Филмите за извънземни атаки станаха като педофилите в католическата църква – всички знаем, че са много, но на никого вече не му пука за тях. След 2005-та, когато Стивън Спилбърг се поизложи с „Война на световете”, бяхме заринати от десетки сюжети, в които злонамерени иноземци атакуват планетата по лични или семейни причини и тази тенденция ми омръзна. То не бяха битки за Ел Ей, трансформатори, Sky-лайна и всякакви тям подобни изпълнения. Писна ми да гледам колко героични са американците, как сами могат да се справят с цели армии от чужди узурпатори и как винаги епицентърът на събитията е в някой щатски мегаполис. С „Когато падне мрак” /благодаря за още един уникален превод/ авторите се опитват да разкършат шаблона и покажат нещо ново на уморения зрител на базата на двете странички, наречени „сценарий”. Спекулирам за броя на страниците, естествено – просто предполагам, че са две, защото ако за подобна простотия са изразходени повече от две страници, значи бая принтерна хартия е отишла на халост.

Няма да Ви лъжа – „Когато падне мрак” е меко казано тъп и тежко казано – тъп. Вместо да покаже на зрителите силата на човешкия дух и т.н облигаторни послания, надъхващи младите янки, той служи като събирателен пример за всичко, що е грешно в Холивуд. Не че съм очаквал нещо от филм за извънземни, продуциран от Тимур Бекмамбетов /славянинът, отговорен за „Дневна стража” и „Нощна стража”, по-известни с кодовите си имена „Срам” и „Позор”/, но когато цялата структура е построена върху факта, че извънземните не се виждат, а земните герои не стават за гледане, то и малкото „виновно удоволствие” от лентата се вмирисва на непран коледен чорап. Големите новости пък се оказват добре изтъркани старости и включват ударни клишета, като например това, че извънземните отново търсят ресурси; че целта отново е да се стигне от т. А до т. Гъ, а оцелелите отново са красиви американци. Тогава какво е различното от останалите подобни сюжети, ще попитате Вие? Ще Ви отговоря в следващия абзац, тъй като този стана прекалено глупав.

Разликите са две – сетингът този път е братска Русия, а главният злодей не е Путин, а извънземни електрически крушки, минус крушките. Нека разгледаме тези нововъведения детайлно, преди да ги захвърлим в кошчето за смет, където им е мястото и откъдето не бива да бъдат вадени, дори и срещу сливи. Москва е доста логичен избор за място на действието, въпреки съветския режим на тока от близкото минало, който би отблъснал всички форми на живот. Присъствието на бай Тимур сред началните надписи е ясна улика, тъй като според него, руската действителност щяла да послужи на зрителите като нещо различно и екзотично. Признавам, че човекът е прав – филмът наистина ми се стори малко по-различен от второразрядните холивудски бози – стори ми се като треторазрядна холивудска боза, снимана в Източна Европа. Не знам каква точно екзотика е търсел Тимур в сивите циментови пейзажи на депресиращите московски блокове, нито защо е смятал, че ако извънземни нападнат града, най-логичната последица би била да го спасяват американски деца, но явно потокът на мисълта му отдавна е изтекъл през сифона на уринала. В тази връзка, по-добре да бяха избрали България за снимките – така щеше да им излезе много по-евтино /и у нас има Жигули/, екипът нямаше да работи в условията на полу-сибирски студ /защото щеше да бъде редовно сгряван от палави чалгаджийки/, а сюжетът щеше да бъде преработен в много по-интересна история. /в която извънземните превземат Перник/

