Има филми, за които си струва да се пишат фермани. „Зеленият фенер” не е от тях. Има и филми, с които си струва да застреляте два часа от живота си в безмозъчно забавление. „Зеленият фенер” определено не е от тях. Но има и филми, които Ви карат да съжалявате, че не сте дали парите си на някой клошар, защото той със сигурност щеше да ги похарчи за много по-стойностни неща, като например бутилка ракия и една филия хляб за мезе. „Зеленият фенер” е от този вид. Започвам накриво, понеже трябва да сте наясно, че това „ревю” ще получи само най-ниските нива от мозъчната ми атенция и Ви предупреждавам, че го пиша изключително бързо, за да мога час по-скоро да изтрия зелените петна по гащите ми, оставени от „Зеления фенер”. А като си помисля, че всичко започна измамно добре – кадрите в началото на прожекцията ме надъхаха на чисто визуално ниво и еректираха надеждата, че ще си прекарам добре в киното, като за сефте. После трейлърите свършиха и филмът започна, а с него започна и трагедията.

Филмите за супергерои са ми втръснали до такава степен, че 120 минути се чудих дали да се занимавам с писането за този стресиращ сетивата анален фисур. Но рангът ми на самообявил се „критик” изисква да кажа нещо за лентата, макар и това нещо да е отново в сферата на хиперболизирания негативизъм. Този път обаче заслужен. Защото „Зеленият фенер” депресира всяка фибра от тялото, а някои от сцените му накараха бузите ми да позеленеят от яд, дори повече от тези на Раян Рейнолдс. Не че не адмирирам похвалните опити на DC Comics да следват примера на колегите си от Marvel и да ни засипват с всеки безстопанствен мърльо, нарисуван с боички по страниците на някаква разчорлена тетрадка, наречена „комикс”, но нещата вече стават банални. Още по-банално е, че като за филм, който трябва да преодолее тежестта на сума ти други супергерои преди него, „Зеленият фенер” не показва някакво старание, а лети из екрана като зеленясала версия на Супермен, но с едно измерение в повече.

Marvel ни поляха с членовете на грандиозно неинтересуващата ме фракция The Avengers. DC са решили да ни запознаят с членовете на конкурентния клуб – Justice League. От толкова много членове на едно място хората очакват групови оргии, а не спасяване на някакви светове, но членовете не са това, което са, особено ако са супергеройски. След Супермен и Батман, DC Comics имат удоволствието да ни представят друго свое уродче – Зеления фенер. Удоволствието е изцяло тяхно. За зрителите остава чувството, получавано в неработеща тоалетна, когато от гърнето започне да излиза аромат, продукт на множество часове човешка мъка. Филмовите супергерои вече официално придобиха същия статут като този на филмовите извънземни, а именно – искам да ги изтребя до крак. И всичките са зелени, по дяволите – „Хълк”, „Зеленият Стършел”, Зеления Гоблин, Зелената Еуглена /този си го измислих, извинявам се/, сякаш САЩ са шибани далтонисти и всяко нещо, което носи цвета на паричната им единица, е крайно занимателно за наблюдение.

Едно такова зелено човече е и готиният американски супер-пилот и сваляч на всичко с вагина, а може би и не само – Хал Джордан. /Раян Рейнолдс/ И като всеки американец, той е наперен, агресивен и безразсъден мачо, особено когато участва в екшън. Така например, още първите сцени с него показват няколко степени на алогизъм в решенията му и последиците от тях /използва втората си пилотка като жертвен агнец, за да се докопа до вражеските самолети, което е посрещнато само с леко мъмрене, сякаш не е кой знае какво да избиваш умишлено колегите си по време на война/, но го прави с финеса на актьор от сапунен сериал, което явно го извинява и прави ситуацията да изглежда особено геройска. Та, същият този американски символ на пичовщината бива избран от някакво лилаво извънземно, което от всички места с разумен живот в Космоса, е решило да кацне баш там, където няма такъв – в САЩ. Извънземното е представител на партия от междугалактически милиционери с вълшебни пръстени, провъзгласили се за протектори на Вселената без някой да ги е канил, точно като американски военни в Ирак.

