Гръцката история и митология са обект на гавра още от 2006-та година, когато Закари Снайдер извърши групово издевателство над триста спартанци в режим на ерекция и то на забавен кадър. Оттогава насетне, темата за древно елинските митове и божества, показани през призмата на MTV стилистиката станаха толкова модерни, че позволиха съществуването на анти-епики като „Сблъсъкът на Титаните” и детски пъпки като „Пърси Джаксън”. „Войната на боговете” /поредният фен-о-менален BG превод/ е от същия тип и занимава зрителя с полуголи гърци, полуголи богове и визуални красоти, заснети пред зелени екрани. Централното име в случая е това на Тарсем Сингх. Не е срамно, ако никой не е чувал за него, тъй като човечецът е направил само три заглавия, за 1/3 от които става въпрос в настоящото ревю. Ала само с тази мизерна кариера, Сингх се доказа като нестандартен визионер с екстравагантен стил на заснемане, който донякъде заблуди зрителите, че филмите му стават за нещо от повествователна гледна точка.

Първо беше „Клетката”, където нездравият ум на Сингх стресна зрителите, дори повече и от некадърността на Дженифър Лопес, а шест години по-късно последва „Падането” /по-известен като US версията на „Йо-хо-хо”/, където Тарсем отново показа майсторския си модел да съживява на екран феерични приказки, без да може да ги закрепи в кохерентен сюжет. С „Войната на Боговете”, индийският нът не изневерява на запазената си марка и ни сервира визуално пиршество за очите, гарнирано с тотална помия за мозъка. Темата за боговете е почти толкова експлоатирана, колкото темите за вампирите и извънземните /някой да каже това на Стефани Майер/, така че на Холивуд е трябвало наистина различен подход. Автентичен сценарий на кореняци гърци би бил най-подходящ и точно затова скриптът на братята Чарли и Влас Парлапанидис печели вниманието на Холивуд. Само дето за гърци, братята Парлапанидис май не знаят нищо за собствената си митология, понеже точно древногръцките легенди във „Войната на боговете” са по-осакатени и от ръцете на несръчен касапин. Но вината не е в наивните братя, търсещи слава на гърба на произхода си – Тарсем е направил множество корекции по сценария, за да го приспособи към нуждите си и сам признава, че финалният продукт няма нищо общо с първоначалния текст. Проблемът е, че финалният продукт вони на качествена пръдня и то не по онзи сладък начин, като пръднята на новородено, а по онзи токсичен начин, като пръднята на турски тираджия.

След успеха на „300” хората видяха, че освен да прави още по-безмислени филми, Холивуд вече се е научил да ги маскира по стилизиран начин, та всички искрено да вярват, че са гледали някаква нео-класика. Подивелият спартански владетел Леонид с неговото CGI телце се превърна в символ на мъжествеността и предизвика масов бум на посещенията във фитнеса, а бойните сцени на Снайдер се сториха на хората като излезли от ума на ге/й/ний. Когато Тарсем обяви, че ще прави филм за богове от продуцентите на „300”, феновете веднага подскочиха, ужилени от еротичната надежда, че ще видят следващото кино-събитие. Трейлърът подхрани очакванията им, тъй като включваше любимите похвати на Снайдер, но магнифицирани от стила на Тарсем – красиви воини по гащи; изкуствени декори, като от пиеса на театър Българска армия; нереалистично осветление; бутафорно насилие и героични битки на силно забавен кадър. Въпреки целенасочените прилики /актьор, играл сенатор в „300” играе управник и тук, wtf?/ „Войната на Боговете” е много под „300”, а щом филм на Снайдер е по-добър от филм на Сингх, то съвсем скоро от небето ще завалят жаби, защото Апокалипсисът иде. Има някаква символика в това, че псевдо-гръцкият епос излезе баш на 11-11-11, когато поверията обещаваха, че отнякъде ще излязат разнообразни демони и ще ни изнасилят в гъзовете. За щастие демоните не излязоха, но изнасилването бе факт, поне за зрителите на „Войната на боговете”.