Колкото до самите пришълци, те са втората т.нар. „новост”. За разлика от винаги хуманоидните си космически колеги, московските гости нямат ни крака, ни пипала, понеже са злобни токове – хранят се с минерали, наподобяват заряди от статично електричество и са толкова безформени, че чак са невидими. Сигурно сценаристът си е мислел, че ако зрителят не може да види заплахата, това ще генерира много повече съспенс. Само дето, ако зрителят не може да види извънземните във филм за извънземни през 90% от времето, то за чий му е било да го гледа изначало? Не че ситуацията не пращи от напрежение /все пак враговете са токове/, но ако толкова исках хорър с електричество, можех да гледам как цигани крадат кабели и определено щях да си прекарам по-добре. Това обаче не е всичко – извънземните в „Когато падне мрак” са не само прекрасни илюминации, но основното им оръжие е някакъв лазерен камшик, с който прихващат жертвите си и ги сурнат известно време, преди да ги превърнат в пепел при пепелта. Сигурно узурпаторите са фенове на S&M модата или просто са гледали „Индиана Джоунс 4” и също като нас, са били обидени.

Режисьор е Крис Горак, станал популярен с евтиното си, но сравнително сполучливо трилърче „Right at Your Door”. Сега пак ни е приготвил евтино трилърче, но за разнообразие, този път е очевидно несполучливо. Горак не умее да работи с голям бюджет, а може и да е бил притиснат от други тимуроподобни фактори, но режисурата му е под всякаква критика, затова няма да я критикувам. Сценарият пък е дело на Джон Спатис и човечецът със сигурност знае как се пише текст на Word 97, но това не означава, че знае как се пише сценарий на него. Скриптчето му е толкова дебилно, че прави сценария на “Кравари срещу марсианци” да изглежда писан от братята Коен. Всъщност, сценарият на филма трябва да бъде качен на флашка и изпратен в Космоса, за да могат извънземните да научат от първа ръка колко тъпи са земляните и колко елементарно би било да ги завладеят. Случващото се в „Когато падне мрак” противоречи на логиката, реализма и добрите практики – повествованието е изкуствено, насилено и измъчено, а героите са кухи манекени на токчета, по-високи от IQ-то им.

Диалогът е като преписан от интервю с мозъчен дегенерат и съдържа заучени реплики и празнословия, издекламирвани с толкова отегчен патос, че човек се чуди дали самите актьори не осъзнават какви безумия произвеждат устните им кухини. Да не говорим, че дори в глинените буци има повече живец, отколкото в главните персонажи и нито един от тях няма да предизвика интереса Ви, освен – разбира се – ако не сте се хванали на бас в каква поредност ще загинат. Една от репликите най-ясно показва, че Спатис е сътворил не само малоумни герои, но и смята зрителите за такива. „Те са невидими!”, възкликва някой след първоначалната атака и сама по себе си тази констатация щеше да е напълно достатъчна, но тъй като терминът „невидим“ е прекалено комплициран за семплите умове на US тийнчетата и аудиторията ще остане объркана, героят бързо пояснява – „Не можем да ги видим!” Леле, майко! Никога досега не съм предполагал, че когато нещо е невидимо, то не може да се види, но ето че всеки ден научавам нови неща. Добре, че ми го каза американец, иначе нямаше да му повярвам. И за да станат нещата още по-страшни – точно Джон Спатис е викнат от Ридли Скот за сценарист на „Прометей”. Явно единственият начин да харесаш творбите на Спатис е да си остро сенилен.

Историята започва с два типични стереотипа – сравнително красиви, относително интелигентни и свръх арогантни SOB-ове, пристигащи в Москва, за да лансират идеята си за някаква фейсбуковидна социална мрежа, която посочва на туристите кои са най-готините кръчми в района. /само тъп американец може да измисли нещо подобно/ Запознати сме с характерите им още в самото начало, когато нахаканият Шон /Емил Хърш/ се прави на интересен пред стюардеса, отказвайки да изключи телефона си, Алек Болдуин-style, с което зрителят го възприема като чаровно нагъл, но е прав само за второто. Приятелят му Бен /Макс Мингела/ пък е умният и рационален тип, действащ прагматично и общо взето – не е никакъв американец. /защото е британец/ Забелязах, че идеята за тази ракиена социална мрежа идва точно от героя на Мингела, а той пък участва в „Социалната мрежа”, което е иронично, но в никакъв случай интересно, така че го забравете. Двамата бизнес-авери обикалят няколко минути из Москва в задължителната туристическа обиколка на руската столица, където май всички забележителности се изразяват в американизирани обекти като Starbucks и McDonalds. За злощастие обаче, предприемчивите герои получават горчив плесник от шведския им партньор Скайлър /Джоел Кинаман/, който открадва идеята им и покрусени от предателството, момчетата поемат към най-близката дискотека, където да удавят мъката си преди обратния полет за вкъщи.

