Вампирите са много модерни напоследък. Те ни гледат отвсякъде – от екрана на телевизора, от страниците на списанията, от дъното на тоалетната чиния. Те са обсебили умовете на дебилизираните от прекомерни онанации тийнейджъри и присъстват в еро-сънищата на почти всяка девойка, докосвала се някога до страниците на „Здрач” без да бъде полазена от листни въшки. Те искрят с блясъка на скъпоценни камъни и гледат влюбено като безволеви сурикати. Те са романтично настроени и винаги жадуват за любовта на простовата жена от село. Кое е другото, което е модерно напоследък? Точно така, римейковете. Холивуд така и не се отказа от пошлата си практика да възражда от забравата филми, които или нямат нужда от нови версии, или са римейкнати по начин, който обезсмисля съществуването им. И накрая – кое е третото модерно нещо напоследък? Ще Ви подскажа, защото съм добряк – започва с Три и завършва на Де..йба т`ва шибано 3-D. Днес ще говорим за феномена 3-в-1, а именно – римейк на вампирски филм, заснет в 3D. Звучи спектакулярно, нали? НАЛИ?!

Оригиналът на „Нощта на ужасите” е познат на почти всеки фен на хоръра и заслужено е набеден за една от най-сполучливите вампирски класики от близкото минало. Дори се сдоби със сикуъл, в който имаше още повече вампири и още повече стряскащо кичозна 80-тарска мода. Почти четвърт век след това, на един човек се пада честта да филмира съвременен поглед върху дъртия като кожа по скротума на Хю Хефнър сюжет и този човек се нарича Крейг Гилеспи. Гилеспи стана известен с драмичката си „Ларс и истинското момиче”, разказваща за Ларс и някакво истинско момиче /поне така си мисля, не съм го гледал – не ме притискайте с въпроси!/ Изборът му за режисьор на „Нощта на ужасите” е колкото нестандартен, толкова и правилен, тъй като за римейкването на такава изтъркана история е бил необходим човек, влачещ се настрани от утъпканите стандарти на останалите генерични морони в Холивуд. И в тази връзка, Гилеспи успява – успява да изкара филма от задушаващия обръч на предвидимостта; успява да направи така, че историята и героите да не изглеждат с манталитета на кухи градински гномове. Естествено, клишетата са пред очите Ви и дори пред лицата Ви /благодарение на супер „необходимия” 3D ефект/, но от тях няма как да се избяга при подобна продукция, а и в случая прави чест на авторите, че са успели да избегнат най-голямото клише от всички – това, че вампирите са добродушни и влюбчиви интроверти, които предпочитат да лижат сливи, вместо кървави вратове.

За разлика от вампирите, с които сме запознати през последните няколко години /путката Кълън, моделът на мъжко бельо Ерик и секси кучката Стефан/, кръвопиецът на „Нощта на ужасите” е точно това, което титлата му предполага – класически no-nonsense кръвопиец. Той е машина за смърт и единственият му мотив е истинската кръв на жертвите му. Той е влюбен само в себе си и хобито му не е да пише поезия, а да редуцира популацията на произволни американски предградия. Той е вампир с главно „Въ” и името му е Джери. Джери Дендриж. Звучи тъпо, знам, но Тед Бънди и Чарли Менсън също не звучат кой знае колко стряскащо. Ето това е и един от основните плюсове на „Нощта на ужасите” – че се опитва да върне представата за расата на вампирите към корените й, когато тези адски вредители не са искали нищо повече, освен да източат червените Ви кръвни телца и след това да захвърлят безполезните Ви останки в някое горско дере. Джери е самоходен убиец на любов, но най-вече – убиец на детски мечти. Той е ултимативният вампир, такъв какъвто трябва да бъде, без излишните захарни изделия, съпътстващи екранните му колеги и конкурентния върколак, с който да се борят за вниманието на местната земеделка. “He`s the fucking shark from “Jaws”!, възкликва героят на Кристофър Минц-Плас и това изречение най-ясно описва същността на вампира Джери – брутален и безмилостен хищник, папкащ кекави тийнчета за закуска. /или обядо-закуска, или там както се превежда brunch/