Не ме разбирайте погрешно, вината за провала на филма не е в Тарсем. Ексцентричният стил на Сингх е най-голямото оръжие на заглавието, защото се опитва да го изкачи с една степен над тоалетното гърне и ако някъде в чувала имаше дребнички неща като разбираем сюжет или дори – не дай си Боже! – смисъл, „Войната на боговете” нямаше да е такъв секрет от ноздра. Повечето статични и някои динамични сцени са чиста наслада за очите, излезли сякаш от ренесансова картина – неслучайно финалният кадър е инспириран от Сикстинската капела и служи като достоен завършек на този божествен хемороид, макар и предполагащ никому ненужно продължение. Тарсем се е раздал изцяло, инжектирайки кадрите с таланта си на екранен художник и придава ново значение на термина style over substance. Хайлайтът на филма са божествените екшън конфронтации, които са по-ефектни от целия първи сезон на „Спартакъс”, макар това да не е никакъв подвиг. Като добавка, 3D лиготиите са употребени премерено и ненатрапчиво. Самият Тарсем изрично поясни, че е използвал третото измерение, за да придаде повече обем и дълбочина на сцените, а не да се занимава с евтини трикове от рода на мечове-към-зрителя или хвърлени от екрана предмети. Зеленият екран обаче продължава да прави нещата дървени, заради комбинацията от нереалистични декори и изкуствено осветление, което принизява мащабността на епиката до ниво куклено шоу.

Кардиналният минус е, че  индиецът не става за разказвач и във филмите му функционира само визуалната част, докато всичко останало е накъсана бродерия от сюжетни дупки. „Войната на боговете” не е изключение от този патерн, а 3-D доказателство за него. На фона на изящните гледки, произведени от извратения ум на Тарсем /повярвайте, пичът е видимо болничък/, огромните недостатъци на сценария си личат повече и от пустули по задника на плеймейтка. Филмът всъщност представлява поредица от актове, почти несвързани помежду си, които са търпими единствено, защото зрителят очаква следващото екстравагантно творческо решение на мургавия режисьор.  Сцените са нясни, хаотични, следват една след друга без ясна последователност, а героите са сухи, безлични и декламират периодично всяко свое действие, за да не го забравят. „Войната на боговете” е еквивалент на естествена блондинка – ще се прехласнете по нея, гледайки я, но ще се отвратите още в първия момент, в който си отвори устата. Филмът може и да е писан от гърци, но е дирижиран от индиец и препълнен с американци. Може би оттам идва и цялата художествена попара, а може би просто нито сценаристите, нито самият директор са имали ясна представа как се скалъпва история от подобен божествен магнитуд. В това число броя и диалозите, някои от които са толкова инфантилни, че ако клетият Стивън Хокинг можеше да ходи, щеше да падне от смях.

И за да не бъда голословен, ще спомена малко от историята на това парче анти-история. Всичко започва с жалък цитат от Сократ, а всички добре знаем, че щом даден филм започва с класически цитат, значи трябва да очакваме е*ахти философския шедьовър. После глас зад кадър ни обяснява, че някога е имало война между отбор „Богове” и отбор „Титани”, а всички добре знаем, че щом даден филм започва с глас зад кадър, значи трябва да очакваме е*ахти величествената епика. Най-после се запознаваме и с жилавия полов атлет Тезей, който по досие трябваше да е някакъв ковач, а на практика е описан като простодушен дървосекач, но това едва ли ще жегне някого, тъй като и без това мускулите на човек си личат повече, когато размахва брадва, а не чук. /с изключение на Тор, разбира се/ Тезей живее в някакво скално село и има доста Едипово-комплексни отношения с майка си, понеже предпочита да се върти около нея, отколкото край селските мастии. Младежът е обучаван в тайните на лежанката от дъртия Дъртак /честна чавдарска, името му е “Old man”/, който през деня се играе от Джон Хърт, а през нощта се трансформира в Зевс. И всичко щеше да е супер скучно, ако в същото време психопатичният цар Хиперион /Майкъл Рурк/ не решава да открадне автоматично презареждаемия Лък на Епир и да освободи Титаните, за да завладее света. /няк`ви такива тривиални цели/ Хиперион напада селото на Тезей и клъцва гръцмуля на майка му /голяма грешка!/, а самият Тезей взема като пленник. Съответно Тезей бяга и решава да открие култовия Лък първи, а в този му куест е подпомогнат от временно девствената оракулка Фаедра /Фрейда Пинто/, която е елинският еквивалент на феномена Светлина /но доста по-young & fuckable/ и дребния джебчия Ставрос /Стивън Дорф/, чиято нужда за сюжета така и не осъзнах.

