Посвещавам настоящото си ревю на рождениците Нуми Рапас /28.12/ и Джъд Лоу /29.12/ Може и да ми следят блога, откъде да ги знам?

Какво се е случвало във викторианска Англия, когато бобитата от Скотланд Ярд попаднели на прекалено заплетен случай, надвишаващ овчия им интелект? На кого са разчитали жертвите на престъпления, преди Хорацио Кейн да сложи слънчевите си очила за първи път? Кой е бил този виден детективски гений, едновременно по-умен от колата KITT и по-шантав от Коломбо? Отговорът е един – мистър Шерлок Холмс от гр. Лондон, ул. „Бейкър” №221б. Сигурно не знаете, но Шерлок Холмс е литературен персонаж, измислен от А.К. Дойл, а не реално съществувала личност – информация, която научих след като вече се бях изложил. /същият шок изпитах и когато узнах, че Еркюл Поаро не е герой от „Пиф и Еркюл”, но това е друга тема/ Работните премеждия на мегаумния разследващ орган са били филмирани нееднократно, с променлив и често никакъв успех, до заветната 2009-та, когато Гай Ричи се заема да възроди славата му на голям екран с „Шерлок Холмс”.

Две години по-късно идва ред и на задължителното продължение, в което същите хора се занимават със същия герой, но резултатът е различен и ако не може да се опише с думата „провал”, лесно може да се опише с думата „нищо особено”. /това бяха две думи, извинявам се/ Мда, „Шерлок Холмс 2” /отказвам да го наричам „Игра на сенки”, защото вътре не видях нито една играеща сянка/ се оказва жертва на големите очаквания и представлява удар с мокър парцал за хората, сметнали че ще гледат нещо, ако не по-добро, то поне на същото ниво, като заглавието от 2009-та. Разочарованието от филма е по-голямо и от разочарованието на дете, което баш на Коледа е разкрило, че маскираният с червено наметало и бяла брада чичко, нежно докосващ срамотиите му, не е толкова „добър старец”, колкото педофил. /е, ОК, преувеличавам – разочарованието от филма всъщност е по-голямо, защото накрая детето получава шоколадче/

Гай Ричи сигурно си е помислил, че щом хората са харесали първия му опит, значи най-после е направил нещо както трябва. Проблемът е, че според него това нещо са пресилените забавени кадри и ударната хомоеротика, затова е наблегнал именно на тях в „Шерлок Холмс 2”. И тъй като много тачи циганската култура още от „Гепи”, е решил да добави щипка колорит в повествованието с нови герои, живеещи в катуни и вонящи на пролет. /защото не са се къпали от миналата пролет, очевидно/ Това до голяма степен принизява качеството на продължението, понеже не го отличава от предшественика си, а напротив – кара го да изглежда неприятно измъчено, на негов фон. Ричи може и да е бил женен за Мадона, но това не означава, че той също трябва да се държи като изкуфяла патка. Вместо да набляга над „мъжкия” хумор, може би трябваше да потърси по-кадърни сценаристи, които да измислят интелектуален ребус, достоен за ума на Холмс, а не да превръща всичко в земеделско трилърче с гейо-политически привкус.

Като казах сценаристи, трябва да спомена и тях, защото това е поредният случай, доказващ че двама души не са равносилни на два мозъка. „Шерлок Холмс 2” е писан от семейния дует Кийрън и Мишел Мълруни – съответно брат и етърва на актьора Дърмът Мълруни – факт, който донякъде обяснява защо творбата им е толкова повърхностна. Мълруни-тата са решили, че зрителите са изключително тъпи копелета, затова са преценили, че филмът няма нужда да притежава замотани суб-плотове или комплицирани разкрития, неочаквани обрати или персонажно развитие. Вместо това са сътворили стъписващо вдетенен сценарий, взаимстващ повече от творчеството на А. Конан Д., но толкова далеч от първообраза на главния си персонаж, че нямаше голяма файда да го кръщават „Шерлок Холмс 2”. Героите можеха преспокойно да се казват Невил Уинтърботъм и Юстис Пенабейкър III, а сюжетът изобщо нямаше да пострада от това. Е, на места сем. Мълруни са се опитали да направят нещата объркващи, но ефектът е обратен, тъй като единствените объркани в случая са самите сценаристи. Сякаш точно за да им напомни какво се случва, Холмс удря на пауза през 15 минути и обяснява всяко едно предхождащо и последващо действие, ако случайно не сте разбрали сами и Ви трябва walkthrough на супер сложните му дедуктивни умозаключения. В първия филм Холмс беше най-умният човек в Лондон. Във втория е най-умният човек в циганския катун. Усещате ли разликата?