Хал Джордан е селектиран да поеме пръстена и да продължи делото на Зелените Фенери и с поемането му, филмът свършва. Не че започват финални надписи и т.н., но оригиналността на сюжета му просто приключва и оттам насетне започват всички до болка познати клишета, стереотипи и комиксови рамки, набутвани във всеки един супергеройски филм, правен някога – първо го обучават, защото е тъп; после той се изправя срещу някакъв новообразуван злодей; после има романтични и задушевни разговори с детската му любов, а накрая открива силата на волята, сломявайки противника си и печелейки разгонената кака. Казах ли нещо, което да не знаете? Естествено, че не – „Зеленият фенер” има индивидуалността на скелет от общо гробище в Руанда и единственото, по което се различава от останалите филми за супергерои е, че Хал Джордан притежава ултимативната суперсила – може да прави абсолютно всичко. /?!/

Кое според Вас е интересното в това да гледам някакъв смайващо красив американец, който може да прави всичко, за което си помисли? Именно, нищо. Но филмът покрива този критерий, защото и той е едно голямо нищо. В него не се случва нищо значимо, нищо реално, нищо предизвикващо емпатия или съчувствие, нищо в него не генерира желание да го издържите целия, освен факта че трябва да изчакате до края на прожекцията, за да си върнете 3D очилата. Самата концепция на този герой е твърде инфантилна и не предизвиква нужната симпатия – Зеленият фенер е практически недосегаем и може да сътворява всичко, що му дойде на ум, а това прави интеракциите и конфронтациите му притеснително бездушни. Дори Супермен е уязвим към Криптонит; дори Батман може да бъде пронизан от заблуден куршум, докато Фенера просто си лети като изящен белоглав орел и единственото му реално притеснение е дали Блейк Лайвли ще му пусне още веднъж заради доброто старо време.

Филмът е толкова зле, че за каквото и да се хвана, все ще напипам нещо твърдо, независимо дали става въпрос за буците тумор в сценария, буците наречени бицепси на Раян Рейнолдс или двете по-малки буцички, намиращи се в супергеройския му анцуг. Като казах сценарий трябва да отбележа, че той е дело на мозъчен взвод от цели четири никому неприятни селяндура, запретнали ръкавите на потниците си да сътворят нещо гледаемо. Защото подобен сюжет е просто непосилен за един или двама души, та трябват минимум четири, един от които дори се казва Green. Лошото е, че ордата самозванци са по-непродуктивни и от стерилна циганка, а единственият им актив са няколко сравнително остроумни лафа в диалога, които обаче са малко по-остроумни от лафовете в моите ревюта, така че не се броят. Нямам идея защо през 2011 година и след десетина супергеройски опита преди него, „Зеленият фенер” не е направил елементарните стъпки да развие персонажа и вселената си, за да не прилича на нещо, което сме гледали по AXN в просъница. Зрителите вече са крайно пренаситени от шарени протагонисти, облечени с всякакви символи на педерастията и спасяващи себе си, света и жената на мечтите си /понякога и в различен ред/, така че поредната притча за геройските неволи трябваше да се постарае повече.

Едно от нещата, с които филмът се промотираше, бе костюмът на Хал Джордан, получен като welcome gift от доброжелателните иноземци. Не знам дали това се брои като спойлер, но костюмът му е зелен. По-интересното е обаче, че той е изцяло CGI, а не поредното дизайнерско чудо от гума и това щеше да е чудесно, стига да не бе реализирано така посредствено. Не твърдя, че специалистите по ефектите не са се помъчили да откроят костюма от останалите зелени водорасли по екрана, но ако човек се загледа малко по-внимателно, нещата придобиват гнусни текстури. Костюмът всъщност е доста некадърно анимиран, което прави визуалните сцени с Фенера да изглеждат изкуствени и евтино нарисувани. Другата простотия е т.нар. „маска” на Фенера за прикриване на самоличността му, представляваща зелена боя, впръскана около очите на Джордан и прикриваща точно нула процента от самоличността му, поне за тези, които са го виждали някога.