Сценарият е копиран с индиго от стария филм и петната от мастило все още личат в някои от аспектите му. За това се е погрижила жената Марти Ноксън /винаги, когато чуя името Марти, което не е последвано от фамилията МакФлай, ме обзема паника/ и тя е избрана не заради визията си на усмихната метла, а защото е имала опит с вампирските сюжети и преди. Разбира се, това е при условие, че считате „Бъфи” за вампирски сюжет, а не за нещо, драскано от мозъчен донор. Но нейният принос за поп-културата на САЩ не спира дотам – тя е писала и хартийките на „Ейнджъл” /още един сериал на копелето Джос Уедън, ще взема да си помисля нещо/, което официално показва, че нивото на интелект в черепа й е ситуирано някъде по дъното на Марианската падина. Винаги съм искал да работя като сценарист в Холивуд – тези тарикати сигурно имат по два реални часа работа седмично. Но и как да е иначе, щом повечето използват готов чужд сценарий, променят няколко действия и го предават като „римейк”. В случая, Ноксън работи с оригиналния скрипт на Том Холанд и прави чудеса от него. Казвам чудеса, защото е чудесно да видиш как почти всички култови моменти от стария филм са преработени от центрофуга и избълвани в „модерен” вид по начин, от който да Ви се повдигне. /не самочувствието, нито самолета, нито дори настроението, а просто да Ви се повдигне, точка/ Не казвам, че каката не е вкарала няколко сравнително хитри ъпдейта към вампирската митология, но тези промени са мързеливи и показват само, че Ноксън е била прекалено заета да си представя Колин Фарел гол.

Действието на „Нощта на ужасите“ се развива в малко и китно предградие на Лас Вегас, пълно с богобоязливи и хрисими миряни, изживяващи американската си мечта да битуват в пустинята. Нощната атмосфера на спокойствие и тишина е нарушавана само от протяжния вой на чукащи се койоти или тук-там от истеричен женски писък на някоя вампирска жертва. Упс, вампирска жертва ли казах? Тихо, това е тайна, за която никой от съседите не знае. Защото новият обитател на квартала Джери /Колин Фарел/ не е просто мъжествен строителен работник със селски потник и поглед на възбуден тираджия, а 400yo изчадие с афинитет към вратни жили. В същия квартал и по ирония на съдбата – в съседната къща от Джери – живее средно-статистистическият US тийнейджър Чарли Брюстър /Антон Йелчин/, окъпан от всички възможни за възрастта му клишета. Младежът искрено мечтае да е от ордата на the cool guys, но моторът му не ще да запали и Чарли му говори с мек тон, докато го тика из улицата, а прекалено красивата за рейтинга му приятелка е привлечена от него без явна причина. Общо взето, гледаме дословно копие на Сам Уитуики, минус басовия глас на Оптимус Прайм. За зрителско щастие обаче, филмът стартира доста бързо и още в първите десетина минути отритнатият бивш BFF на Чарли – Ед /Кристофър Минц-Плас/ предупреждава другаря си, че за разлика от останалите им съседи, Джери спи от вътрешната страна на ковчега си.

… но езикът на тялото му гласи, че всъщност е „съсед лапач“

Това разкритие задвижва веригата от събития и лека-полека Чарли започва да разбира, че приятелят му е прав. Най-вече, защото половината му съученици /вкл. и самият Ед/ биват лавинообразно залепени по кутии за прясно мляко с надпис „Missing” под профилните им снимки. Както винаги, майката на Чарли не е особено убедена, че съседът им е вампир, но не защото е глупава /изиграна е от Тони Колет, т.е. би трябвало да е умна, иначе язък за лицевата й грозота/, а просто защото гледката на изпотения и стегнат Джери я кара да получава вагинален трепет всеки път, когато го зърне от прозореца. Същото се отнася и за гаджето Ейми /Имоген Путс/, която изпада в състояние на тих екстаз още при първата си среща с потника на Фарел. Изобщо, никой освен Чарли не забелязва истинската същност на готиния съсед, чак докато не става късно. За да се справи с близката заплаха, младенецът Брюстър вика за помощ популярния сценичен магьосник Питър Винсънт /Дейвид Тенант/, който освен неумишлен имитатор на Ръсел Бранд, се вживява малко и като Ваньо Хелсинг. Двамата заедно се съюзяват в борбата срещу мрака и… и… и побеждават, естествено. /Вие сериозно ли очаквахте нещо друго?/