Горе намекнах, че Ричи е акселерирал гейотата на полу-интимната двойка Холмс & Уотсън до твърде очевидни величини, което беше що-годе смешно първия път, а на втория е иритиращо. В „Шерлок Холмс 2” почти всяка смешка е от хомо-ареала и само първите 6 са сравнително сполучливи. Ако в единицата можеше да си помислите, че Холмс и Уотсън се държат като възрастна гей-двойка в латентен стадий, то в сикуъла вече ще сте сигурни, че те са точно такива. Основната драма на героите не е залавянето на архи-злодея, а любовните терзания, свързани със сватбата на Уотсън и отчаяните опити на Холмс да го откаже от това злощастно начинание по всякакъв начин – чрез директни аванси /Lie down with me, Watson!”/, методи на убеждаване и манипулация /“Unlike you, I repress nothing!”/ и дори с подсъзнателен акт на агресия спрямо годеницата – хвърляйки я от движещ се влак. Признавам, че Джуд Лоу е красив и нямаше да му се разсърдя много, ако се събудех до него с болки в ануса; не споря и че гей-смешките са най-лесни /както може да забележите от ревютата ми/, но ако исках да гледам два часа извращения, щях да предпочета „Бруно”. Истината е, че Холмс е прекалено зает да печели вниманието на партньора си, с който /както сам той казва/ са в relationship и на моменти забравя, че е детектив, затова се облича като възрожденски травестит. Излиза, че Холмс може да е много способен да разкрива заплетени престъпления, но все още не е разкрил собствената си сексуална ориентация. Гейташките забележки са нонстоп и превръщат филма в двучасова драмедия за /не/споделената мъжка любов, особено на финала, когато двамата даже щурмуват дансинга в елегантен и аристократичен танц на забранена страст.

Действието на „Шерлок Холмс 2” се развива 15 години след Априлското въстание /умните да си сметнат сами, а за тъпите има Google/ или почти веднага след събитията от първия филм, където ни бе казано в прав текст, че новият злодей в града е свръх начетеният и интелектуално надарен Джеймс Мориарти – професор, а може би и доктор хонорис кауза. Като всеки уважаващ себе си злодей, и Морирати си има своя макиавелски план за световна доминация, който в случая е свъзран със скарването на Германия и Франция и предизвикването на пре-Първа световна война. По петите му обаче е най-големият шемет сред детективите и най-кадърният детектив сред социопатите – Шерлок Холмс, плюс неговия верен субординат – д-р Уотсън, който така и не разбрах по какво е доктор, но съдейки по близките им отношения с Холмс, вярвам че е уролог или проктолог. Интригата идва от факта, че Морирати е наистина достоен съперник на Холмс и не му отстъпва нито по акъл, нито по психопатичност, което прави единоборството им равнопоставено, почти като игра между котка и друга котка.

В почивките между напъните си да разнебити сватбеното тържество и меден месец на Уотсън, Холмс се дегизира в различни вариации на отрепка, за да следи изкъсо немезиса си и да разконспирира очевидния за всички план. Всъщност, Холмс има толкова богат гардероб от костюми и маски, че кара Светецът да прилича на евтин циркаджия. Тук обаче нещата са лични, понеже още в първите десетина минути възлюбената му Ирена Адлър бива накачена с прогресивна туберколоза, което допълнително мотивира Холмс да действа – веднъж, воден от жаждата да отмъсти за трупа й и втори път – воден от факта, че вече няма кой да го разсейва от официалния му любовен интерес – секси Уотсън. За да спрат лудия гений, дедуктивното дуо се сприятелява с циганката Симза /накратко Сим, за да може и името й да е маймунско/, а методическа помощ им предоставя братът на Шерлок – Майкрофт, галено наричащ роднината си с позивната „Шърли”. /явно Холмс се е казвал така преди смяната на пола/

Приключенията на умните британци ги отвеждат из разнообразни кърове и Париж, а групата преживява яздене на катъри, гонене на влакове и търчане из гори на бавни обороти, но с уговорката че не всички преживяват последното. Естествено, накрая Доброто побеждава Злото, а Холмс и Морирати споделят една напрегната игра на шах и дори хипотетична ръкопашна схватка, в която се оказва, че единственият изход е надолу. Буквално. Финалът е отворен, но не защото се налага, а защото Робърт Дауни Мл. си има два франчайза и иска да ги запази поне още няколко години. /другият е „Човекът-Ютия”/ Дауни може и да е Младши, но отдавна е прекалено стар да се прави на клоун, особено ако смята да възражда посипаната си с кокаин кариера. Тони Старк върви, защото е по комикс и защото е супер герой, т.е. гледат го ментално предизвикани /mentally challenged/ момченца с повече функциониращи играчки, отколкото функциониращи пенисчета, докато Шерлок Холмс е иконичен и любим литературен образ, познат на целия свят и четен от хора, обичащи да се наричат поне средно интелигентни. Това означава, че гаврата с него е позволена до една граница, след която всичко става прекалено банално, а „Шерлок Холмс 2” минава тази граница без никакви угризения.