Защо фенер, се запитах аз. Що за пособие е това? После се замислих малко /правя го по веднъж на ден/ и стигнах до извода, че фенерът е най-логичния инструмент за един звезден воин, защото в Космоса е доста тъмно. /ха-ха?/ Ала истинското оръжие на Хал е неговият пръстен, докато Фенерът – неговото зарядно. Не се ебавам, приятели – пръстенът на Джордан може да прави всичко /освен да го прави невидим, за да не прилича много на The One Ring/, но само докато има енергия, а когато се изчерпи, трябва да се презареди по безжичен път. Нещо като мобилен телефон с множество апликации, използването на които води до бързо изтощаване на батерията. Разликата е само в това, че вместо договор с MTEL, абонатът трябва да изрече Свещена клетва, наподобяваща слово на Чавдарче, но с малко повечко патос в изказа. Комиксовите фенове онанираха в синхрон, когато Рейнолдс лично изрецитира клетвата на миналия Comic Con или Geek Con или каквито там Con-ове си организират отрепките, а това ме наведе на мисълта, че думите на тази клетва значат нещо за някого. Хал Джордан обаче не е единственият с новопридобити сили, понеже още Нютон е казал, че всяко действие има равно по сила противодействие. Ето защо, на сцената излиза злодеят Хектор Хамънд /Питър Сарсгаард/ – луд учен с уголемен фронтален лоб, който много иска да бъде забелязан и скоро ще бъде забелязан чак от Космоса. Освен него, из Вселената витае още едно Древно Зло (), наречено Паралакс и представляващо някакъв пушек от комина на концентрационен лагер. Единственото, което трябва да знаете за него е, че е много лош, много могъщ и говори на английски. /явно това ще да е официалният език в галактиката/

Филмът е открито детски и неспасяемо наивен. В него няма насилие, няма кръв, всичко е семейно насочено и героически издържано. Само политическата коректност не беше особено застъпена, основно защото единственото чернокожо нещо в каста бе гласът на Майкъл Кларк Дънкан. За сметка на това е наблегнато на позитивизма и косвените жертви практически отсъстват – за пример давам една от сцените, в която хеликоптер пада върху някакво парти и минава през целия дансинг с въртящи се витла, а около него бягат и скачат десетки гости, нито един от които не бива нарязан или премазан. Не че съм някакъв садист, но поне един труп от куртоазия нямаше да навреди на реализма. И за да отговаря на момчешките стандарти, героят Хал Джордан е не само едно пораснало дете, но и таи в себе си задължителните daddy issues, с тази разлика че тук няма как да се справи с тях, понеже daddy-то му отдавна е експлодирал във фина пепел. Нещо повече – злодеят има същите нерешени проблеми със собствения си баща, които обаче финализира по качествен и категоричен, макар и фатален начин. За разлика от тях, главната героиня Керъл /Блейк Лайвли/ си няма видими проблеми, но самият факт, че е била гадже на задник като Джордан и дори продължава да копнее за „малкия му фенер”, означава че нещо в отношенията с баща й също не е чисто.

Блейк Лайвли в цялата си прелест

Раян Рейнолдс е Зеленият фенер и показва, че едно красиво лице и едно стегнато тяло, минус много талант, са напълно достатъчни да бъдеш показван в касови блокбъстъри всяка година. Тук Раян отново грее с онази своя аура на комшия за секс, но проблемът в случая не е липсата му на талант, а фактът че няма как да реализира дори малкото си такъв, заради ограничения сюжет. В това число броя и атмосферата на филма, която е по-пуста и от детска площадка след атака на педофил. Не че авторите не са се погрижили да се разходим из всички прашни ъгли на Млечния път и да научим не особено интригуващата info dump история на Зелените Фенери и техните големи шефове с още по-големи глави, но цялата тази космическа опера само затормозява нещата, понеже се опитва да превърне филма в нещо много повече, отколкото е. При „Тор” стратегията действаше, но само защото бе скрепена от реална актьорска игра и герой с човешки слабости, докато тук почти всички NPC-та са CGI, а самите Зелени фенери са свръхестествено антипатични. /и повечето приличат на нещо, излязло от мокър кошмар на Хорхе Лукас/ Води ги Синестро /Марк Стронг от „Шерлок Холмс„/ и актьорът дава всичко от себе си, за да не изглежда като статист от „Флаш Гордън” или друга карикатура, но от светлинни години си личи, че пичът просто снове из зелени екрани и дудне /правилно ли използвам думата?/ напомпаните си реплики като човек, който не знае защо и на кого говори, но много иска да бъде чут.

