„Кой пък е тоя Тинтин, мамичката му?” е най-често задаваният въпрос сред американските младенци през последните няколко месеца. Публична тайна е, че в САЩ почти никой не е чувал за палавия репортер със секси перчем и приключенията му идват като киндер сюрприз за доста малчугани, свикнали да гледат атлетичния задник на Питър Паркър в червено трико. Обърквацията на западната младеж обаче си е логична, понеже героят на Тинтин не е дело на Стан Лий, а е роден в европейския ум на белгийски художник в началото но XX век. Пък и кой би предпочел безличния Тинтин, пред мускулестия Хълк или мъжествения Тор, нали така? С корекцията на тази културна злина се заема един висш евреин, който до 2008-ма всички тачехме като добър чичо /от онези, които не ни пипат в мрака/, а след това започнахме да недолюбваме и гледаме с бялото на окото. /hint/ Добрият старец пое инициативата да използва славата на продуктивния блондин и да я пренесе в САЩ, за да могат и простоватите американчета да се потопят във вълшебния свят на old-school авантюризЪма.

tintinДаже восъчните фигури на Мадам Тюсо са по-живи от хуманоидите във филма

Стивън Спилбърг няма по-удобен момент за действие. Огледайте се – скоро Харисън Форд ще умре /не си го измислям, това са неизбежни житейски факти/, а Шая Лебоф бива мачкан по улиците като безпризорна кучка, което предначертава горчив и окончателен финал за „Индиана Джоунс”. Ето защо, на Спилбърг спешно му трябва нов приключенски франчайз, върху който да изсипе вродения си талант и нестихващ мерак да снима адвенчъри. Този франчайз пристига с детешкото лице на Тинтин и съдържа всички съставки на съвременния блокбъстър – правен е по комикс, лъха на класически „Индиана Джоунс” и събира върховете на визуалните технологии /performance capture + 3-D/ с върховете на режисьорския елит. /Стивън Спилбърг + Питър Джаксън = ВНЛ/ И наистина, „Приключенията на Тинтин” се оказа едно от най-свежарските предложения на 2011-та, изненадващо с хитрия си протагонист и лекичък хумор, но най-вече – с умело приготвената от Спилбърг кинематографична манна.

Първият комикс за Тинтин излиза през 1929 година под перото на Жорж Реми, известен с никнейма си в mIRC – “Ерже”. Разказите му в картинки проследяват притчите за добилия вече масова популярност man-boy Тинтин и Европа е зашеметена от оригиналните му перипетии. Русолявият льохман се разхожда из половината свят, а комиксите му се превръщат в сензация и десетилетия наред служат като култ на няколко поколения. В същото време, в Америка на никого не му дреме за някакъв асексуален юноша, който дори няма супер умения, простака. Ето защо, Холивуд придобива интерес към Тинтин едва в края на 20-ти век, като сам Спилбърг има желанието да го филмира още след „Похитителите на изчезналия кивот“, но преди нещата да се задвижат Ерже загива от старост през 1983-та и проектът бива вкаменен като ДНК на динозавър. Съживяването стартира веднага щом Спилбърг усеща, че моушън кепчър технологията е перфектният начин за презентирането на Тинтин пред новото поколение разглезени зрители и заедно с бившия шопар Питър Джаксън и властелинската компания за визуални ефекти WETA Digital, започва работа по екранното израждане на белгийския журналист и неговата добродушна мастия Сноуи.

Спилбърг беше заета пчелица тази година, тъй като мозъчната му кора работи по цели две заглавия едновременно, но за разлика от „War Horse“ и WWI, „Тинтин“ представлява по-голям маркетингов проблем за американската паплач. Точно затова, европейската премиера на филма е с цели 2 месеца по-рано от западната му такава, а целта на бай Спильо е била да генерира преждевременен хайп, който постепенно да достигне САЩ, като радиационен облак от японска нуклеарна централа. Това обаче е чудесен меч с две остриета, тъй като европейските зрители не се подвоумиха да облеят заглавието с топлата слюнка на възмущението, най-вече заради умишлената аберация от класическия сюжет на Ерже /прехвърлянето на настоящия адрес на Тинтин в САЩ/ и превръщането на героите в бездушни дървени въглища. Вресливите дай-хард фенове наругаха това, че сценарият използва три от комиксовите сюжети и ги миксира в грандиозен епос на предучилищна тръпка и това, че сума ти неща са променени, за да допаднат на американските зрители, които – естествено – са много по-важни за Холивуд, отколкото европеидните им събратя.