Дауни маневрира по инерция и се заиграва с героя си така, както и в първия филм, а именно – с пресилено старание и превзет английски акцент. С една дума – толкова се заиграва, че чак преиграва. Обличането на шаврантийски фусти и гримирането като Жокера от „Батман” също не помагат – Холмс може да е бил ексцентричен девиант, но едва ли е бил толкова пищен травестит. В ролята на вярното паленце д-р Джон Уотсън е Джъд Лоу и хубавецът продължава да не прави нищо конкретно, освен да тича след господаря си и парира сексуалните му провокации. Добрата новина поне е, че химията между двамата актьори продължава да е налице и театралните диалози помежду им са най-забавното нещо в целия филм.

Новите попълнения също трябваше да са интересни, но те взеха, че не бяха. В ролята на циганката-медиум Зюмбюла… извинявам се, Симза… е Нуми Рапас, станала известна от „Момичето с Драконовата татуировка”, което е иронично, защото тя самата изглежда повече като дракон с момичешки черти. Това е първият й англоезичен филм и няма да разберем дали си е изтрила татуировката, тъй като поне в „Шерлок Холмс 2” не се налага да гледаме гротескните й израстъци, които тя може би нарича цици, но без детективска лупа мязат повече на миниатюри. Тук Рапас няма голямо поле за изява, понеже в основни линии й се налага само да гледа останалите актьори в устата, опитвайки се да разбере какво излиза оттам, но най-малкото – показва защо Ридли Скот я е избрал за „Прометей” – защото в определени ъгли женицата е по-ужасяваща и от face hugger. В ролята на Морирати пък е Джаред Харис, който простаците помнят от „Заразно зло 2”, а ценителите помнят от „Бенджамин Бътън”, но най-вероятно никой не го помни отникъде, което е нормално за второразряден актьор като него. Не че играе толкова зле, но в нито един момент няма да го запомните с нещо – нито с присъствие, нито с чак такъв интелект, какъвто предполагаше превъплъщението му. Друг нов урод е и Стивън Фрай, но неговата роля е свързана повече с това да обикаля гол и да издевателства над дъртия си слуга, отколкото с някаква необходимост за историята.

Кой би предположил, че атрактивният отбор от чалнат режисьор, пост-наркоманска звезда и грозна циганка ще превърнат иначе занимателния премис на „Шерлок Холмс 2” в трудногледаемо изживяване? Единствената мистерия в него е защо времетраенето му е над 2 часа, след като основната сюжетна линия може лесно да се побере в 45 минути. /или в кошче за отпадъци/ Чарът на предшественика му е отмит от водите в каналите на Темза, хуморът е деградиран до първосигнални педерасизми, а реално заплетен случай просто не съществува – цялата история, злодей и пъклен план са отплетени още в първите минути, като останалите два часа са пошла комбинация от гейташки лафчета, любезен диалог и притърчане в гористи местности на слоумоушън. С последното наистина е злоупотребено и то не в лошия смисъл, както при филмите на Зак Снайдер, а в много лошия смисъл, както при филмите на Майкъл Бей. Тичащите цигани на бавни обороти не са в ТОП7 на най-любимите ми гледки, а „Шерлок Холмс 2” ги показва в изобилие, което раздразни ленивите ми черва. Не че и в първия филм не се радвахме на подобни лиготии, но там поне бяха употребени в някакъв контекст, а не просто защото е готино да ги има.

„Шерлок Холмс 2” не е стойностен криминален трилър, нито вярна адаптация на разказите на Артър К.Д., а някакъв дразнещ псевдо-исторически екшън със засилено присъствие на малцинствата. Последните даже са представени в неестествено романтична светлина, което пък означава, че Гай Ричи никога не е ходил в Столипиново. В този ред на мисли, музиката може би трябваше да е на Gipsy Kings, но за лош късмет е на Ханс Цимер и това донякъде обяснява защо ми се стори като рециклиран шум от други филми. Цимер има добри попадения някъде из музикографията си, но тук специално ги няма и честно казано – пичът просто не ме кефи. Даже Вас да Ви кефи, това по никакъв начин не означава, че е добър композитор. Означава само, че не сте много умни.

И така, каква е присъдата? По Коледа може и да стават чудеса, ала „Шерлок Холмс 2” определено не е едно от тях. Както самият убер детектив е казал, ако елиминираме вероятното, каквото остане, колкото и невероятно да е, трябва да е истината, а истината в случая е, че филмът понамирисва на вкиснато. Злоупотребата с хомо-хумор и слоумоушън със сигурност щеше да ми се стори естетически издържана и стилна, ако все още бях в занималнята, но тъй като от няколко години не съм там, филмът изобщо не успя да ме спечели. С мързелива режисура и елементарни повторения не може да се прави гледаем сикуъл, не и ако заглавието е „Шерлок Холмс”, така че ако евентуалният трети епизод бъде осветен със зелена светлина, Гай Ричи трябва сериозно да обмисли в каква посока ще поемат героите – към заслужената криминална главоблъсканица или към най-близкия гей бар.

4.5/10