Интересно е да се отбележи, че „Нощта на ужасите“ прилича опасно много на едно заглавие отпреди няколко години, наречено „Дистърбия” заради чувството, което пораждаше у зрителите си. „Дистърбия” бе неумишлен /дали?/ и доста нескопосан rip-off на хоръра от 85-та, но със сериен убиец, вместо вампир. Ето защо, когато узнах за направата на новия „Нощта на ужасите“ се притесних, че отново ще го режисира DJ Карузо, известен с навика си да филмира сюжети за изтормозени тийнчета с успеваемостта на ретард в олимпиада по химия. Ала за всеобщо щастие, Гилеспи е толкова над нивото на режисьора на „Аз съм №4”, че Карузо не би го достигнал, дори ако се качи на моноблока в банята си. Приликите обаче са притеснително фрапиращи /малко предградие, момче със самотна майка, загадъчен нов съсед, странни случаи на изчезнали хора и разбира се – финален сблъсък на интереси в някакво мазе/ и на моменти очаквах Шая Лебоф да се появи отнякъде с бинокълчето си. Това до голяма степен обезличава „Нощта на ужасите” и лишава от съспенс наистина добрите моменти. /като например вербалните интеракции между Джери и Чарли, особено тази на входната врата на Чарли, когато Джери се опитва да си изпроси покана да влезе/ Друг минус е, че адекватното темпо и лекия тон на лентата бавно се заталачват и последната третина прилича повече на не особено смешна пародия, най-вече моментите в които Чарли се дегизира за последната си битка като някакъв окултен Джон Рамбо.

Друг минус в съвременната презентация е решението на Ноксън да превърне Питър Винсънт в циркаджия. В оригинала Питър Винсънт, изигран от Роди Макдауъл /Макдауъл участва и в оригиналния „Планетата на маймуните” – ако знаеше, че два негови филма се римейкват само за един месец, сигурно щеше да се завърти като пумпал в гроба си/ бе водещ на късно хорър шоу и персонаж, на който да симпатизираме, въпреки очебийната му комичност. Новият Винсънт от 2011-та е с някакво самочувствие на долнопробна рок-звезда и прилича повече на дубльора на Джони Деп от „Карибски пирати”, отколкото на самостоятелен герой. Нищо в него не ни кара да приветстваме присъствието му, а най-малкото да се хилим на тъпите му лафове, въпреки че е изигран от небезизвестния британски супергерой „Д-р Кой”.

Останалите актьори също не са цветя за мирисане, с изключение на Имоген Путс, чието цвете не бих отказал, на каквото и да мирише. Първи в списъка е ленинградското чудо Антон Йелчин /“Бобъра„/ в ролята на Чарли Брюстър и Йелчин отново играе по доказания си патерн, а именно – гледайки уплашено като сърна, заслепена от фаровете на ловен джип и мрънкайки репликите си като последното слово на обесник. Йелчин явно има някаква квота от римейкове/рибуутове за изпълнение, понеже това е вторият му такъв за последните две години, след „Стар Трек”, ала за щастие – тук поне не срича на славянски диалект. Майка му /да е*а/ пък е изиграна от изцъклената Тони Колет, но ролята й е доста смехотворна и от нея се е изисквало да следи с поглед всяко движение на дирника на Джери. Забавното в случая е, че след „Шесто чувство” това е втората й роля на самотна майка, която се грижи за проблемно дете, виждащо мъртъвци. Другата жена в каста е доста по-млада и много по-апетитна и като казвам апетитна, имам предвид, че не бих имал нищо против да ям суши от голото й тяло в японски ресторант. Това е Имоген Путс и още от „28 седмици по-късно” я чакам да навърши пълнолетие, за да покаже повече от себе си in the nude, но за жалост г-цата отново се прави на целомъдрена, показвайки само някакъв черен сутиен. /имам си такъв, мерси/ Путс е красива, това е безспорно /даже „без порно”/, но също така – една от малкото актриси, които изглеждат като душевно болни кифли, когато се усмихнат. /алтернативен пример е и Аманда Пийт/ Като добавка, носът й е противопоказно дълъг, сякаш е извънбрачната дъщеря на Пинокио, а ако момата реши да плува в океана, лесно би пронизала корпуса на туристически лайнер.