Точно там, Шон и Бен се засичат с две американки на екскурзия за лов на мъже по света и у нас. Групичката се сприятелява на няколко шота водки и точно, когато първите искри на любовта припламват, токът внезапно угасва и извънземните идват. Това се случва в първите 15 минути и те изтичат по-протяжно от тричасов индийски екшън, а надеждата ми, че пристигането на иноземците ще разведри нещата, се оказа измамна. Последните кацат под формата на дъжд от триизмерни коледни светлинки, а първата им жертва е невзрачен руски милиционер, който не знае къде да си навре палката. Оказва се, че новопристигналите нямат голямо желание да хортуват с простите човеци и за да не губят излишно време, директно пристъпват към акта на унищожение по метода на „Война на световете”, а именно – чрез секундното кремиране на жертвите, даващо ново значение на термина „пушечно месо”. За разлика от филма на Спилбърг обаче, тук този безкръвен PG-13 процес буди усмивки на съжаление – същите, с които бихте удостоили трикрако улично псе.

Четворката американци плюс шведското бизнесменче Скайлър /явно тази дискотека е любимо място на чужденците в Москва/ са по-умни от другите няколко стотин клиенти на нощния клуб, понеже успяват да се скрият в някакъв килер и да избегнат първоначалната атака. За да се спестят пари за визуални ефекти от бюджета, първите дни на инвазията преминават извън кадър и събитията са показани от гледната точка на героите в килера, а когато нашите най-после излизат – колонизацията е привършила. /снимките on location в Москва са скъпи, но не чак толкова, че да се излагат с подобни евтини трикове/ Следват задължителните сцени на пусти улици, изоставени Москвичи и паднали самолети, а нашите момченца и момиченца се затърчат по московските калдъръми и бясно се опитват да намерят смисъл в сценария, но по измъчените им физиономии личи, че така и не успяват. Вместо това намират единствените оцелели от инвазията – шантав инженер /винаги трябва да е шантав, нали?/ и група партизани-ентусиасти, въоръжени с щитове от автомобилни врати и оборудвани с бронирани коне, сякаш участват в предучилищна постановка на „Смело сърце” или на нещо друго с коне. Комай от цяла Москва са оцелели само най-отявлените психопати, ала не бойте се – и те ще свършат работа. По време на странстванията си, групичката е екипирана с оръжие, конструирано от домашна микровълнова печка, ако случайно им се наложи да претоплят някой чийзбургер, а руските солдати и американските молодци се обединяват, без да осъзнават че цялата работа имитира ужасна версия на „Ловци на духове” за възпрепятствани.

През първата половина от филма не се случва нищо особено. През втората половина се случва същото, но вече даже не е и особено. Като цяло наблюдаваме поход на няколко мравки по картата на Москва, които се крият от разни смешни специални ефекти и показват, че американците винаги са на погрешното място, в погрешното време, но с правилния attitude. Към края вече отчаяно мечтаех пустият „мрак” да падне най-после, но черният екран преди финалните надписи така и не идваше. Натурални гледки от братска Русия и разговорна славянска реч допълват екзотичната атмосфера, докато руско-американската задруга се опитва да дръпне щепсела на извънземните /образно казано/, а ситуациите, в които попадат и реакциите им са толкова абсурдни, че могат да накарат сценаристите на „Домашен арест” да се гордеят с текстовете си. И тъй като всеки апокалиптичен сюжет трябва да съдържа поне едно куче, и в „Когато падне мрак” имаме някаква немска овчарка. Тя, милата, няма много реплики и участието й е толкова кратко, че ако мигнете повече от два-три пъти ще пропуснете зрелищното й изпаряване. За сметка на кучетата, във филма няма чернокожи, но това е защото СССР никога не е пращал негър в космоса.

