Повечето хора нямат време да се занимават с глупости, но аз имам и го правя доста успешно, особено ако съответната глупост си е чиста загуба на време. Както виждате, днес ще говорим за времето – за печеленето му, за съхраняването му, но най-вече – за пропиляването му. С описването на този процес се е нагърбил сюжетът на „Дилъри на време”, чиито български превод е само малко по-малоумен от английското заглавие, така че няма да го коментирам повече. Творбата на Андрю Никъл се опитва да спечели вниманието на драгия зрител, запознавайки го с научно-фантастичен свят, в който обаче няма почти нищо фантастично, освен това че Джъстин Тимбърлейк още се показва по филми. „Дилъри на време” е прекрасен пример за това как една интересна тема може да бъде опропастена от скучна и суха презентация, защото въпреки интригуващия премис и разкошния каст, филмът пропада в безвремието още преди публиката да се е почувствала ангажирана със случващото се.

По-скоро килъри на време

Антиутопичен сетинг, генна модификация, стерилно бъдеще и красиви герои с много драма по джобовете си – звучи ли Ви познато? Определено трябва, тъй като горе-долу същите неща ги имаше и в „Гатака”, а това е адекватно сравнение, като се има предвид че „Гатака” пак бе дело на Никъл. Тук обаче, генната модификация е доста по-коварна и има за цел да ограничава популацията на бедните, увеличавайки тази на богатите, понеже във вселената на филма, времето буквално е пари. Звучи интересно, нали? Някъде в първите 20 минути наистина е, така че ако в началото се почувствате заинтригувани от историята, не се притеснявайте – ще Ви мине. Андрю Никъл се е постарал да си остави ръцете навсякъде, но не толкова по сценария или режисурата, колкото по зрителските бузи. Привидно стойностният сюжет с елементи на социална и икономическа алегория е принизен до някакво стандартно трилърче, което пращи от телевизионна драма и заема от толкова други заглавия, че всички оригинални идеи потъват още преди да им е дошло времето.

„Дилъри на време” ни пренася в сивия свят на едно недалечно бъдеще, в което хората са генно-модифицирани да стареят до 25-тата си година, като след този момент имат точно 365 дни да спечелят допълнително време, иначе биват пронизани от палав EMP в сърцето и падат възнак, като с куршум ударени. /не знам за Вас, но това би бил най-депресиращият ми рожден ден ever/ За да следят оставащите си мигове, човеците са снабдени с дигитален хронометър, имплантиран в ръцете им още от бебета /някой да ми обясни как става това/ и могат да печелят време, така както по принцип се печелят пари – като работят, като вземат назаем от специални банки или като го крадат. По интересно е как се разменя времето между потребителите – чрез дружно ръкохващане, при което съответният размер от минути се прехвърля между субектите по безжичен път. /явно в бъдещето всеки притежава wireless адаптер в ректума си/ Проблемът е, че времето никога не стига и бедните често нямат възможност да си захранят хронометъра, което поражда притеснително висок брой трупове по тротоарите. Много неприятно наистина, ако се замисли човек, но хубавото на този филм е, че никой не Ви кара да се замисляте. И така, да обобщим – плюсовете са, че след 25 годишна възраст хората спират да стареят и се превръщат във вечно млади, атлетични и полово активни Аполони/Афродитки, а минусите – че който не успее да спечели повече време за себе си, получава внезапна смърт.

Един такъв красавец е и Уил Салъс /Джъстин Тимбърлейк/, работещ в някакъв цех срещу MP3 /минимална работна заплата/, за да издържа стряскащо красивата си 50-годишна майка /Оливия Уайлд – „Кравари срещу марсианци”/, от която всеки 25-годишен син би мечтал да суче. /нищо, че в реалния живот Джъстин е по-възрастен от Оливия/ Героинята на Уайлд придава ново значение на термина MILF и със сигурност ще докара много 50-годишни жени до темпорална криза на личността. Ала проблемите на Уил тепърва започват, понеже майка му стара /в случая – млада/ изнемогва откъм време в умира тъпо в една отчайващо патетична сцена, където двамата мелодраматично тичат един към друг, като в романтичен филм по Hallmark, но с тази разлика – че тук само единият ще пристигне жив. /дори майката на Бамби умира, защо Джъстин да е по-специален?/ Не се ебавам – сцената наистина е нагнетена с емоции и в нея дори виждаме как Тимбърлейк показва първо ниво на актьорски способности, а именно – плаче, макар и до последно да не бях сигурен дали всъщност не кашля.

