Скъпи приятели на древните легенди и митовете с кренвирш, днес е специален ден от свещената митология, наречена религия, честващ успеха на героичния персонаж Св. Георги, който е изпълнил куеста си да омаломощи ламята Спаска. Този празник уважава както воините ни, така и адашите на този култов победоносец, а единствените, които го мразят са жертвените бозайници, девастирани в полза на обедната трапеза. Ден, в който фразата „мълчанието на агнетата” добива най-морбиден смисъл. Уточнявам това, защото Звездите ми казаха, че точно днес трябва да пусна размислите си за един друг такъв митологичен герой, а именно – скандинавския бог Тор – с което хем да отчета празника по типично скротумен начин, хем да използвам трибуната, за да посветя ревюто на всички мои читатели с позивни Георги, Гергана, Джордж, Хорхе и техните вариации. Наздраве!

Още един слънчев ден, още един филм по комикс, още едно калпаво 3D. През годината на супер героите, на нас се пада привилегията да се насладим на поредния марвълски персонаж, излязъл от шарените карикатури на Стан Лий, въоръжен с тлъсто чукче и доспехи от ковано желязо. Името му е Тор, а длъжността му е „второ поколение бог” или поне така трябва си мислят простосмъртните фенове, които са кривнали от правия път, за да гледат още един визуален спектакъл с развързани гащи. И спектакълът го има – той е някъде там, зад канарите нелепици и килограмите посредственост –  и ако се вгледате с надежда, може би ще го видите. Стига мръсотията по 3D очилата да не Ви попречи, разбира се. Добрите новини са, че „Тор” е марвълски филм, успешно вдигащ летвата, която „Железния човек 2” бе потопил по-дълбоко и от Курск. Лошите обаче са, че изобщо не е толкова разкошен, колкото се опитват да го обрисуват повечето „колеги” и явно пак на мен се пада честта да Ви разкажа със свои /прости/ думи за каква точно „тор” иде реч по кината.

Божествена комедия или шекспирова трагедия с елементи на сапун? Това е въпросът, който повечето от Вас ще си зададат, още преди филмът да е преминал тридесетминутния си чекпойнт. И това е логично, защото „Тор” е видимо дезориентиран филм, който иска да бъде много неща едновременно, но до последно не успява да напипа вярната струна в изказа си, а драматургичните му напъни да се превърне в сериозен придатък на поразбития вече супергеройски жанр, водят единствено до коремни киселини. Марвълската адаптация страстно се опитва да излезе от ограничените стандарти на обикновения комикс филм и това му личи по същия начин, по който личат петната по кюлотите на баба Вида. Лошото е, че това похвално старание е отишло на вятъра и този вятър определено носи някаква неприятна миризма със себе си. Може би сега е моментът да кажа, че аз самият не съм от армията фенбойчета, които обожествяват всяка страница от разказите в картинки на Стан Лий и колкото и богохулно да звучи, смятам че графичните му чекии са средство за дегенерация на младите умове. Всъщност, последният комикс, който някога съм чел през живота си /без да ми се прииска да се върна назад във времето и да го предам лично на Хитлер, за да го изгори на произволна книжна клада/, е BG класиката „Дъга”, така че очевидно не съм достоен да критикувам торския комикс. Но няма и да го направя. Вместо това – ще покритикувам торския филм. Съвсем добронамерено, както винаги.

Комиксът „Тор” е базиран на алтернативна версия на нордската митология и филмът си следва плътно тази вселена, така че ако някой намери различни неуредици по отношение на митологичната част, трябва да е наясно, че това не е реалният бог Тор /да се свети името му!/, а имагинерният бог Тор, създаден от нездравата фантазия на Стан Лий, който има толкова връзка с дъртите северни легенди, колкото аз имам връзка с Кейт Бекинсейл. „Тор” е от онези филми, които имат двояк негативен ефект върху персоната ми – гледането му води до загуба на мозъчните клетки, а писането на ревюто – до загуба на нервни такива. Естествено, бях напълно наясно, че едно от виталните условия е да си изключа мозъка преди влизане в киното. Не бях наясно само, че е трябвало направо да си го форматирам, защото всяка излишна искрица интелект би попречила на позитивните вибрации.

За тези от Вас, които са били в състояние на inception по време на часовете по история на митологията, трябва да уточня, че Тор не е богът на животновъдските фекалии, на който всеки фермер малко или много се кланя, а богът на мълниите /значи Той е виновен за последната ми изгоряла LAN карта!/ и гръмотевичните пръдни от скандинавските предания. Историята му е занимателна и забавно-развиваща се, поради което е трябвало да бъде презентирана от режисьор, чиито умения не само да отговарят на тези изисквания, но и да ги надминат, тъй като „Тор” е искал да бъде нещо повече от поредния безмозъчен comic-фест. Точно тук на сцената на живота се изкачва шекспировият актьор, превърнат от съдбата в режисьор – Кени Брана. Брана е първото и предпоследно интересно нещо, което филмът съдържа в себе си. Трябва да призная, че дори аз се изненадах как този драматичен человек е решил да режисира графичен блокбъстър, който не само не е базиран на Шекспир, но и притежава неща, които липсват на всяка уважаваща себе си театрална пиеса, а именно – лавини от CGI. Селекцията на Кенет е скрит коз от страна на MARVEL и явна заявка, че компанията иска торската адаптация да се отличава от останалите, поне на визуално ниво. И донякъде, това условиe бива изпълнено, защото за разлика от колегата си Джон Фавро /също актьор/режисьор на супергеройски кретенийки/, Брана владее сценографията на високо ниво и може да изважда професионални актьорски изпълнения дори от дървесни стволове. Случаят обаче не е чак толкова похвален, защото в „Тор” дървесните стволове са с главни роли.

