Добър ден? Днес нямам много време за губене, затова директно ще Ви запозная с поредното си „кратко” ревю на най-актуалното HD нещо по торентите, а именно – „Дъ Бийва” с антисемита Мел Гибсън. Започваме точно от него, защото го заслужва. Гибсън се претърколи от кривата на потребителя още в момента, в който наситената му с алкохолни изпарения паст наруга съюза на евреите по време на залавянето му от полицията преди няколко лета. И тъкмо нещата да се поуталожат, Мел тотално изтрещя и започна масиран, макар и некадърно оркестриран телефонен тормоз върху бившата си духачка Оксана, по време на който изля една забележителна съвкупност от сексуална агресия. Някъде по време на последния му телефонен запис, докато дишаше толкова тежко, сякаш всеки момент щеше да падне възнак на пода в инфарктни конвулсии, Гибсън просто вдигна ръце от кариерата си и се пусна по вълните на живота, които нежно го насочиха към близките скали.

 

Покрай неговите лиготии пострада и най-новият му филм – „Бобърът” – получил доста критики още преди да излезе, само заради присъствието на „смелото сърце” вътре. Не само това, ами и премиерата му се забави на няколко пъти, тъй като горката Джоди Фостър тайничко се надяваше, че шумотевицата около психически нестабилния й колега ще отшуми като вятър във върбите. Фостър беше най-онеправдана от всички, тъй като женицата режисира филма с надеждите да направи сериозна драма, която едва-ли-не да се бори за позлатена статуетка на полугол мъж. Как ли е псувала в красивия си ум, когато главният актьор и дълголетен BFF е опропастил труда й, единствено с помощта на тази своя австралийска устица? Определено не й е било приятно, но й прави чест, че точно тя се оказа най-големият публичен защитник на Мел и използваше трибуните на живота, опитвайки се да насосва разни оправдания за деструктивното поведение на Гибсън в отчаян опит да спаси филма си от забвението. В случая отново има две новини. Лошата е, че Фостър е скапала филма дори без помощта на Гибсън. Другата лоша е, че сценарият е неконсистентен и задушава похвалните опити на Мел да играе добре. И това е… Вие какво, да не очаквахте, че ще има и добра новина?

Филмът започва с типичния лек тон, с който започват всички клиширани драмички за разклатени американски семейства. Ставаме свидетели на voiceover, обясняващ ни прекалено подробно колко депресиран е героят на Гибсън – Уолтър. Всъщност, Уолтър се превръща в пълен нещастник с елементи на алкохолик, още преди началните надписи да са уточнили, че в цялата тази разредена боза участва и Антон Йелчин. Защо е депресиран Уолтър и откъде извира тази толкова фрапираща негова болка? Никой не си губи времето да обяснява това – важното е, че Уолтър е неспасяем случай и жена му /Джоди Фостър/ е решила да не приютява толкова депресиран мъж в постелята си, защото депресията влияе на половото влечение, а героинята й си иска твърдото парче мръвка в края на деня. Ето защо, тя оставя Уолтър сам със себе си и бутилка евтин алкохол. Едното води до другото /депресията до алкохол, а алкохолът до суицидни нагласи/ и Уолтър решава да изпълни най-съкровената мечта на депресарите – да се обеси на вратовръзката си в банята. Тази му идея фейлва мизиръбли, следващата също и накрая Уолтър просто няма друг избор, освен да познае себе си в бъхливата плюшена играчка на бобър, която открива в недрата на улична кофа за смет.

Мъже-с-кукли Единият от тези двамата е ходеща карикатура. Другият е м-р Гарисън от „South Park“

Той взема куклата и я превръща в част от себе си. Буквално, тъй като куклата е за вентрилоквисти и лявата му ръка потъва дълбоко в игривия й анус. Депресия ли е това? Не мисля, повече ми намирисва на шизофрения и то от онези сериозните, които изискват незабавно медикаментиране със съответните усмиряващи облекла, но филмът не стига чак дотам, защото въпреки драматичния си сюжет, той е лекичък, приятничък и най-вече – строго семеен. Куклата възвръща самочувствието на Уолтър по един особено странен начин, тъй като през повечето време виждаме не-човек, а кукла, представяща се за Уолтър с мисията да му помогне. Дори диалозите с Уолтър са представени чрез куклата, докато самият той седи на спокойствие в тъмните ъгли на менталния си кладенец. Иронично, в случая куклата ръководи човека, а не обратното. Личи си, че сценарият е писан от младенец, който не е наясно нито с душевните болести, нито с битието на бобрите. Цялата история е неумело структурирана да мъкне зрителите за носа и всеки лесно може да нагласи хронологията на събитията. За повечко тежест е турен и инфантилния суб-плот, включващ сина на Уолтър – Портър – и детските му опити да спечели атенцията на умната мажоретка /оксиморон?/ Нора /Дженифър Лоурънс/, която също си има семейни проблеми, но за разлика от Уолтър, ги решава с рисуването на сюрреалистични графити по хорските огради.