Изобщо, трагедията е почти Шекспирова, докато Уил не спасява непознатия хубавец Хамилтън и като отплата онзи решава да му подари 100 и някоя година за зор заман. Младият поп-певец е късметлия да попадне на единствения безкористен дарител със суицидни нагласи. „Кой би искал да живее вечно?”, пита делово Хамилтън, сякаш току-що е слушал Queen от саундтрака на „Шотландски боец”. Не и той очевидно, защото малко по-късно пада от някакъв мост с мозъка напред. Подаръкът обаче върви с бремето на известността и сега Уил е преследван не само от красивия мафиот Фортис /Алекс Петифър от „Аз съм Номер 4”/, но и от „пазителя на време“ Реймънд Леон /Килиън Мърфи/, който е еквивалент на ченге, но е облечен с черни дрехи и дълго кожено яке, за да се знае, че е ченге от бъдещето. Вместо да се скатае и погребе майка си като почтен син, Уил започва да едрее и да харчи новополученото си време по скъпи ресторанти, коли и хотели в квартала на богатите, наречен Ню Гринуич /Гринуич, загряхте ли?/, където бързо печели вниманието на милионерската палавница Силвия /Аманда Зайфрид от „Тялото на Дженифър”/ и нейния свръхестествено богат татко.

Следват игри на покер с Джъстин в смокинг, сякаш гледаме видео от кастинга му за „Казино Роял”, а самият Тимбърлейк показва завидни умения да генерира poker face, вероятно придобити от близките му работни отношения с лейди Гага покрай Saturday Night Live. По-нататък преживяваме романтични избухвания, skinny dipping по гъзове, дръзки бягства от строго охранявани помещения, драматични разкрития, селскостопански преследвания с реквизитни коли от „Бързи и яростни 5” /Dodge Charger/ и разбира се – обществено коректен клаймакс, в който справедливостта възтържествува, нищо че главните герои оцеляват. Сценарият на Никъл е посредствен и това е най-доброто, което мога да кажа за него, без да се разхиля. Неконсистентен наратив, неадекватна мотивация на повечето герои, нереалистични диалози и незадоволяващ финал – това са само част от нещата, които скриптът е приготвил на търпеливите си зрители и повярвайте – зрителите наистина трябва да са екстра търпеливи, ако смятат да инвестират времето си в подобна логическа анархия. Освен мозъчна краста, сценарият боледува от нещо много модерно напоследък – копирането на други сюжети, измиването им на мивката с домашен сапун и представянето им като нещо новаторско. Горе споменах „Гатака” и по-наблюдателните зрители бързо ще направят конекциите, но освен това „Дилъри на време” краде много по-осезаемо от два класически сюжета – този за г-н Робин Худ и този за г-жа Бони и г-н Клайд. Моля някой да ме събуди, когато дойде време за нещо, което не сме гледали.

Едва ли можем да говорим за някакво „напрежение” във филм, в който нито един от актьорите не се „напряга” да играе добре, но хубавото поне е, че това е най-красивият актьорски ансамбъл, извън вампирски сюжет. Започваме от титуляря Тимбърлейк, яхнал гордо вълните на славата. След като проби десетки музикални чартове и стотици женски анали, Джъстин е решил да пробие и боксофиса, за нещастие – с колеблив успех. Сигурно има бая хора, които искрено вярват, че пичът става за актьор, но аз не познавам нито един от тях. Дори след „Фейсбук” /където Тимбърлейк не беше на себе си и игра учудващо нормално/, аз така и не повярвах в способностите му да си отваря устата, без от нея да излизат песнопения. Все още се мъча да проумея защо този тиквеник е толкова популярен – защото може да пее и да се кълчи на дансинга? Дайте 30 лева на съседския ром и той ще Ви направи много по-интересно шоу с много по-екзотичен репертоар. Естествено, не споря че секси Джъстин е визуално привлекателен /в смисъл че всеки път, когато го визуализирам, ме привлича към бесилката в задния двор/, но това не означава, че дружно трябва да толерираме актьорските му подскоци за щяло и най-вече – за нещяло. Не и в случая, когато е водещата фигура и се опитва да носи целия филм на изнежените си плещи. Дори фактът, че Никъл е повикал цяла бригада от красиви модели да му помагат не спасява Джъстин от фейла. Невинните му погледи са трогателни, сякаш наистина разбира какво означават думите от сценария, но когато настъпи време за някоя по-драматична сцена, Тимбърлейк е безпомощен и притеснено свива поглед настрани, тайно надявайки се някой суфльор да му подаде следващата реплика. Може би, ако филмът беше мюзикъл… но не би.

