Холивуд може да не ме е научил на нищо полезно, освен функциите на бутона Delete, но ме накара да повярвам, че светът ще бъде унищожен винаги откъм Америка. Независимо дали от туистъри, извънземни, немъртви зомбита, мислещи цветя или мутирали мравки, всяка една световна доминация започва /и в повечето случаи приключва/ в САЩ. Поредният апокалиптичен трилър, до който моите неизмити пръсти се докоснаха, бе „Vanishing on 7th Street” и в него общо-взето се случва това, което винаги се е случвало в подобни филми – някакъв необясним катаклизъм и някакви неориентирани оцелели, които да нищят последиците от него в продължение на час и половина задушевна атмосфера на мухъл. Първият път, когато реших да го гледам преди известно време, заспах на средата и се събудих в локва от собствената си слюнка, което винаги е показателно за един здрав сън. Снощи, реших да опитам отново, този път на култовия формат HD /Hubava Defeniciq/ с надежда красивото и вече детайлно лице на Хайдън Кристенсен да ме избави от унеса. Добрите новини са, че този път го изтърпях целия, лошите – че ми се прииска самият аз да изчезна на тази пуста седма улица.

Когато искаш да направиш трилър с елементи на хорър, но знаеш че каквито и обяснения да дадеш за случващото се, те няма да са аргументирани, най-лесният вариант е да не даваш никакви обяснения. Така прави и настоящото заглавие, което гордо поставя множество въпроси в началото си, а накрая не отговаря на нито един от тях, освен може би на този, свързан с бъдещата кариера на Брад Андерсън, която наистина потъва в мрака. „Vanishing on 7th Street” е опит за използването на един от най-съкровените човешки страхове като злодей, а именно – страхът от изгасената нощна лампа. Още от деца, ние се страхуваме от тъмното по ред причини – дали, защото роделите ни са ни излъгали, че в килера се крие демонът Йог-Согот, за да ни изманипулират да си изядем вечерята или защото когато лампите в детската изгаснат, от мрака често изниква фигурата на чичото, който е чакал своя шанс да опипа нечии крехки кълки. Филмът на Брад Андерсън също зачеква „сам-в-мрака” тематиката, но го прави по най-нелепия възможен начин – като философска театрална постановка, намазана с обилен религиозен пласт и гарнирана с лек екзистенциален оттенък.

Нека не се лъжем – началото на филма имаше потенциал, колкото и клиширано да бе. Първата сцена в киното с Легуизамо и обиколката на Кристенсен из пустеещите улици на Детройт ме подлъга, че ще гледам ако не добър, то поне традиционен паранормален трилър. Може би точно затова не заспах веднага, въпреки че филмът сякаш ме принуждаваше с тези свои сумрачни кадри и палави светлосенки. Оттам нататък обаче, нещата главоломно потъват все по-надолу /още след сцената с падащия самолет, усвоена от “Pulse”/ и възможностите както на режисьора, така и на сценария изтичат през дупките в сюжета като незабърсани капки менструална кръв. Което пък е странно, тъй като кръв във филма няма. Историята накратко за тези, които смятат да се подадат на мъчението – Хайдън Кристенсен играе метеоролога Люк, който изведнъж открива, че населението на цял Детройт е изчезнало от лицето на Земята по загадъчен начин, достоен за документален филм на BBC. Той обикаля празните улици, търсейки жив човек, но единственото, което открива са хилядите пръснати дрехи, останали от бившите им собственици.

Първоначално Люк е объркан, а след това отчаян, което хронологично отговаря и на емоциите на публиката, докато десетина минути го гледат как се затърча по сцените, като прясно декапитирана муха. Логично, авторите са искали да покажат обезлюдения град от всички възможни ъгли, но единственото, което успяват да презентират е едно-две кръстовища и няколко панорамни шота на небостъргачи без ток. Не е като да не сме виждали такива работи и в други филми, смея да заявя. Докато Люк се опомни, че играе във филм с реплики, той вече е пристигнал в някакъв бар на ул. „Седма“, който единствен има електричество, благодарение на дъртия си, но все още опериращ генератор. Там Съдбата го среща с още трима оцелели – прожекционистът Легуизамо, ваклата санитарка Танди Нютън и още по-ваклия младенец Джейкъб Латимор. Четиримата остават в бара, търсейки изход от ситуацията, а тя се оказва много по-сериозна, тъй като тъмнината отвън е непрогледна и сякаш всичко е потънало в перманентна нощ. И което е по-зле – всеки останал на тъмно… изчезва. /wow, spooky!/

Мда, който излезе навън без спасителни уреди, като фенерче или восъчна свещ, бива погълнат от Мрака, а единственото оставащо за спомен от телесната му същност, са съмнително чистите му долни гащи. До такива ексцесии обаче се стига рядко, тъй като по-голямата част от филма е ситуирана именно вътре в бара, където четиримата сървайвъри обсъждат надълго и нашироко житейските си неволи. Лошото е, че нито един от героите не е наистина запомнящ се, нито проблемите му будят някакво съпричастие, така че монотонните им диалози са всичко друго, но не и пропити с интерес. Единият търси жена си, другата детето си, третото – майка си. А четвъртият? Четвъртият е там, просто защото след „Явлението” явно е решил, че няма да е зле да участва в още един апокалиптичен трилър без смисъл и причина. Думите относно каста бледнеят, тъй като актьорската им немощ свети по-силно и от неоновите лампи на бара, обещаващи измамен “happy hour”. Хайдън Кристенсен е главното действащо лице, макар че причината за избора му ме покосява с нелогичността си. Хайдън трудно може да мине за красив, въпреки сравнително симетричните си скули, но да говорим за наченки на талант в неговия случай е вербална обида за киното след експлозията от рядко щастие, наречена „Телепорт”. Отгоре на това, връх в иронията е и факта, че играе герой на име Люк, особено щом единствената му запомняща се роля през краткия му живец бе тази на люковия баща – бай Вейдър.

