„Тримата мускетари” на Пол WC Андерсън е най-новото предложение на батковците от Холивуд, които са решили да ни изненадат с възможно най-свежия прочит на едно класическо произведение. Свеж като прясна фекалия, имам предвид. Очевидно от заглавието, за сюжет е използвана книгата на Ал. Дюма, която всички някога сме чели, а и дори да не сме чели, сме гледали някой от двадесетте филма по темата и горе-долу знаем за какво чудо иде реч. Трима мускетари плюс барабар Петко с мъжете, като в ролята на Петко е младенецът Д`Артанян, тръгнал да си търси късмета из ренесансова Франция. Новата версия съдържа всички задължителни атрибути, гарантиращи внезапна класика – смазващо некадърен тийн-левент в главната роля, купчина звезди от кол и въже и разбира се – шибаното 3-D, където D отново означава “Damnation”.  Признавам, че книгата заслужаваше справедлива адаптация, улавяща всички достойнства на историята за новото поколение. Това, което не заслужаваше обаче, бе Пол WC Андерсън. И жена му.

Един за всички, всички за един /пренаселен/  постер

Предполагам, че идеята за римейк на „Тримата мускетари” се е породила в черепния вакуум на Андерсън, докато е използвал нужника си по предназначение. „Какво друго да осера сега?”, си е помислил Андерсън, пускайки водата и бързичко се е обадил на полу-интимния си приятел от 20 години Джеръми Болт, продуцирал почти всеки Андерсенов филм, още от „Смъртоносен хоризонт” насам. След кратък брейсторминг, решението е било взето – поредната гавра вече е имала мишена и тя се наричала „Тримата мускетари”. Ако има някой, който да разбира от кино дори по-малко от мен, то това със сигурност е Пол WC Андерсън, а единственият реален допир със седмото изкуство от негова страна е, когато мачка дупето на съпругата си. Този индивид така и не оптимизира погрешния си стил на режисура за 15 години, а филмите му са изпълнени с ужасяващи похвати, които дори Зак Снайдер вече използва пестеливо. Признавам, че пресиленият слоумоушън и MTV-style монтажи биха се харесали на определен кръг от хора, но това е ако санитарите в психодиспансера накарат пациентите си да се подредят в кръг. /Господи, колко съм забавен!/

Ако до момента все още вярвате, че „Тримата мускетари” не можа да бъде по-голяма гротеска, трябва да Ви информирам, че централно място в сюжета има самият Леонардо Да Винчи, или поне неговите революционни изобретения. Те са катализатор на събитията и показват, че Андерсън е готов да се подиграе не само с литературата, но и с историята и всичко това само в едно заглавие. Не вярвах, че след „Хъдзън Хоук” ще се появи филм, карикатуризиращ откритията на този инженерен гений дори повече, но който го може – го може. Друго интересно е, че Андерсън е от режисьорите, имащи вредния навик да играят на тъпи игри, след което да ги екранизират /някой да каза Уве Бол?/, а настоящият сюжет не му дава тази възможност, така че за да улесни себе си, Андерсън е вкарал множество игрови елементи в наратива, наблягайки на stealth adventure-ите в стила на “Assassin`s Creed”. Ясно като бял ден е, че историческата достоверност на „Тримата мускетари” е по-малко и от космите по гърдите на Тейлър Лаутнър не само от гледна точка на събитията, но и откъм локациите. Така например действието се развива във Франция, но Андерсън е решил да спести парички за операцията по присаждане на цици за жена му и е заснел всичко в Германия. /дори Версай е изигран от немски замък/ Говоримият език също е нямал значение, тъй като всички във филма /независимо дали са италианци или французи/ комуникират на общия език в Средната земя, а именно – английски от XVII век с дразнещо много лафове от XX век.