Един режисьор е напълно достатъчен да погрозни цяла снимка

В ролята на озлобения приятел на Чарли, пръв усетил миризмата на прясна мърша, е Кристофър Минц-Плас, по-известен като МакЛъвин от „Суперяки” и не чак толкова известен като очилатия семи-злодей от “Kick-Ass”. Кристофър все още прилича на нещо, изпаднало от камион за превоз на вторични суровини, но ролята му е доволно кратка, а и с него са свързани повечето от „хумористичните” моменти. Тук е мястото да спомена и участието на по-малкия брат на Джеймс Франко /Дейвид/ в ролята на… някакъв… който даже оцелява – явно на красавците наистина им върви в живота! Докато сме още на вълна „актьори” е хубаво да се знае и едно от авторските намигвания към феновете – това е краткото камео на Крис Сарандън /играл Джери Дендридж в оригинала/, чиито герой отново си носи същите инициали /JD/. Истинската находка на „Нощта на ужасите” обаче е Колин Фарел и той е единственото нещо в целия филм, което става за гледане от всички ъгли. Фарел играе вампир точно така, както трябва – с хладнокръвието и вулгарността на безскрупулен садист. Всеки негов поглед и реплика са наситени с нисши човешки емоции, а вампирският му чар е достатъчен да конвертира всичко, дори и HDD. Показателно е, че сцените с него носеха най-плътна атмосфера на хорър, но пък Фарел явно си е подготвил домашното, тъй като самият той призна, че е голям фен на оригинала и лично е пожелал ролята в римейка. Друг фактор е това, че Колин играе себе си – сексуално агресивен нощен ловец на крехка женска плът с цел карнални актове и други телесни дреболии. Разликата е, че тук e с малко по-удължени кучешки зъби от тези, които показа в celebrity sextape-а си отпреди няколко години.

Като всяко същество от дълбините на преизподнята, Джери също е трябвало да притежава свой собствен уникален дизайн. И за да подчертае хищническия характер на вампира, Гилеспи е имал специфично изискване – дизайнът да наподобява чертите на акула. Специалистите по грима са имали за цел да вкарат акулска каризма на Джери, което лесно може да се види от катранено черните очи и озъбената му паст накрая. И всичко щеше да е кофа от разкош, ако цялата работа не беше опропастена от евтините ефекти, които филмът стремглаво ни изсипва един след друг. Въпреки, че е заснет с 3D камери, „Нощта на ужасите“ всъщност страда от това, понеже допълнителното измерение е напълно излишно – дори в произволен епизод на „Листопад” има по-обоснована нужда от 3D. В него няма една сцена, която да го изисква и като изключим сравнително ефектното заглавие в началото, останалата употреба на 3D е концентрирана в баналния вече метод да се хвърлят разни предмети от екрана, с надеждата някой от по-сръчните зрители да ги хване.

Музиката е на Рамин Джавади и циганинът отново е синтезирал незапомнящ се score, който ще се хареса на всички, ако под „всички” имате предвид обитателите в приют за глухонеми. /всъщност не е чак толкова зле, но исках да използвам някъде референцията за приюта/ Истината е, че Джавади не се е изложил /много/ този път и музиката е приятно морбидна, като за нуждите на несериозния сюжет. Друг позитив е операторът Хавиер Агиресароб, тъй като человекът се е справил похвално и то не защото е имал предишен опит със секси вампири /снимал е „Новолуние” и „Затъмнение”/, а защото показва, че дори в подобна глупост може да се използват неконвенционални методи за заснемане на дадена сцена – говоря за въртящата се камера в колата, която беше приятна изненада за ценителската ми ретина. /точно така, само едната ми е ценителска/ Други добри новини са, че филмът е R-rated, а в момента си е голям риск да пуснеш тийн хорър с такъв рейтинг, така че решението е признак на авторски топки и аз мога само да адмирирам подобни работи. /решенията, не топките/ Това обаче е и една от причините „Нощта на ужасите” да падне по дупе в боксофиса, с приходи от едва $8 милиона за премиерните си прожекции, което е абсолютна гавра с труп. /с трупа на Джери, имам предвид/ Явно на хората им е писнало от тъпо 3D или просто са отвикнали да гледат вампири, които не искат да се оженят за някого. Действителността е, че заглавието се превръща в пълен финансов провал, а това е добра новина, защото така поне ще ни бъде спестен и римейкът на „Изгубените момчета”.

И така, още едно ревю е на път да бъде завършено, без някой да го е прочел цялото. Финалните ми думи трябва да сумизират последните десетина абзаца, така че като за изпроводяк ще бъда кратък. „Нощта на ужасите” не е боклук, повярвайте ми. /или недейте, дреме ми/ Той е сравнително добре заснет и освежен римейк на нещо, което нямаше нужда от такъв, но сега, след като го има – поне не пречи. Той е суров и класически поглед към вампирската тематика, който да върне вярата на феновете и да припомни, че кръвопийиците не са лигави гейове, а жестоки и корави копелета, които генерират по-голяма смъртност, дори и от тази в птицекланица. Ако преглътнете калпавото 3D и предъвканата история, може и да останете доволни от факта, че филмът си струва едно-две гледания през остатъка от живота Ви.

5.9/10