Но да преминем по същество. Още началните надписи загатват нивото на самоирония на Спилбърг, защото препращат към един друг негов филм – „Хвани ме, ако можеш” – и използват серия от анимирани картини, показващи накратко реномето на Тинтин като репортер-авантюрист. Веднага след това се потапяме в компютърния свят на ретро-САЩ, където всички грозни детайли лъсват на слънцето, за нещастие. I believe I’ve captured something of your likeness”, е първата реплика на уличен художник /целенасочен двойник на самия Ерже/, който рисува карикатурен портрет на Тинтин с визията му от комикса. Хитра игра с думи, имаща за цел да наблегне на факта, че самият Тинтин е motion captured, а дали това води до likeness е обект на академични дебати. Лично мен доведе до отвращение и страх. Отвращението ми се породи още в първите сцени, когато осъзнах, че всички персонажи са ходеща гротеска и това няма да се промени, колкото и детайли да са вкарани в бузите им, а страхът – от близките шотове на гримаси, толкова ужасяващи, че ще доведат децата до неволно нацапване на гащите, дори повече и от „A Christmas Carol”. /всъщност това е невъзможно, извинявам се/ Mo-cap технологията тук отново показва защо е още много рано да очакваме кадърни човешки лица и мимики от компютърни персонажи, а всички хвалби и клетви за феноменален фотореализъм остават по-неизпълнени и от предизборните обещания на селски кмет. Не искам да звуча грубо, но това е една от най-грозните анимации, които съм гледал през жалкия си живот. Осем години след „Полярен експрес“, Спилбърг трябваше да надмине Боби Земекис, а не да се принизява до нивото му.

Белиал ми е свидетел, че в „Тинтин” има повече дървени трупи и от тези в канадска дъскорезница. Никой от героите /включая главните, а те са главните, по-дяволите/ не е показан по правилен начин – всички генерират смехотворни лицеви гимнастики, граничещи с хорър и в повечето сцени работят с пестелив диапазон от изражения, свързани най-вече с леко разширяване на очите и свиване на устните в причудливо „О” или бурно „А“. Самият Тинтин има каризмата на прясно реанимиран кадавър и не буди каквато и да е емоционална конекция със зрителя, а най-големият ужас идва от оперната дива Бианка с външния вид на дебелогъзеста Глен Клоуз.  Надеждата ми, че най-после ще видя приличен кепчър, се счупи като черупката на Хъмпти Александър Дъмпти и въпреки че умря последна, даже тя /надеждата/ нямаше толкова изцъклени очи, колкото тези на Тинтин. Естествено, не твърдя такива сквернословия за останалите аспекти на цялостната анимация – там екипът наистина се е постарал да улови духа и атмосферата на класическия адвенчър – ала това не измива мъртвите лица, нито превръща „Тинтин” в някакъв връх на motion capture-инга, както се боботеше преди време.

За щастие, Спилбърг е предпочел mocap варианта не толкова, за да се фука с детайлните циреи по лицата на персонажите си, а за да снима без ограничения. В тази връзка, „Тинтин” е безспорно зрелище, възбуждащо повечето сетива, плюс някои органи. Стивън е използвал шанса си да заснеме всичко с творчески размах, който би бил невъзможен в нормален филм с живи актьори и съществуващи физични закони. Говоря не само за движението на всъдеходната камера и отразяването на отделни кадри във всякакви повърхности /вкл. воден мехур/, но и за пълната свобода на Спилбърг да даде воля на гения си. Специално внимание заслужава една от финалните сцени, където Тинтин шофира мотор в едно величествено преследване по улиците и сградите на Мароко. Тази сцена трябва да се изучава в НАТФИЗ, защото демонстрира нагледно как да се снима впечатляващ екшън сикуънс със съвременни похвати. В това дълго и напрегнато преследване са набутани всички авторски козове, с които досега Спилбърг не е имал възможност да цака – както цялостната концепция на сцената, така и факта, че е заснета с един непрекъснат кадър, а това би било абсурд за обикновена лента. Освен всичко останало, Спилбърг не се срами да намигне към феновете си и то с двата клепача. Не само гореспоменатото преследване, което си е пряка референция към „Последния кръстоносен поход” /двуместен мотор с млад авантюрист  и дърт шанток на пътническото място/, но и една от сцените, в която Тинтин трябва да плува до вражески самолет, а над водата е устремен зализаният му перчем, сякаш е перката на акулата от „Челюсти”. Като добавим началната препратка към „Хвани ме, ако можеш” и факта, че злодеят прилича учудващо много на самия Стивън като млад, „Тинтин” се превръща в ултимативният self-referential филм на Спилбърг.