Да обобщим – екранизация по класическа книга, в която са набутани елементи на съвременна игра, добавена е сериозна доза steampunk технология, шпионски джунджурии, използвани от средновековната версия на Джеймс Бонд и дори летящи кораби за повечко тежест. А да, има и някакви мускетари, колкото филмът да оправдае заглавието си, но те са там повече по задължение, а реално – половината от тях нямат никаква друга работа, освен да миришат. Срам ме е да го кажа, но даже версията от 1993-та беше осезаемо по-стойностна и въпреки че тя пак бе предназначена за хора с бездействащи неврони, съдържаше типично 90-тарски чар и дори Карлос Естевез ставаше за нещо там. Не знам дали сценаристите Алекс Литвак и Андрю Дейвис са чели книгата, но дори човек, никога не прелиствал хартиения оригинал можеше да измисли нещо по-близко до творбата на Дюма.

Всъщност, комбинацията на сценаристите е твърде интересна – Литвак е писал TV адаптации на английски драмички като „Гордост и предразсъдъци”, следователно е имал опит с класическите произведения, а Дейвис е отговорен за ужаса в новите „Хищници”, следователно е имал опит в класическата простотия. Симбиозата на умствения им потенциал ражда сценарий, който дори аз не бих изгорил, защото нямаше да ми се хаби цяла кибритена клечка за него. Да вземеш подобна класика и да се изпикаеш върху нея е равносилно на първороден грях и ако бях католически свещеник, щях да напляскам голото дупе на някое момченце от яд. Не мога да повярвам, че Андерсън все още не е под запрещение и получава подобни амбициозни проекти. Другото, което не мога да повярвам е как все още е съпруг на кака Ви Мила, но това е отделен въпрос, върху който ще разсъждавам насаме с ръка в гащите.

Сюжетът на книгата е свързан с тримата мускетари – умния Атос /Матю МакФейдън/, красивия Арамис /Люк Евънс/ и тъпото копеле Портос /Рей Стивънсън/, които по стечение на обстоятелствата се запознават с новия член в екипа си – нахакания Д`Артанян. /детето Логан Лърман от „Пърси Джаксън”/ Друго от книгата не помня, извинявам се – детството ми премина под знака на илитерацията. Но и без това сега говорим за филма, който взема този сюжет и го обогатява, така както рядката оборска тор обогатява почвата. Цялата интрига се върти около пъклените планове на кардинал Ришельо /Кристоф Уолц/ да предизвика война между Франция и Англия, а тримата и ½ мускетари трябва да го спрат. Срещу тях обаче се изправят злия Рошфор /Мадс Микелсен/, коварната двойна агентка Милейди /Мила Йовович/ и дукът на Бъкингам. /винаги изящния Орландо Блум/ Честно казано, не си правих голям труд да следя историята, тъй като просто нямаше нужда, а и бях прекалено запленен от пищния дизайн на костюмите, по-специално тези на Мила Йовович, която май е получила професионално изкривяване от миналото си на модел и сновеше из сцените, сякаш дефилира фусти.

В „Тримата мускетари” са наблъскани повече звезди и от тези, които ще видите, ако някой Ви удари с юмрук по мутрата, но разликата е, че след удара ще агонизирате много по-малко, отколкото през цялото времетраене на лентата. Логан Лърман в ролята на Д`Артанян показва липсата си на актьорски заложби не само по време на диалозите, но и по време не екшън сцените, където се превзема като stage dancer в песен на Джъстин Бийбър. Той е прекрасно лешперче и ако не го разберете сами, ще Ви бъде уточнено с тук-там изпуснати реплики по негов адрес, като например че той е „handsome young man” или че е „too pretty to die”. Но скритата реклама не е свързана с него, а с Мила Йовович. Повечето сцени с нейно участие са открито афиширане на божествените й качества – физически и ментални, сякаш Андерсън е искал непрестанно да се хвали с нея и да покаже на целия свят каква готина жена люби в нощта. Специално внимание заслужава една от първите сцени, където еластичната Мила показва завидни умения да се търкаля като художествена гимнастичка, за да избегне някакъв индианаджоунски капан. Тъжна за киното сцена, завършваща по още по-тъжен начин, а именно – щастливо за героите. Мила Йовович е красива женица, но когато е облечена и се налага да гледам основно лицето й, ми идва да я зашлевя след първите пет минути, задето още не ми е донесла салатата. Като се има предвид, че тя е самотната жена в мъжествения каст и системно ближе миризливия скротум на режисьора, предполагам че е имала огромно самочувствие на снимачната площадка и се е държала като принцеса с всички тези метални и телесни шпагички, насочени в нейна посока. Но пък ролята й на Милейди е точно такава, каквато й се полага и е напълно нормално точно Йовович да я изиграе, при условие че всяка друга нормална актриса би отказала директно този фарс. Ужасът в актьорския състав обаче идва от секси Орландо, който за сетен път доказва, че не става за нищо друго, освен за елф-педераст, така че всичките му напъни извън това амплоа водят до скоропостижно изхождане.

