Сезонът на абитуриентските балове е в разгара си, но вместо да ходя да гледам такива, като нормален pervert, аз ходя на кино. Този уикенд рискувах с „Поредният ергенски запой”, който по-надолу ще бъде наричан просто „ПЕЗ 2”, но не само защото е прост, а защото всеки един спестен символ в ревютата ми е спечелен миг от приключението, наречено „живот”. А и не толерирам подобни преводачески своеволия – как може нещо да е „поредно”, след като предишното е било „последно”? Та, „ПЕЗ 2” бе филмът, който реших да гледам, пренебрегвайки правилото си да не се доверявам на нищо с повече от десет продуцента. И сега усилено се чудя какво да напиша за заглавие, за което няма какво да се пише. Какво да кажа за лента, за която няма нищо за казване? Какво да анализирам във филм, който всъщност е дословно копие на първия, но patch-нат до версия 2.0?

Тайфата се завръща… а на нас ни се повръща.

Трябва да започна с признание, което съм споделял единствено на свещеника в кабинката за изповеди, точно след като си вдигнах гащите – първият „ПЕЗ” бе безмозъчен боклук от земеделски тип и все още се боря да пресметна какъв будала трябва да е някой, за да го хареса. О, не, не ми се заревавайте колко OMG смешен бил и колко LOL-ове генерирал и т.н. врясъци на келеши с неработещи неврони. Първият „Запой” бе изпълнен с толкова жалък и предвидим хумор, че не го спаси нито красотата на Брадли Купър, нито тъпотата на Зак Галифианакис. Единственото, което го спаси бе сравнително оригиналният му замисъл и фактът, че по някаква необяснима за мен причина, „ПЕЗ” се превърна в най-доходоносната R-rated комедия сл. Хр. И не само това, ами дори спечели Златен глобус за най-добра комедия, което вече преля чашата /буквално, тъй като в момента, в който разбрах това, си наливах чаша с пепси и тя преля/ и ме накара да го мразя до дъното на душата си. Такъв съм си – мразя неща, които биват промотирани като африкански диаманти, а всъщност носят качествата на въглен с аромат на газ гризу.

Вторият „ПЕЗ” от своя страна бе филм с големи амбиции и голяма отговорност. Той трябваше не само да удовлетвори очакванията на пияните фенбойчета, но и да настигне, а защо не и подмине успеха си от първия път. За второто има реален шанс и това ме кара да съжалявам, че американците са спечелили WW2. За първото вече е късно. „ПЕЗ 2” не удовлетворява ничии очаквания, освен разбира се, ако сте очаквали същото, сцена-по-сцена, чак до финалния кадър. Не знам дори как това е минало за отделен филм, имайки предвид че в него се случва абсолютно еднаква история, на същите герои, които реагират по същия начин, а развръзката е дори още по-малоумна. Колкото и да ми е противна, първата част имаше момент на сюрприз и някаква първична изненада от ставащото на екрана, което донякъде спомогна за двете усмивки, които изтървах, докато го гледах. /първата, докато нашите герои се събуждаха от делириума си и втората, когато някой в киното пръдна/ Сикуълът не притежава дори и този си чар. Той е лишен както от елемента на изненадата, така и от елемента на оригиналността, тъй като историята вече е гледана, а смешките – чути отдавна и тъпи още тогава.

