните фенове на Жул Верн също не биха го одобрили, тъй като повечето отдавна си почиват в съответните урни, а новото поколение най-вероятно никога не е чувало за него или ако е – си мисли, че това е името на френски футболист. Филмът не струва и ако предварително сте се примирили, че ще гледате инфантилност до краен предел, защото дозата посредственост е прекалено overwhelming даже за най-непредубедените зрители. Нека го кажа по този начин, за да не се бъркате – „Пътуване до тайнствения остров” е за публиката това, което е бесилката за осъдения на смърт. Е, не съвсем, разбира се – осъдените на смърт не се мъчат по час и половина.

Ако мислите, че съм груб, сигурно сте прави, но това е понеже не очаквах от Скалата да падне по-ниско от „Феята на зъбите”, а тук не само пада, но и отривисто се зарива с тор. Истината е, че филмът щеше да е търпим, ако не беше предназначен за толкова всеобхватна аудитория – в смисъл, ако бяха ориентирали нещата към 21+ годишните льохманчета, нещата нямаше да миришат на мексиканска пръдня, но не – Пейтън е искал да спечели всички възрасти, а единственото, което евентуално ще спечели е второ място на Специалната олимпиада. /защото е прекалено тъп за третото, но не е пълен имбецил за първото/ И не забравяйте – това го казвам от позицията на човек, спестил 40 минути от този анихилатор на мозъчни гънки. Само Яхве знае какво щеше да се случи с мен, ако бях останал до финалните надписи.

 Какво научих от него: едно голямо, триизмерно нищо

Защо трябва да го гледате: Защото притежава сравнително сносно 3-D и два-три красиви кадъра, ако естествено знаете в коя част от тялото на Ванеса Хъджинс да се концентрирате.

Защо не трябва да го гледате: Защото има голяма вероятност да е последното нещо, което ще видите, преди да изпаднете в мозъчна смърт.

Какъв е изводът: Трябваше да си купя нови гащи, вместо да давам парите за билет. /имам нужда, не за друго/

Оценка: 1.8/10