„Сламени кучета” е муден филм, в който не се случват много неща, а тези, които се случват – не са особено интересни. Правена като римейк на 40 годишния оригинал на Сам Пекинпа, шокирал тогавашната публика с противоречивите си сцени и очевидна глорификация на насилието, новата версия не постига същия ефект и се клатушка като човешка стоножка в 110 минутен танц на отегчението. Ако във версия `71 имаше брутални психологически и физически атаки, невиждани дотогава на лента, заслужили масови хули и дори забраната му в Англия, то v. 2011 е просто стандартен, видимо ненужен и обидно тривиален трилър, в който най-шокиращото нещо е, че Рейнман е заменен от Циклоп.

Както и прародителя си, „Сламени кучета” центрира върху принудителната метаморфоза на един смирен пацифист в безпощаден отмъстител. Но за разлика от старата версия, където всеки диалог и реакция имаха двусмислен подтекст, тазгодишният опит е по-директен и от челен удар в тухлена стена. Нещата ни са разяснени, спелувани и повторени нееднократно; разговорите са почти едносрични, с множествена употреба на елементарни думи, а мотивацията на героите е изпълнена с мистерия. Насилието е редуцирано, а табутата са премахнати, за да не се стряскат прекалено зрителите. Точно така, това са същите тези съвременни зрители, които вече периодично се наслаждават на детайлно отрязани глави и разпрани черва в 3D, но дайте да не ги притесняваме повече, нали? А ироничното е, че „Сламени кучета” е сюжет, разчитащ главно на „кучетата” си, така че когато те отсъстват, филмът остава само със „сламата”, а тя не е кой знае колко интригуваща гледка.

Реално, римейкът на „Сламени кучета” е като трети тестикул на порно актьор – не само, че не върши никаква работа, но и загрозява картинката. За това спомага целият екип задружно – като едно голямо дисфункционално семейство – основно режисьорът Род Лури и сценаристът Род Лури. /споменавам ги като двама отделни индивида, за да го оплюя двойно/ Лури може и да е гледал оригинала, а може просто да е превъртял към голите сцени на Сюзън Джордж и да си е водил бележки на сцената с груповото й изнасилване, но това не означава, че римейкът му става за нещо. Разбира сe, всяко нещо става за нещо, така че дори „Сламени кучета” става за нещо – за долния рафт на селската видеотека – онзи с надпис „Ако купите каквото и да е получавате това DVD като бонус, за да се отървем от него.” Напрежението във филма не съществува, освен ако не се брои напрежението в очите ми, докато го гледах. Персонажите са показани по доста неориентиран начин и трудно ще знаете дали да съчувствате на простодушните им терзания или да ги нашибате лично с права лопата. Лури е раздул сюжета толкова протяжно – и то за филм, който 67% от грамотните люде вече са гледали в оригинал – че докато нещата ескалират, зрителите не се интересуват от това кой ще победи, защото самите те вече са били победени от съня. Да не говорим, че режисьорчето открито дразни с опитите си за долнопробна естетика и преекспонира отразените кадри в огледала, очила и очи – трик, модерен някъде … момент да проверя в календара … преди 13-14 години.

Сюжетът ни запознава с младите Дейвид Съмнър /Джеймс Марсдън/ и прясната му съпруга Ейми /Кейт Босуърт/, които би трябвало да са нормално и щастливо US семейство, но както винаги – не са. Той е сценарист на холивудски продукции /иронично филмът има спешна нужда от такъв/, а тя – актриса в разни CSI-подобни сериалчета. Двамата пристигат някъде в Дълбокия Юг /тази фраза винаги звучи страшно, сякаш всеки миг очакваме да излезе подивял реднек с резачка/, където да оправят бащината къща на Ейми, а Дейвид да попише малко сценарии за Сталинград. /очаквайте скоро блокбъстъра му/ Хубаво, ама там се намира и бившето гадже на Ейми – високият и харизматичен простак Чарли /Александър Скарсгард/, който заедно с тайфата си от нисши представители на обществената утайка се наемат да поправят покрива на Съмнъровата плевня, а като бонус – да потормозят префинения Дейвид с хубавата жена, но още по-хубав Jaguar. Яда-яда, следват доста диалози, повечето водещи до кривата круша, но основно – до поредица от похотливи погледи на забранена страст между Ейми и Дейвид; Чарли и Ейми, а понякога и между Дейвид и Чарли. Докато местните занаятчии ремонтират покрива със скоростта на охлюв в депресия, отношенията в семейството започват да се развалят като забравена на задната седалка скумрия и да овоняват спокойния пасторален бит на чорбаджиите.