Останалите двама актьора са от черното съсловие и представляват изнервената майка и блудният син, които намират утеха в обятията си. /на чисто платонично ниво, разбира се/ Не знам за Вас, но според мен е проява на наглост за зрението на нормалните хора, че половината от действащите актьори на филм, който в 80% от времето си се развива в тотален мрак, са черни като Канйе Уест в миньорска шахта. Дори на HD, очите ми едва успяваха да фокусират сцените с искрящо белия Кристенсен, а когато на преден план излизаше Танди Нютън или онова другото, трябваше да вдигам brightness-а на монитора си до неподозирани висоти, само и само да видя как отново не се случва нищо. Нютън може да носи фамилия на гений, но със сигурност не притежава подобни данни в графата „актьорско майсторство” на дневника си. Ала за подобна евтинийка с его на психологически издържана параноя, всяка актриса би свършила същата, ако не и по-добра работа.

Последен по ред е горепосоченият Джон Легуизамо, но той си е абониран за второстепенните роли в треторазрядни трилърчета /”Адвокатът с линкълна” примерно/, така че филмът нито печели, нито губи от присъствието му. Просто съществува. Като казах това, „Vanishing on 7th Street” има дълбоко екзистенциален мотив в себе си, тъй като лека-полека ни става ясно, че единственият начин да се спасиш от всепоглъщащия Мрак е да повярваш, че „съществуваш”. Звучи много Жан-Пол Сартр-ски, но не виждам защо е трябвало. Така например, в една от сцените, Легуизамо трябва буквално да повтаря фразата „Аз съществувам!” максимум брой пъти, та да не бъде изяден от пипалата на Мрака. Маневрата му обаче не води до търсения ефект, може би защото не съумява да извърши първата част от изречението на Рене Декарт – Мисля, следователно съществувам.” Ирония струи и от факта, че филмът съдържа сравнително малко пряка реч в себе си, но когато някой от героите си отвори устата /ако не вика за помощ, търси някого или убеждава зрителите, че съществува/ от нея потича водопад от комплицирани умозаключения за смисъла на живота, изкуплението на грешките и тям подобни първосигнални изречения. Започвам да си мисля, че таргет аудиторията на филма са точно онези деца, които си намокрят гащичките всеки път, когато баща им изгаси лампата в стаята, без да пречисти района с тамян.

Режисьор на това страховито творение е Брад Андерсън, по-познат с „Машинистът” – филмът, в който Крисчън Бейл за първи път извърши физическо осакатяване на тялото си, отслабвайки с десетки килограми, само заради някаква тъпа роля. Андерсън е спестил доста пари за ток от бюджета, но похватите, с които иска да притесни публиката са сякаш взаимствани от елементарното училище. Ясно е, че всичко е било целено като една алегория за чистилището и т.н. религиозни простотии, но нещата можеха да не ни се представят по този примитивен начин, сякаш наблюдаваме псевдо-философска версия на „Pitch Black”, но без каменоделската мутра на Ридик. Просто обърнете внимание на подсказките, които дори не са subtle от куртоазия – библейските имена на главните герои /Павел, Лука/; финалът, развиващ се в църква, пред погледа на Джийзъс; последните оцелели деца, символизиращи Адам и Ева /просто трябваше Адам да е негър, нали?/; местоположението на самия бар /на ъгъла на 7th Str. и Seal Ave. а.к.а. „The Seventh Seal”/ и други зле прикрити улики. Звучи загадъчно и подходящо за сеанс на феномена Светлина, но всъщност е просто поредната открита християнска пропаганда за агитация на неверници или пораждане на първичен страх у богобоязливите люде.

Въпреки оставените възможности за разчупване на обръчите, филмът се дави в опитите си да вложи някакъв свръх дълбок смисъл на наратива си, което го превръща в 90-минутен причинител на прозявки. Честно казано, дори в пъпа ми има повече мистерия, защото там поне винаги си намирам интересни неща. Ако не обичате да гледате черен екран, по който се мотаят черни пиксели, може да си спестите погубеното време, тъй като единственият кадър, в който черното наистина ме удовлетвори, бе финалният fade to black. Дори и с тези клишета, сюжетът можеше да покаже нещо интересно на зрителите, ако бе попаднал в ръцете на креативен режисьор с усет за подобни психарии. Андерсън обаче си действа по учебник и този учебник е откраднат от четвъртокласник, тъй като грешките му са очевидни и повечето са свързани с липсата на грамотност. Изключвайки плиткоумния сценарий, който служи много повече като мотивационно видео в духовна семинария, Андерсън усмърдява ортаклъка със св. Троица от груби грешки: Танди Нютън в подобен филм, Джон Легуизамо във втори подобен филм и Хайдън Кристенсен във филм.

2.7/10