Тод Филипс е режисьор, за когото може да се говори много, но повечето от казаното ще трябва да е цензурирано. Човекът има опит в просташките комедии, както няколкократно е доказвал още от „Road trip”, от който обаче помня само циците на Ейми Смарт. Показа и че може да снима добре и се учи от опита си, понеже “Due Date” бе изненадващо добре заснет за тъпа комедия. С „ПЕЗ 2” човекът показва и другата си страна – че не може да снима продължения и когато прави нещо за втори път, определено не знае как да задържи интереса на публиката си. Не че някои от сцените в двойката не са заснети и филтрирани добре, а самият филм е много по-мрачен и добре композиран от единицата, но в повечето случаи тези суперлативи трябва да отидат за оператора Лорънс Шер, с който Филипс работи още от първия филм. В тази връзка трябва да уточня, че сценаристите на оригинала са били изритани по дирниците, а за двойката са били привикани свежите умове на Крейг Мейзин и Скот Армстронг. Тази рокада обаче няма да се усети от никого, защото скриптът е сякаш пренаписана версия на единицата, но с някои променени детайли, колкото да не е без хич. Така например, сетингът вече не е в Лас Вегас, а в Банкок, но нашите момчета пак се събуждат в непознат хотел, без спомени за това, което са правили нощеска. Приключенията им са нови, но целта им пак е същата – да открият изчезнал безследно тъпунгер и да не закъснеят за нечия сватба. Интеракциите им са по-различни, но фундаментите са симиларни – вместо счупен зъб, имаме татуировка; вместо чуждо бебе – чужда маймуна, а вместо проститутка с добро сърце – транссексуална стриптизьорка с добри тестиси. Сценарият е дотолкова идентичен, че все едно е писан на втория пласт от тоалетната хартия, на който е писан първия. Сякаш Филипс се е плеснал за челото и е казал – „Абе, айде да идем на екскурзия до Тайланд, пък зрителите да го духат!”

Колкото и еднакви да са обаче, въздействието на двете серии е крайно различно. Първият филм изненада, вторият обижда. Първият шокира, вторият отвращава. Първият бе сравнително смешен, вторият е относителен боклук. Но за да разберете същността на проблема, е редно да научите и каква работа търсят героите на чужда територия. Та значи, добродушният монголоид Стю /Ед Хелмс/ е решил да се жени за азиатката Лорън /Джейми Чънг/, като за целта решава да повтори същите стъпки, донесли на групата бурния успех в Лас Вегас – да ги покани на сватбата в Банкок, като преди това организира ергенско парти с преобладаващо съдържание на рохипнол в питиетата. Само да вметна, че билетът до там е $1000 на човек, а кувертът за сватбата  – $200 т.е. всеки един от гостите ще се набута с $800, без да броим подаръците – ей това е да си зъболекар, мамка му. Основните действащи лица са отново готиния Фил /Брадли Купър/, излишъкът Дъг /Джъстин Барта/ и социално напрегнатия Алън /Зак Галифианакис/, последният от които едва получава покана, тъй като всички знаят колко скаран с реалността е той. Като добавка към цялата тази пасмина се явява и братът на булката – тайландският вундеркинд Теди /Мейсън Лий/, който по някаква причина трябва да се мотае с останалите, защото все някой трябва да бъде загубен някъде в сюжета. След поредната вечер на пиячка, тримата герои /без Дъг, за щастие/ се събуждат с болки в пипето и вкус на скротум в устата си в непознат хотел, без мемоари за това как са се озовали там. За повечко колорит, те се събуждат променени – Стю е татуиран с логото на Майк Тайсън, а Алън не си усеща косата, тъй като е остриган от челото нагоре. Като капак на всичко, намират и маймуната Кристъл, далечен братовчед на тази от „Карибски пирати”, която явно знае повече, отколкото иска да си признае и пуши цигари с финеса на Хъмфри Богарт.

Но това не е всичко, както казват по тъпите реклами. Тъй като говорим за сикуъл, е редно да върнем някой от второстепенните герои на оригинала обратно в кюпа. В случая, това е култовият педераст Мистър Чау /Кен Джеонг/, който направи единицата търпима, а двойката – гледаема. Изперкалият гангстер също пресреща пътя си с този на героите и отново е гол, така че ако смятате да гледате филма, се пригответе за космати азиатски мръвки от генитално естество. Скоро се стига до извода, че Теди е изчезнал, макар и не изцяло, тъй като героите откриват отрязания му пръст в хотелската си стая. Но тъй като „един пръст – тяло не прави”, тайфата се заема да издири останалата част от Теди, а в куеста им се включват горепосочената маймуна, някакъв дърт и ням будистки монах и мъжка курва, кълчеща се по банкокските пилони. Изобщо, ако сте порядъчно натряскани /или трезви, но боледуващи от енцефалит/, цялото това циркаджийско представление със сигурност ще катализира бурен смях у клетите Ви души. За останалите обаче, тази житейска трагедия е повече от нетърпима и вече втора вечер се събуждам в ембрионална поза, облят от студена пот, задето съм гледал подобна гротеска.