Пейсингът е доволно динамичен и всичко започва веднага след като Тинтин купува някакъв макет на галеон от XVII век, наречен „Еднорога”. Внезапно около него започват да се случват необясними неща, а впоследствие се оказва, че корабът съдържа послание, което пък е само 1/3 идеална част от древно наследство и карта към пиратско съкровище. Бидейки амбициозен репортер с нюх към качествения съспенс, Тинтин тутакси решава да разкрие мистерията и заедно с битовия алкохолик капитан Хадок и бавноразвиващите се полицаи Томсън и Томпсън, нашето момче обикаля из океани и пустини, за да открие тайната на Еднорога. Сценарият е дело на Стивън Мофат /”Д-р Кой”/, Едгар Райт /”Скот Пилигрим”/ и Джо Корниш /”Attack the Block”/ – британски екип от художествени спецове, скалъпили интересно повествование, сериозно деградирано от умишлената инфантилност и комизъм, задължителни за примамването на децата. Ако „Тинтин” не съдържаше толкова дразнещо детински сцени и почти карикатурен наратив, филмът щеше да се нареди в ТОП 4 на най-добрите заглавия за 2011-та. За нещастие обаче, нуждата от малолетен зрителски интерес и бясното старание да се удовлетворят евро-феновете, е повлияла на крайния продукт и то в лошия смисъл. Да не говорим, че са включени някои доста ненужни паралели с други актуални франчайзи през последните години – обърнете внимание на капитанските флешбеци и финала с корабните кранове, които са като извадени съответно от „Карибски пирати” и „Трансформърс” за бедни.

Стори ми се интересно, че „Приключенията на Тинтин” притежава колекция от твърде сбъркани главни герои. Не говоря за това, че въшлясалият помияр Сноуи е по-умен от полицаите Томсън и Томпсън взети заедно и заслужава собствен К-9 спиноф, а за това че Тинтин всъщност е доста странно копеле. Репортер без фамилия и нормална прическа, с видима полова необособеност /във филма няма активен женски образ, нито съществуваща романтична искра – освен тази между Тинтин и чорлавото му псе, разбира се – така че дамската аудитория със сигурност ще бъде бързичко отегчена/ и загадъчно неопределима възраст. /държи се като 28 годишен бастун, но прилича на заслабнало херувимче/ В другия ъгъл пък е капитан Хадок, описан като вилнеещ социопат с афинитет към всякакви спиртни течности и сценарият дори си позволява да центрира върху ползата от злоупотребата с алкохол, което е нетипично за филм, гледан преобладаващо от невръстни същества. За щастие, сюжетът не е от най-заплетените и в него присъстват всички задължителни елементи на добрия стар детски адвенчър. Нещо повече – в някои моменти по-гейм ориентираните от Вас ще почувстват, че наблюдават интро на  PC quest – особено при сцената в трюма на кораба, където топ-репортерчето трябва да комбинира предмети и взаимодейства с околната среда, за да избяга от затворено помещение.

Филм на Спилбърг рядко е истински филм на Спилбърг, ако в него не са привикани задължителния монтажист Майкъл Кан, още по-задължителния оператор Януш Камински и повече от задължителния композитор Джон Уилямс, който мислех че вече си е починал от музиката, а защо не и от живота. Изобщо, почти целият екип на „Тинтин” се състои от доказани ветерани с повече опит и от този на 94-ти level druid в “World of Warcraft”, така че техническата част е на заслужена висота. 3D-то също не ме издразни, въпреки че вече си имам три/де/ наум, когато гледам такива филми. Триизмерният ефект е използван със стил и не се набива на очи – този е от малкото случаи, в които 3D-то всъщност помага на историята, а не й пречи. И за финал, трябва да спомена блестящия като вампир от „Здрач” каст, който е строго британски ориентиран и включва крехкият Джейми Бел /”Орелът”/ като Тинтин, косматият Анди Съркис /”Възходът на планетата на маймуните”/ в ролята на капитан Хадок, шпионинът Даниел Крейг /”Каубои и извънземни”/ като злия Ред Рекам и не на последно място – неразделните хетеросексуалисти Ник Фрост и Саймън Пег като двамата олигофрени. Въпреки че са дали телата си за performance capture процеса, истинското участие на тези актьори е в озвучаването и там шоуто отново е откраднато от Съркис, който е не само смайващо добър с акцента /почти до края си мислех, че капитан Хадок е дублиран от Джерард Бътлър/, но и стар познайик на мокап технологията. За другите няма какво толкова да се коментира – Бел си е с типичния мутиращ гласец, Крейг звучи като Бонд-педофил, а Фрост и Пег си звучат… като Фрост и Пег.

Чувствам се интелектуално изтощен от толкова наблъскан позитивизъм в едно ревю, но и емоционално удовлетворен, че най-после съм гледал нещо, което наистина си струва билета. „Тинтин” ми допадна, въпреки множеството сценарни пропуски и лицеви абоминации и нямам нищо против да го преживея отново, очаквайки следващия епизод от предвидената трилогия, чиито режисьор ще бъде Питър Джаксън. /демек, ще вони/ Може да прозвуча като романтичен педераст в депресия, но филмчето успя да ме пренесе обратно в детството, да ме стегне за гърлото с носталгичните си реверанси и да ми покаже, че Холивуд все още може да ни изненада с истинско, добре заснето и интригуващо кино-пътешествие. „Приключенията на Тинтин” е  много по-правилният „Индиана Джоунс 4” и ще спечели верните фенове на жанра с вниманието към детайлите и old-school чара си, така че ако смятате да пропуснете някой филм по кината този месец, пропуснете всички останали, освен този.

7.5/10