В главната женска роля пък е секс-куклата Аманда Зайфрид, чиято героиня е нагиздена като курва от манга анимация и се притърча след Джъстин, като безхарактерна наложница. Силвия е лигавата милионерска дъщеря, която се впечатлява толкова силно от the new cock on the block, че веднага си заголва дирника пред него и въпреки че той я отвлича против волята й, тя отмък се влюбва в лошото момче и му става интимна, а защо не и бизнес партньорка. Големите… очи… на Зайфрид винаги са карали кръвта да се стича от мозъка към по-южните ми органи, ала тук момата играе доста зле, дори по нейните стандарти. Не твърдя, че „Червената шапчица” беше някакъв връх в кариерата й, но там поне ухаеше на земеделски чар, докато в „Дилъри на време” обикаля из сцените като психично болна, избягала от амстердамски бардак.  Откъм лошите хора сме забавлявани от Килиън Мърфи, отново показващ класа и стил, макар че е с 10 години по-дърт от героя си, а ние трябва да вярваме, че не е. Мърфи има толкова хипнотизиращо син поглед, че на няколко пъти се усещах как а-ха да се конвертирам в гей, гледайки го втренчено. Той единствен играе добре без да се старае особено и успява да задържи ниво, поне до момента в който времето му свършва. /в буквален и в преносен смисъл/ Струва си да спомена и нелицеприятния гном Джони Галецки от сериала “The Big Bang Theory” в малка, но незабравима роля. Незабравима поради две причини – на първо място, защото е толкова височинно възпрепятстван, че на негов фон дори Тимбърлейк изглежда респектиращо висок и на второ, понеже загива по възможно най-абсурдния начин. Виждате ли, Уил му подарява 10 години, а нашето момче се напива от радост и умира. Яко, а? Чудех се защо е тази сюрпризиращо бърза кончина, но после се сетих, че той е най-грозният актьор от каста, а във филм, глорифициращ лицевата и телесна перфекция, героят му е повече от излишен.

Сигурно си мислите, че пак прекалявам и „Дилъри на време” не е чак толкова тъп. Е, този път сте прави – наистина не е чак толкова тъп. Но това не променя факта, че е тъп и не си заслужава да будувате заради него. Дори уж-хитрите намеци на Никъл не вършат работа, а по-скоро дразнят – така например повечето герои носят имената на марки часовници /Citizen, Fortis, Ulysses, Hamilton и т.н./, което явно е било много оригинално хрумване, като се има предвид че филмът разказва за астрономическото време. По-оригинално щеше да е, ако главният герой се наричаше Will Seiko, а органът на реда Raymond Police, но това би било прекалено директно, нали? Никъл вече пое няколко хули за деривативните си писания, придошли основно от фантастичния автор Харлън Елисън, който дори заплаши режисьора със съдебна саморазправа заради това, че е „откраднал“ сюжета на разказа му „Repent, Harlequin! Said The Ticktockman“. Този акт на отчаяние обаче не бива да Ви изненадва, като се има предвид че манията на Елисън да съди разни филми е пословична и датира още от 1984-та, когато бе обвинил Камерън, че е изплагитствал сюжета на „Терминатор” от него. (delusion much?)

Всички твърдят, че ако видят еди-кой-си на живо, ще му стиснат ръката. Аз също бих искал да стисна ръката на Никъл. После бих искал да я извя и изкълча, тъй като все някой трябва да отмъсти за поредния къс от безвъзвратно загубената ми младост. Въпреки сносната техническа страна, Никъл е оставил филма да се влачи по течението на отходните води и публиката възчестичко ще се чуди какво аджеба гледа – не особено напрегнат трилър, посредствен фантастичен екшън, любовна история за топ-модели или социална драма. Темпото и тонът се променят почти с всяка сцена и лентата се клатушка между сериозните теми и неумишлената пародия, без да вземе ясна позиция към кое от двете се причислява. Искрено се иритирах, че за оператор е викнат Роджър Дийкинс, защото само като си помисля, че пичът можеше да снима нещо много по-стойностно, вместо да си губи времето с тази хумореска, получавам симптоми на хорея.

Добрите новини са, че Джъстин не изпълнява нито една песен от саундтрака, но може би трябваше да викне The Lonely Island и така поне финалните надписи щяха да стават за нещо. Наясно съм, че „Дилъри на време” старателно се опитва да прокара общочовешки послания като това, че времето е скъпо и не бива да го прахосваме за глупости, но ето че заради този елементарен съвет, ние парадоксално сме прахосали два часа точно за глупости. А като се има предвид, че по мерните единици на сюжета 1 минута = 25 цента, значи освен два часа, сме изгубили и около 40 лева. Вече е време да привършвам, затова е редно да поясня, че „Дилъри на време” е подходящ за феновете на жанра, но само при условие, че могат да преглътнат масата заемки и неадекватната презентация. Прелестният каст, подбиран сякаш от произволни реклами на тоалетни продукти, не прави филма актуален, нито гледаем. Прави го второразряден кабеларски материал, който е по-богоугодно да си спестите. За подобните нему и минута е много, а той е цели сто и девет такива.

04:45/10:00