Една комедия разчита на хумора си, но ако хуморът е отчаяно първосигнален и депресиращо гнусен, то в какво се превръща комедията? Отговор на този въпрос дава „ПЕЗ 2”, който показва, че за Филипс няма граници, щом рейтингът е R. Близко до акъла бе, че ако ще се повтаря същата история, то забавните случки и диалози трябва да са поне минимално интелигентни. Да, ама не. „ПЕЗ 2” съдържа някои от най-безмозъчните реплики, ситуации и сцени, появявали се на екран, който не принадлежи на монитор в лудница. Имаме маймуна – как да я направим смешна? – ами нека пуши, животинката. Имаме дърт монах – как да го направим смешен? – ами нека му турим бутилка минерална вода между краката и да гледаме как маймуната му прави свирка. „Това е смешно на всички езици!, възкликва информативно Алън. Имаме тъп зъболекар с въпросителен знак вместо мъжественост – как да го направим смешен – е, как? – дайте един травестит да го изнасили анално и това със сигурност ще разсмее поне половината зала. Усещате ли накъде отиват нещата? Лайнарските шеги и клозетни смешки са най-лесни за употреба /както личи и от моя блог/, но винаги е хубаво да има една мярка, която да не се прекрачва, защото тогава нещата стават банални. „ПЕЗ 2” прекрачва тази граница още в първия си половин час, показвайки как маймуна лиже интимните мандаринки на Мистър Чау в припаднало състояние. Ето за такъв тип „хумор” говоря, скъпи деца. Това безумие ни е сервирано като лятна мейнстрийм комедия, а в нея всичко е вече или гледано, или не става за гледане. Всъщност, единственият начин да харесате подобни извращения е, ако сте били изпускани от кошарата като бебета, но хванати в последния момент, така че да получите само емоционална травма.

Актьорският ансамбъл блести от равни дози изящество, нищета и безразличие. Брадли Купър е в поредния си handsome mode, движейки се из сцените с отработените движения на сексуален агресор. Героят му Фил е доста дразнещ характер, а и ако се замислите – на него всъщност не се случва нищо лошо. Както и в първия филм, Фил е персонажът с най-малко щети върху психиката и спомените си – е да, тук го прострелват в ръката /по-скоро одраскват и то по бицепса/, но това е много мъжка рана, за която с гордост ще разказва пред камината, докато силно ме съмнява дали Стю ще иска да сподели със семейството си, че е бил пенетриран анално от she-male. Самият Стю пък си е все същата вежлива путчица, която го дава вечния добряк, но сега ни става ясно, че пичът имал и „демон” в себе си, който демон така и не разбрах къде се намира, но следвайки хронологията на събитията, сигурно в момента циркулира из дебелото му черво. Ед Хелмс явно няма нищо против да се излага на екран, тъй като до момента не съм го видял в нормална роля, пък и той си играе една и съща такава, още от третия сезон на „Офисът”.