От актьорския състав блести Емил, който не е от Льонеберя, а от сем. Хърш. Младежът е познат с участията си в съмнително смешната комедия „Комшийка за секс” и с природната драма на Шон Пен – “Into the Wild”, което означава че е правил и тъпи, и добри филми. Никога обаче не е правил рядко тъпи такива и „Когато падне мрак” е сефтето в тази категория. Брадясалото му личице може да минава за романтичните драмедийки, но когато извънземните атакуват, последното нещо, което искам да гледам е супер съсредоточената му дърводелска мутра. До него е Макс Мингела, по-незабележим и от пенис на китаец, а около тях припкат Оливия Тирлби /младолик клонинг на Ан Хатауей, но с по-малки цицки/ и блондинката Рейчъл Тайлър от „Трансформърс 2 & 3”, заради която завиждам на извънземните, че отвличат хора и експериментират върху телата им, тъй като аз лично бих извършил доста пошли опити върху нейното. В ролята на Скайлър пък е оня грозния от крими-сериалчето на АМС „The Killing” и си личи, че пичът все още не е готов за голямото кино, ако изобщо можем да приемем „Когато падне мрак” за нещо голямо, а камо ли – за кино. Интересното е, че актьорите имат богато разнообразие от мистериозни акценти и превръщат диалозите в колоритно езиково преживяване – американец, играещ швед с руски акцент; американка с австралийски акцент и грузинец, говорещ на английски с руски акцент са част от атракциите в каста. От „червените” актьори е редно да спомена Юри Куценко /”Параграф 78”/, по-известен като руската алтернатива на Захари Бахаров – не само, защото е плешив, но защото и той напоследък участва във всичко.

За онези от Вас, които са се учудили по каква причина им дават тези странни очила на влизане в кино-залата трябва да уточня, че филмът е 3D, защото повечето може и да не го разберат. Не че лентата не отговаря на всички изисквания за съвременен 3D епос – затъмнена картина и болки в главата – но в него просто няма нито една сцена, която да изглежда наистина триизмерна. Даже в неоспорими бози като „Стръв” имаше няколко кадърни 3D момента, оправдаващи гледането му, докато в „Когато падне мрак” има сива празнота, която си изглежда еднакво зле във всички измерения. Музиката пък е дело на вярната мастия на Зак Снайдер – Тайлър Бейтс – затова не бива да се изненадвате, когато още от началните надписи осъзнаете колко е тъпа. Трите парчета от саундтрака също са зле и на техен фон дори OST-то на „Ну, Погоди” би бил по-подходящ.

На пръв поглед „Когато падне мрак” може да Ви се стори стресиращо инфантилен, но не се отчайвате, понеже на втори поглед филмът всъщност е много по-зле, отколкото Ви се е сторил на пръв поглед. Първоначално се уплаших, че сюжетът ще е прекалено научен и няма да разбера нищо от него, тъй като точните науки са ми непонятни, а останалите науки – също. За щастие, „Когато падне мрак” е на светлинни години от всякакъв интелект, логика или наука, а общото екранно време на извънземните в него е по-малко и от това на извънземното в „Следите”, така че ако сте пропуснали някои важни неща, не берете кахър – те не са били толкова важни. Истината е, че всеки проект, докоснат от миризливите пръсти на Тимур Бекмамбетов се оказва смехотворен провал и не бива да бъде гледан в нито едно измерение, а тези които са го харесали са по-големи дураци и от тези, които са го правили.

1.9/10