Първоначално Тезей е описан като неверник, бясно отричащ наличието на богове и с нула точки вяра, нищо че майка му е фанатичка. Впоследствие, нашият юнак има честта да Ги съзерцае с очите си и да се превърне в радетел на божественото присъствие на Земята. Звучи просветително, но истината е, че филмът видимо промотира атеизма, а всички разчитащи на вярата в него биват наказвани – майката на Тезей, свещениците и оракулките, дори самият Хиперион, който признава, че е бил вярващ, преди семейството му да бъде покосено от краста. „Войната на боговете” набляга върху мотивите за силата на вярата и Тарсем призна, че това е била основната причина да се навие за него. Бидейки отявлен атеист /и то не защото е снимал клипа на R.E.M. – Losing my religion/, Сингх е приел проекта като предизвикателство, с което да покаже своята гледна точка по казуса, а тя е доста инфиделска. Така например, Тезей не действа подтикван от вярата и не разчита на религиозни суперстиции, а вижда лично доказателството за съществуването на боговете, т.е. не се трансформира във вярващ /както някои биха помислили/, а в обикновен реалист. Самите богове пък са показани от Тарсем като безработни лентяи, от които няма голяма полза, тъй като по цял ден кибичат на астралната си тераса и си клатят краката, гледайки Земята като оператори на „Биг Брадър”, изрично пренебрегвайки хорските молитви. Всъщност, те дори не са и „безсмъртни”, а си умират доста лесно, като отгоре на това – са лицемерни, понеже нарушават собствените си правила. Тарсем се е погрижил да пресъздаде боговете като шоумени със смехотворни доспехи, които са много повече екшън герои, отколкото всевластни създания. Изобщо, „Войната на боговете” не е особено препоръчителен за вярващи, независимо дали става въпрос за вярващи в религията или за вярващи, че филмът си струва.

Три кобили?

„Войната на боговете” е класически поглед към вечната битка между Доброто и Не-доброто. В случая отново е използван стария похват за представяне на антагониста и протагониста като почти идентични образи, за по-ясен контраст на действията им. Хиперион и Тезей са двете страни на тракийска монета – и двамата са /били/ прости селяни, и двамата са неверници, и двамата са преживели смърт на близки хора, и двамата искат да постигнат безсмъртие. Още няколко подобни паралела и щях да си помисля, че братята Палапанидис са искали да им вменят някакви Дарт Вейдър/Люк Скайуокър взаимоотношения, но за щастие – подобни извращения са ни спестени. Самият Хиперион е показан като комбинация от Торквемада и Хитлер – безчувствен социопат и садист, поставил си за цел да превземе цяла Гърция, населявайки я с деца по собствен образ и подобие, за да се превърне в „безсмъртен” – не особено скрита алегория с манията на хер Адолф за „чистата раса”. /нещо повече – Хиперион търси Лъка на Епир, за да завладее света, а Хитлер е търсил Копието на Съдбата по същата причина/ Затова не се изненадвайте, че филмът е получил R рейтинг и е препълнен с крайно насилие, макар и стилизирано такова – вътре има калейдоскоп от отрязани глави, пръснати черепи, ръчно ампутирани езици, прерязани гърла и дори зрелищно смазан скротум.