Безспорно един от най-интересните персонажи, да не кажа и единственият интересен, е този на Алън, който Зак Галифианакис е оттренирал почти до перфекция. Алън е болен човек и ако не сте усетили това от първия филм, заради по-малката му роля, сега ще го осъзнаете. Той е възрастен, но все още се смята за дете, живее при родителите си и иска да играе с малчуганите. Мисленето му е спряло още около пети клас, а действията му са пропити с инфантилност и наивитет. /обърнете внимание на сикуънса в спомените на Алън, където всички герои са деца/ Отделно от това има обсесия по Фил и примирено го следва, всячески стараейки се да получи одобрението му – ненапразно през целия филм Алън носи тениска с лика на най-добрия приятел на човека – лабрадора. Жаждата му за внимание обаче стига дотам свирепо да отбранява позицията си в групата, ревнувайки всеки един страничен присъстващ /в случая Теди/.  Зак Галифианакис може да не става за стендъп комик, но когато участва във филми, умее да играе единствената си роля добре. Признавам, че някои от моментите с него заиграха усмивка по едрото ми лице, но всички знаем, че Галифианакис е търпим на кратки интервали и в малки дози, така че колкото по-голяма роля има в даден филм, толкова по-голям е и шансът да се осере. Тук се осира. За Кен Джеонг вече споменах и макар не особено популярен, азиатският комик има бъдеще в Холивуд. Ако не сте го видели като Ченг в комедийното сериалче “Community”, Ви призовавам да го сторите, защото си заслужава. А и пичът е дипломиран MD – колко често виждате завършили лекари да си показват срамотиите в тъпи комедии? Кратка роля има и свинята Пол Джиамати, ала той винаги ми е бил адски антипатичен във всеки филм, който не е на М. Найт Мангасарян. Джиамати е и основната причина да съжалявам, че не съм станал сериен убиец на актьори, тъй като той щеше да ми е заслуженото сефте.

Бидейки скандален, филмът генерира скандали около себе си. Един, заради печалното камео на Мел Гибсън, което бе отхвърлено, поради груповия ропот на целия екип /не негово място е турен не чак толкова добрия Ник Касавитис/. Две, заради инсинуациите, че дори Бил Клинтън ще участва във филма, докато истината е, че той всъщност е дошъл на гости на снимачната площадка в Тайланд /тук изниква въпросът какво, по дяволите, прави Клинтън в световната столица на евтините курви/. Три, заради фиаското с евентуалното съдебно дело, което татуировчикът на Тайсън щял да заведе за това, че са използвали дизайна на татуса му. И не на последно място – заради писъците на лесбийките от PETA, че във филма са потъпкани правата на доблестните маймуни, тъй като шебекът Кристъл е трябвало да се трови с никотин против волята си. Това последното е смехотворно обвинение, като се има предвид как самият Филипс бе обяснил, че в нито една от сцените Кристъл не пуши наистина, а димът от цигарата е добавян впоследствие по компютърен начин. Всички тези размирици обаче си свършиха работата и завишиха очакванията на публиката за нещо едва ли не грандиозно. Понякога обаче големите надежди водят до големи излагации и ако „ПЕЗ 2” не е доказателство за това, не знам кое е.

И след цялата тази помия, която прочетохте, как според Вас ще си обясните следната информация – „ПЕЗ 2” получи повторна доза инжекция със самочувствие в боксофиса, събирайки още на премиерния си ден сумата от $31.6 милиона, въпреки високия си рейтинг и премина сакралната бариера от $100 милиона още на третия си ден. Нещо повече – презумпциите сочат, че ще мине $130-те милиона преди първата си седмица. Това е лудост, по дяволите! Съзнавам, че в момента в САЩ текат някакви майски културни тържества и хората си нямат друга работа, освен да ходят по кината, но в подобни моменти, човек резонно започва да си задава въпроса има ли Бог и що за Бог е този, който позволява такива безрезервни филмови екскременти да стават боксофис рекордьори. „ПЕЗ 2” би бил смешен, само ако до момента сте живели в противоатомен бункер и това е първата комедия, която гледате след излизането си. Той е като целувка по устните на жена с току наболи мустаци – шансът да повърнете от него е 50/50. Не мога да повярвам, че американците боготворят такива дебилизми и то за втори път, сякаш не осъзнават как дават пари за абсолютно същото нещо, две години по-късно.