Блудният син Портър /Йелчин/ не е паднал по-далече от баща си, колкото и да се опитва. И неговият герой си има психически проблеми /в този филм май всички си ги имат/, а ако не вярвате, просто обърнете внимание на начина, по който се справя със стреса – чрез ежедневния си ритуал да забива главички на стената в стаята си. Сигурен съм, че някъде в лудниците на Бангладеш този метод носи по-големи резултати дори и от електрошоковата терапия, но филмът не се старае да докара медицинска коректност. Ала нека се върнем на Уолтър – след надяването на Бобъра нещата при него изненадващо се променят – той се сдобрява с жена си, понеже тя внезапно му се връзва, че куклата е нанизана на китката му с лечебна цел /кучко, моля те!/, но освен това успява да докосне малкия си син и то с весела история за колата „Лайно”. /повярвайте, весела е/ Изобщо, Бобърът съумява да направи всичко това, което Човекът не можеше, а именно – да се хареса на децата си и да задоволи съпругата си. Тя отново е влюбена в него и дори си позволява да го сексне няколкократно, макар че тези сцени вече клоняха към пародията, особено като се има предвид, че практически говорим за тройка с плюшен пъпет. И тъй като филмът е PG-13, ще гледаме само бобъра на Гибсън, докато „бобърът“ на Фостър остава скрит.

Самата Фостър се излага доста обилно като актриса в случая. Оправданието, че е нямала енергията да бъде еднакво ползотворна пред и зад камерата, не върви. Въпреки че това е втората колаборация между нея и Гибсън след “Маверик”, двамата трудно успяват да говорят на общ език и под общ език имам предвид езика на възрастните им тела. Фостър е бездушна и пасивна, като гаджето на махленски некрофил, а емоционалните сцени с нея са идентични с тези от последните й пет филма. Антон Йелчин също се пъне, но в него винаги е имало нещо крайно анти-патично и про-патетично, което ме кара да желая префасонирането на лицето му с крива лопата. Дженифър Лоурънс пък отново е някаква никаква и бързо ще забравите за съществуването й, въпреки похотливите погледи на забранена страст, които извират от бузестата й физиономия.

Не споря, че Бобърът наистина е живописен хайванин. Той е миризлива кукла, управлявана от пръстите на психично болен човек и общува с акцента на Майкъл Кейн. Биополето му обаче действа като наркотик за Уолтър, от който трудно може да се освободи и лека-полека нещата загрубяват. Бобърът обсебва живота на Уолтър до такава степен, че доминира решенията и действията му, обезличавайки изцяло човекът с главно Ч. В една от неумишлено смехотворните сцени на филма, Уолтър се обажда на съпругата си да търси помощ, но Бобърът вижда това и му забранява да говори… Ако все още не се хилите, прочетете пак последното изречение. Болестта на Уолтър се засилва все повече, което показва, че Бобърът изобщо не е бил решението на проблема, а метод за влошаването му. Накрая дори се оказва, че депресията е била най-дребният кусур в каталога от проблеми на изтерзания Уолтър.

Последната третина на филма е особено дразнеща, защото тонът на филма рязко се променя от лековат към трагичен без нужната предварителна подготовка. Бобърът бива отстранен от тялото на Уолтър по екстремно банален и изкуствено драматичен начин, с който да се покаже най-ярко своеобразното скъсване със старото „Аз” – явно Уолтър е гледал „127 часа” и е бил наясно с процедурата. Колкото и да е странно, житейският път на Мел Гибсън наподобява опасно много този на Уолтър –  и двамата са отритнати от обществото лузъри, които страдат от разнообразни форми на емоционални разстройства. Още един пример, че изкуството имитира живота. Жалкото е, че в реалността Мел не разполага с толкова удобен и лесен начин да излезе от медийните сенки, а и дори да го направи – едва ли на някой ще му пука.

И така, герой или злодей е Бобърът в крайна сметка? Труден въпрос, с чиито отговор не се наемам. Целият филм е адски непостоянен и нищо в него не отговаря на действителността. Нито отношенията между героите, нито събитията, дори финалът е необяснимо щастлив, въпреки че абсолютно нищо не дава признаци за това. Режисурата на Фостър е стабилна донякъде, но после си пада на епилирания задник, ала пък точно тя и изпълнението на Гибсън са единствените неща, заради които „Дъ Бийва” може да се изтърпи. Ако смятате, че това Ви е достатъчно, то by all means – насладете се на поредната /не/стандартна притча за скрепяващи се семейства, а ако ли не – просто игнорирайте плахите напъни на Гибсън да върне вярата на зрителите в себе си. Още му е рано.

4.2/10