За да затвърди неадекватността на сценария, сюжетът е предвидил иритиращи свободни съчинения на древногръцките митове и история, с които да превърне „Войната на боговете” в дори още по-голяма смешка. Говоря както за „сензационната” битка между Тезей и Минотавъра /някакъв урод с маска на бивол, останала му от Хелоуин/, така и за финала, където все едно гледаме битката при Термопилите, но в тесен коридор, вместо в планински проход. Дори пустите му богове не са достатъчно добре реализирани – виждаме само 4-5 от тях, като повечето са деца на Зевс, а жена му е в неизвестност. Явно латентната хомосексуалност на секси гръмовержеца е ударила семейното ложе и Хера е решила да се гмурне в косматите обятия на плодовития Пан, оставяйки съпруга си да се оправя с не-особено-умна челяд. Като казах челяд, дъщеря му – богинята Атина /богиня на войната и мъдростта – две несъвместими неща/ е показана като клубна курва или по-скоро като моделка на Victoria`s Secret, която притежава мъдростта на маруля. Финалните Титани пък мязат на някакви разюздани и подивели цигани, атакуващи провинциално Бюро по труда. Да не говорим, че само с циркаджийски подскоци и ускорени затърчания успяха да заколят половината олимпийски богове, което силно повлия на вярата ми в могъществото на последните. Също така, не знаех че в Древна Елада е имало гърци-негри, но явно филмът е трябвало да включи поне един такъв, за да оптимизира политическата си коректност.

В актьорските редици сме забавлявани от новоизлюпения Хенри Кавил, надал главица още от сериала „Тодорите”, а сега вече циментирал реномето си на мускулест бек, след като Снайдер го избра за ролята на свръх-човека Кларк Кент в предстоящия „Мъж от стомана”. Кавил не играе особено запомнящо се, тъй като дори Бътлър-овия Леонид е по-стабилен герой от него, но в подобен филм няма нужда толкова от игра, колкото от стягане на прясно напомпани телесни буци и ходене по без връхна дреха. До него е вярната Фрейда Пинто /”Циганинът милионер”/, която е кастната на расова основа и се справя много по-добре, отколкото във „Възходът на планетата на маймуните”, и казвайки това нямам предвид прословутата й гола сцена /`щото там е body double-ката й/, а това че тук поне не се държи като прогресираща малоумница. /освен когато изневиделица решава да подари девствеността си на Тезей, докато той лежи ранен и отровен/

Най-доброто попадение на каста е в грозната мутра на Майкъл Рурк, който единствен се пъне да играе с достойнството на възрастен. Звучи абсурдно да го кажа точно за отрепка като Рурк /всички сме гледали „Непобедимите” и „Железния човек 2” и знаем на какво е способен той, а именно – на нищо/, но Рурк превръща Хиперион в действително противен персонаж и то без да си дава много зор. Даже бих казал, че щеше да ме е страх от него, ако не беше абсурдният му шлем, наподобяващ метални заешки ушички. /so cute/ Горе на Олимп нещата не са по-розови, но със сигурност са по-красиви. В ролята на самотния баща Зевс е Люк Евънс /”Тримата мускетари”/ и актьорът вече има опит с божествените персонажи, тъй като игра Аполон в „Сблъсъкът на титаните”. /агентът му трябва спешно да провери значението на термина “typecasting” в Wikipedia/ До него е Изабел Лукас /”Трансформърс 2”/ като Атина, а в ролята на морския гмуркач Посейдон е здрачният вампир Келън Луц, който май трябваше да играе Минотавъра, защото си изглежда като бивол и без маска.

Сумарно погледнато, „Войната на боговете” си струва само заради присъствието на Тарсем Сингх в кредитите и ако искате да го гледате заради нещо повече, като например консистентен наратив, логика, актьорски изпълнения или историческа/митологична достоверност, е по-добре да спрете да го искате. Боговете може и да не са полудели, но харесалите филма определено са. Не виждам кой би одобрил подобна блатна тиня, освен ако не е 12-19 годишен мухльо или е върл фен на онзи друг жанр, съдържащ преобладаващо мнозинство от полуголи мъже и липса на смисъл, а именно – гей порното. Един Тарсем не е достатъчен да спаси „Войната на боговете” само с визуалните си моменти, но няколко серсема са предостатъчни да го осерат по всички останали показатели. Иронично обаче, филмът е доста актуален на фона на финансовия колапс в Гърция – все пак къде са олимпийските богове, когато собствените им хора имат нужда от тях?

4.4/10