Сценарият дотолкова е наблегнал към несериозната страна, че превръща „Тримата мускетари” в поредица от аграрни скечове. Така например, задкулисните игри и дворцови маневри са показани по крайно инфантилен начин, сякаш гледаме доста дълъг епизод на „Black Adder”, но с по-малко черен хумор. Представянето на крал Луи като младеж, отсъствал от часовете по полова ориентация също не буди толкова смях, колкото прозинвания, въпреки че това е едно от най-реалистичните неща в сценария от гледна точка на историята. Дори диалозите са пропити от някакво отчаяние да се разсмее публиката и разчитат на примитивни уанлайнери и присъствието на задължителния comic relief, този път не в лицето на някой чернокож, а в корема на свиневидния британски комик Джеймс Кордън. Сега като се замисля, във филма изобщо няма чернокожи, което е странен ход, понеже настоящото ниво на политическа коректност в киното предполагаше поне един от главните мускетари да е негър. За сметка на това, всеки от останалите е връх на стереотипа, като най-голямо впечатление прави Д`Артанян, описан като типичното нагло американско тийнейджърче, търсещо да се заяде с някой, за да демонстрира имагинерното си величие. Всъщност, Д`Артанян наистина е велик и може би притежава супергеройски способности, понеже още в началото бива прострелян в ръката, но това по никакъв начин не попречва на уменията му с шпагата, а раната му зараства по вълшебен начин а.к.а „като на куче”. Не се притеснявайте – филмът е прекалено детски и в него не умира почти никой, дори от страната на злите сили. Единственият, който гушва букета е Рошфор, но това е, защото той и без това беше прекомерно грозен и не заслужаваше място в сикуъла.

„Тримата мускетари” е от малкото адаптации по любима книга, в която неистово исках всички герои да бъдат гилотинирани начаса. И защо не? Д`Артанян е малко паласпурче, което бих пребивал ежедневно, ако имах нещастието да ми е син; Атос е женски полов орган; Арамис е някакъв никакъв, а Портос е не-особено-умно селско муле. Нито един от тях не заслужи ентусиазма ми, а те бяха главните герои, по дяволите. Целта на Андерсън и семейството му е била да направят новата версия подходяща за гледане точно от семейства, но най-вече – от децата на тези семейства. И точно тук е проблемът – с какъв акъл ще заведете детето си на „Тримата мускетари”, където мускетарите се държат като венециански А-Team и летят с дирижабЪли от филм на Тери Гилиъм? Какво ще научат малчуганите Ви по този начин? Нищо съществено, но най-вече – нищо от реалната книга на Ал. Дюма, така че ако идеята на Андерсън е била да превърне децата на САЩ в още по-големи кретени, значи е преуспял. И както стана модерно напоследък, „Тройката мускетари” приключва с банален клифхенгър, служещ като морска сол, посипана в току отворена рана. Обещанието за сикуъл нагло предполага, че настоящият дрисък е харесал на някого, а това е абсурдна презумпция. Сигурен съм, че сикуълът вече е в процес на нематериална подготовка и ще се наименува „Четиримата мускетари” за повечко оригиналност, само дето това ще е филм, който дори Куентин Тарантино няма да успее да спаси. Плахите опити да се генерира нов историко-приказен франчайз, глозгащ костите на „Карибски пирати” е напълно оправдан, но не по този начин, не от този режисьор, не с атмосфера, по-липсваща и от гребен в несесера на Брус Уилис.