Симплификацията на историята е видима, дори за хора, които не са гледали оригинала. В него всеки диалог имаше някакво значение, някаква психологическа дълбочина, докато тук караниците между съпрузите са смешни и за сетен път показват как селянката си остава селянка завинаги, че и блондинка отгоре на това. Една от най-наелектризиращите семейни драми, която до голяма степен катализира по-нататъшното раздалечаване между двойката, е забележката на Дейвид, че жена му трябва да си сложи сутиен, защото гръдните й форми прозират през тънката материя на блузката. /аз също бях забелязал, че Ейми има навика да се мандахерца с щръкнали зърна, но си мислех, че тези пошли мисли са продукт на извратеното ми подсъзнание/ Обидена, тя се възмущава от неочакваната забележка /как смее той да контролира циците й?/ и се фръцка с обяснението, че се обличала така заради него. /когато излиза навън и контактува с непознати, тогава също ли?/ По-късно, Ейми бива изнас… да кажем, „употребена” от няколко души, въпреки че малко преди това доброволно им се е показала topless. Дори тази сцена не притеснява или натоварва по някакъв начин, защото зрителят усеща, че шаврантията сама си го е търсила. За справка – същата сцена в оригинала породи масов смут, тъй като Пекинпа бе описал нещата така, сякаш Ейми получава удоволствие от изнасилването, каквото съпругът й никога не й е доставял. /жени – ходи ги разбери какво искат!/

Скандалите започват да зачестяват както вътре в семейството, така и извън, а конфронтациите акселерират вълна от насилие, водеща до финалната обсада на Съмнъровата вила, в която някои от героите оцеляват, други умрат, но истината е, че така или иначе никой не ги брои. Финалът на филма донякъде оправя нещата, защото центрира основния конфликт и го взривява в експлозия от агресия и немилост. Ако бях циник, щях да опиша последните 20 минути като „Сам в къщи”-за-садисти, но знаете, че не съм такъв човек. Кулминацията на „Сламени кучета” е еталон за кървав home invasion в най-добрите традиции на жанра, но проблемът е, че за 40 години хората са се нагледали на много по-ужасни неща и няма как да бъдат впечатлени от заглушеното насилие зад кадър. Истината е, че труповете са няколко, а изненадите – николко, като изключим една умела употреба на мечи капан с правилната цел, но по грешната част от тялото.

Съвременни нововъведения има и в каста. /кекавият Дъстин Хофман е заменен от здравичкия Джеймс Марсдън, което обезмисля шока от трансформацията му накрая – нърдските очила не могат да скрият посещенията във фитнеса/ Марсдън не си избира правилно ролите и това му влияе на реномето. Честно казано, ако не беше участвал в „Х-Мен” може би нямаше да запомня нито един негов филм, а сега вече помня още цели два – „Х-Мен 2” и „Х-Мен 3”. Пичът има излъчването на човек, прекарващ деня си в лудница, но не като санитар, ако ме разбирате правилно. И точно на финала, когато Марсдън трябва да канализира тази своя черта, героят му се държи най-нереалистично. Кейт Босуърт пък притежава дарбата да играе отчаяна домакиня, ала всичките й емоции излизат рязко през „дълбоко южните“ й органи, без да се съумее да използва потенциала им. Също така, Босуърт не е от жените, които някой нормален би рискувал да изнасили, но това допълнително набляга на факта, че злодеите във филма са просто загорели реднеци със спарени скротуми. В ролята на лошото момче и аграрен модел е Александър Скарсгард, който може и да не играе вампир за разнообразие, но зъбите му пак си изглеждат изкуствени. В малки роли са и дъртакът Джеймс Уудс, чиято основна функция тук е да врещи и Доминик Пърсел, играещ селския кретен и то плашещо убедително.

Качествата на „Сламени кучета” се измерват по броя на прозевките, които ще направите, гледайки го. В моя случай бяха четири, но едната не я считам, защото завърши като кашлица. Действието на филма напомня на слайдшоу в компютъра на земеделец – сменят се кадри на разгащени хора по нечистоплътни потници и работнически дънки, които носят селскостопански уреди, пият биричка и ремонтират покриви. Общо взето едни стабилни 40-50 минути си минават в кротко съзерцаване на южняшкото ежедневие, което щеше да ми е интересно, само ако следях редовно „Бразди”. Изводът след финалните надписи е същият, до който стигнах и след „Нещото” – че мнозинството модерни римейкове се конкурират по ухание с подмишниците на свинефермер, така че ако цените добрия си вкус, е по-добре да ги отбягвате – даже и на HD.

3.4/10