Но всичко е комедия, а ние обичаме да се смеем, затова дори сюжетните петна трябва да ни минат покрай очите. Например, така и не разбираме каква е съдбата на маймуната, която бива простреляна /точно така, дори маймуната бива простреляна в корема, докато Фил е само одраскан по ръката – на красавците винаги им е по-лесно в живота, ебати/, но е оставена на произвола пред една ветеринарна клиника, без да стане видно дали ще умре или не. Интересен „котката-на-шрьодингер” момент за публиката, който обаче иритира с наглостта си. Също така, пръстът на Теди е отрязан и той до края на филма не си го намира /а това би трябвало да е лек шок за виртуоз на виолончелото/, но никой изобщо не реагира – дори самият Теди, който сякаш е щастлив от факта, че е осакатен завинаги. Нали сме в комедия, все пак – трябва да се смеем, а не да мислим. Но пък Мейсън Лий всъщност е синът на Анг Лий, така че щом авторитет като баща му е одобрил подобна гавра, значи и ние трябва да сме доволни. Като цяло, „ПЕЗ 2” е от филмите, които трябва да се гледат задължително с промили в кръвта, тъй като не се нуждаете от искрата на рационалната мисъл, за да го преживеете.

Тод Филипс винаги е бил особено внимателен в подбора на музиката към творбите си. Това го разбираме още от първите две песни, които звучат във филма – ”Bad Man’s World” на Джени Луис и ”Black Hell” на Danzig, които трябва бързичко да Ви ориентират, че Банкок е много по-опасен от Лас Вегас и нашите момчета ги чакат сериозни неприятности. Добро решение е и песента „Beast in me“ на Джони Кеш по време на сцената, в която героите се събуждат от пиянския си сън. Отвъд това обаче, OST-то не е кой знае колко интересно и включва еклектична селекция, комбинираща Били Джоeл с Канье Уест и Black Eyed Peas. И разбира се – Дионис да Ви е на помощ по време на финалната сцена, в която Майк Тайсън пее невъзможно грачеща версия на „One Night in Bangkok” и ме накара искрено да желая някой да излее олово в ушите ми. Тайсън може да е легенда в бокса, но когато не работи с ръцете си, пичът е живо посмешище.

Мога да говоря още много за тази воняща смет /като например, че актьорът, играещ лошия руски мафиот е същият от „Високо напрежение”, което явно означава, че Брадли Купър е бил в свои води/, но основните неща са вече написани и не искам да се повтарям. Време е да приключвам, така че ще обобщя всичко с няколко думи. Ако нарека „ПЕЗ 2” глупав филм, това би било не само надценяване, но и обида за всички глупави филми по света и най-вече у нас. Затова ще си спестя хулите, а ще Ви кажа към кого е предназначен той – към порасналите деца, които се чувстват смачкани от суровата действителност и отчаяно мечтаят за едно такова бягство от реалността. Предназначен е за мъжете, които се чувстват толкова стегнати от брачния си хобот, че неистово жадуват за един забравен и в същото време незабравим ден на тотален безпорядък. Докато го гледах, в киното се чуваха само истеричните смехове на пубертети, които явно много се забавляваха на тресящите се по екрана чурки и намеците за анална доминация – ако това не Ви се струва показателно, значи със сигурност филмът ще Ви допадне на едно чисто психологическо ниво.

„ПЕЗ 2” не става дори за пощенска картичка на Банкок, тъй като според Филипс там ще се натъкнете само на неми монаси, маймуни-дилъри, полово разбъркани стрипърки и агресивни руски бандюги. „Това, което се случва във Вегас си остава във Вегас”, е казал братът американец, но това което се случва в Бангкок ще Ви накара да си bang-нете някъде cock-а. Той е като мръсен виц, който Ви разказват отново и вторият път вече не е толкова смешен. Всъщност, след филма наистина изпитах позив да се напия като селскостопанско оръдие на труда, с надеждата и аз да се събудя някъде на другата сутрин без спомени, че съм изгледал този кинематографичен фейл. И още лоши новини – Филипс ни обещава трета серия, с която да завърши своята т.нар. трилогия. Ако забележим събитията във филмите му ще стигнем до извода, че те следват кръговрата на живота – в първия „ПЕЗ” героите трябваше да се състезават с времето, за да стигнат до сватба, а в “Due Date” – бързаха за израждане на бебе. По тази логика, в следващия си филм Филпис трябва да ги накара да тичат за нечие погребение. Надявам се, погребението на самата поредица.

3.3/10