Дълго се чудих защо „Тримата мускетари” е заснет в 3D, след като и в 2D щеше да си е същата клоака и стигнах до извода, че щом мускетарите са трима, значи и измеренията трябва да са толкова. Ако си спомняте „Заразно зло 4” /а не бива!/, ще знаете че 3D-то му бе ефектно, заради камерите на Камерън, но неефективно – заради начина, по който бяха употребени от Андерсън. При втория му опит, пичът има на разположение ARRI Alexa камери, но отново показва, че ако някой иска да снима добре в 3D, първо трябва да се е научил да снима добре в 2D, а Пол изобщо не отговаря на това условие. Самотният плюс, за който мога да се сетя /всъщност „плюс” е силна дума, по-правилната е „не-минус”/ е, че „Тримата мускетари“ е може би вторият продукт на Андерсън, чиято музика не води до рак на ушите. Повечето ленти на този визионер са изпълнени с протяжните звуци на умиращи котки, наречени „саундтрак” и съставени от противен микс между рокаджийски жици и техно бийтове. „Тримата мускетари” явно е най-интелектуалният писък на Андерсън, тъй като в него ще чуете реален филмов score, макар и дело на музикалния неандерталец Пол Хаслингър.

Ала ето и черешката на тортата – за официалния сингъл от саундтрака “When we were young” /можеха и да не копират заглавието от песен на The Killers, но нищо/ са повикани небезизвестните британски изпълнители Take That, които едно време бяха „момчешка група”, но после се ъпгрейднаха и станаха „мъже”. /някои от тях не толкова успешно/ Не знам дали сте им фенове и не ми дреме, но ако тези поп-човечета са смятали дори за секунда, че прехвалената им песничка ще стъпи и на малкия пръст на „All for Love” на Стинг, Браян Адамс и Род Стюърт, значи имат нужда от спешна лоботомия. Следващото нещо, което ме разрева, бяха ефектите. Компютърно генерираните въздушни кораби и битките с тях представляват поредица от нещастни сцени на визуална жал и евтиния. Въпреки че „Тримата мускетари” е ко-продукция на Англия, Франция и Германия, нито една от тези държави не е имала достатъчно желание да инвестира в бюджета и почти всеки аспект вони на безпаричие. Освен смешните CGI ефекти, които са били модерни някъде по времето на първия ми памперс, повечето сцени са заснети в затворено студио и това си личи неприятно много. Добре че бяха интериорните шотове в няколкото истински баварски замъци, иначе щях да си помисля, че гледам театрална постановка в народно читалище.

Неусетно изминаха поредните пет страници загубено време и се налага да финиширам аналния си анализ. Обобщението от цялата работа е, че „Тримата мускетари” е такъв невиждан позор, че след края му изпаднах в състояние на афект и реших да отмъстя като се изплюя върху 3D очилата, преди да ги предам на слугите на изхода в киното. Спокойно, не го направих, но сега като се замисля, може би трябваше и това щеше да е много по-дипломатична реакция от тази, която заглавието действително заслужава. Андерсън трябва да спре да прави филми с жена си, но което е по-важно – трябва да спре да прави филми по принцип. Тук е моментът да Ви кажа, че „Тримата мускетари” не си струва и не бива да го гледате, но ще направя обратното – ще Ви призова да го гледате задължително, защото само така ще видите с очите си до какви низини е стигнала индустрията. 12 лева са нищожна цена за този спектакъл, а и с гледането му ще си спестите много повече пари, тъй като после дълго време няма да искате да идете на кино. Един за всички, всички на боклука!

3.1/10