В ролята на секс-куклата е Блейк Лайвли, която не знаех с какво си вади хляба в Холивуд, докато не се натъкнах на голите й снимки и тогава разбрах, че си го вади с медиен курвалък. Лайвли е една от най-кухите супергеройски мутреси, които някога съм наблюдавал с дрехи и в това число броя Кейти Холмс, така че си направете сами сметката. Тя е несъмнено красива, но единственият й талант е да играе във филми с по-малко реплики и много повече пенетрация. Най-сполучливото избрания актьор в „Зеления фенер” е Питър Сарсгаард /“Истинска измама„/, защото Сарсгаард играе особено добре нестабилни психопати и то без да си дава много зор. Сега също не си дава зор, макар и на места да му се налага, тъй като черепът му е гротескно деформиран и протезата му със сигурност е тежала по време на снимките. В ролята на баща му пък е Тим Робинс, но за него не ми се говори, понеже от множество години кариерата му е съсредоточена в това да проверява дали даден филм ще стане малко по-тъп, ако той участва в него. Е, този е станал, честито. За фон имаме и един индийски нърд с визията на Мос от „The IT Crowd”. Главните CGI креации пък са озвучени от горепосочения пещерен трол Майкъл Кларк Дънкан и небезизвестния Джефри Ръш /дал гласа си на някаква стилизирана рибо-кокошка/

Режисьор на тази чорба с кич е Мартин Кембъл и това първоначално ме стъписа. Не че Кембъл прави единствено хубави филми /всъщност не е правил такъв от десетина години/, но тук пичът просто си е разкопчал дюкяна и ни е излял едно от най-смехотворните творения на комиксовия жанр. Екшънът му е малоумен до припадък, а кадърното зрелище е ограничено до два-три шота, половината от които сте видели в трейлъра, а другата половина няма да искате да видите изобщо. Кембъл очевидно не е бил наясно как да структурира ненужно засукания наратив и в опитите си да разплете възела, го е заплел още повече, задушавайки и няколкото фена, желаещи да проумеят събитията. Трябва да кажа нещо и за 3D-то, защото е ясно, че огромен процент от причините за съществуването на филма е точно този подъл триизмерен трик. Ще се наложи да Ви разочаровам обаче, тъй като „Зеленият фенер” е зеленясал откъм /уж/ най-големия си плюс – 3D-то му е поредното доказателство, че за дадени 3-D филми нямате нужда от 3-D очила – можете да използвате и скиорски такива и пак ще видите всичко идеално. Е, признавам че някои от моментите бяха приятни в третото измерение, но пет-десет секунди не измиват два часа мътилка. А сега е време за добрите новини – музиката е дело на Джеймс Нютън Хауърд и… ами това е всичко.

Писна ми да пиша за тая помия и смятам да приключвам. Знам, че очаквахте повече от мен, но точно там Ви е грешката, защото аз не очаквам нищо от себе си и това ме прави винаги доволен от резултата, какъвто и да е той. В случая не съм доволен от ревюто, но в името на /insert random God here/ – определено не съм доволен и от филма и нямам намерение да губя още от отпуската си в двоумене как да оплюя нещо, което се е самооплюло предостатъчно и то в едно измерение повече, отколкото трябваше. „Зеленият фенер” е адски тъп, смазващо безинтересен, главозамайващо неориентиран и с допотопни ефекти, които ще Ви върнат два-три Windows-а назад във времето. Не знам пред колко католически свещеника трябва да си сваля гащите, изповядвайки се за този кардинален грях, но някои неща просто не бива да бъдат преживявани и едно от тях е „Зеленият фенер”. Надявам се да задържа емоцията от него до следващата визита във външния нужник, където да я изстрелям от тялото си веднъж и завинаги. Дотогава Ви препоръчвам да не давате пари за него, освен ако не се къпете в пари, което донякъде е извинение. „Фенера” е подигравка с киното и смехотворен опит за стартирането на нов супергеройски франчайз, така че може да си го спестите преспокойно, а ако отчаяно искате да гледате педерасти в цветни униформи, по-добре се концентрирайте към отбора на „Х-Мен”-ите.

2.9/10