Сюжетът е комбинация между небесен трилър и семейна драма с патриархален привкус. Убер божеството Один /Антъни Хопкинс/ трябва да короняса първородния си грях Тор за следващия крал на облачния гр. Асгард, но точно тогава церемонията е прекъсната от вражеска атака, която войнолюбието на Тор бързо обръща в контраудар и омазва дълголетния мир между асгардците и съседите им по realm – ледените гиганти. Не стига това, ами и си позволява да говори на въпреки-че с баща си, което е недопустимо за един мегабог като Один. За наказание, Один изпъжда Тор на Земята, където да броди в изгнание, докато не се научи на дисциплина. Това е добра развръзка за по-малкия брат – богът на измамата Локи, който винаги е завиждал на Тор /предполагам заради стегнатите му коремни плочки/ и иска да седне на кралския престол, вместо брат си. Използвайки момента на хаос, Локи извършва своеобразен преврат и се коронясва за цар, оставяйки Тор на самотек сред хората.

Падайки на Земята, Тор губи своите супер сили и получава еректална дисфункция, тъй като символът на мъжествеността му /фалическият чук/ е отнет и захвърлен в пустинята, забит в камък и очакващ достойния герой, който единствен да го извади оттам. /всички прилики с Ескалибур са напълно основателни и доста жалки/ Лишен от магическото си оръжие, русият бог остава единствено с двете си вродени преимущества – дарбата да изглежда добре topless и да прекършва женски сърца със секси поглед. В хорския свят, Тор се запознава с тройка учени кебапчета в лицето на красивата Джейн /Натали Портман/, възрастният му сънародник /Стелан Скарсгаард/ и безсюжетната никаквица Кат Денингс. Те стават неволни съюзници на скандинавския сексимвол и се превръщат в негови най-добри приятели за цял живот. Останалото не е за разправяне, макар че е ясно накъде отиват нещата – задължителни междупланетни романтики, задължителни семейни конфронтации и още по-задължителни изкупления от божествен магнитуд.

Проблемите на небесната династия са от очевиден психологически тип и са ни представени в заучените релси на началното училище. Один е силната бащина фигура, притежаваща двама сина – един екстроверт, разчитащ основно на физиката /Тор/ и един интроверт, разчитащ основно на химията /Локи/, първият от които има някакви милозливи papa problems, а вторият – измъчени комплекси за малоценност. Драмата помежду им ескалира в почти хамлетовски граници и точно тук участието на Брана е удар в десятката. Кой друг режисьор е по-навътре в шекспировата вселена, ако не такъв, лично изиграл Хамлет. /който пък е страдал от едипов комплекс, но това е отделна тема/. Отдалече се вижда, че Кени се е опитал да вложи колкото се може повече реално поведение в героите си, макар и да е много относително колко „реално” може да е поведението на един астрален разум. Изобщо, претенциите за сериозна човешка драма са големи, а амбициите за персонажна дълбочина – още повече. Тази дълбочина обаче не извира от Тор, защото Крис Хемсуърт е еманация на най-красивия бетонен стълб, който някога сте виждали и има таланта на такъв. Тя идва от посоката на Том Хидълстън и той наистина се постарава да вкара малко живинка в героя си, защото Локи е не само най-емоционално плътният персонаж в целия филм, но е и най-отявленият психопат.

Освен всичко друго, Брана се е постарал да създаде футуристичен архитектурен дизайн на небесния мегаполис Асгард, така че урбанистичните кадри ще всеят някакъв респект у любителите на симетрията. Кенет обаче можеше да се постарае малко повече да индивидуализира сетинга, защото на много места ми се струваше, че гледам просто една модернизирана версия на декорите от „Флаш Гордън”. Визуално, филмът също се старае да се отличи със зрелищните си ефекти, но самите VFX не са чак толкова добри, колкото може би предполагате и бързо ще Ви омръзнат, особено в по-тъмните сцени при нивото с ледените великани, където слабото осветление, гарнирано с отчайващо ненужното 3D, ще поставят на изпитание окулярната Ви мощ. Като отворих дума за това, 3D-то на филма е едно такова никакво и на повечето места просто си отсъства, така че ако имате някаква жал към ретините си, по-добре сваляйте очилата от време на време – и без това няма да Ви са от особена полза.

Добре, докъде стигнахме? А, да, Тор пада на Земята чрез удобно генерирана on-demand „червеева дупка” /или мост на Айнщайн-Розен, ако сте умни/ и попада в някакво малко пустинно градче, където прави най-нормалното нещо за един човек – влюбва се в Натали Портман. Там е и финалният шоудаун, който е толкова откъртващо /не, покъртително/ жалък, че със сигурност ще се разревете – дали от мъка или от смях си е Ваша работа. Нека Ви го скицирам в едно изречение, за да Ви спестя спекулата – Тор се изправя срещу някакъв гигантски робот с функциите на самоходен крематориум и визията на изпаднал prop от „Денят, в който земята спря”, а на помощ му се притърчат отряд от приказни герои,  които сякаш са спечелили първа награда за най-автентичен костюм на някое RPG изложение. Бе, какво да Ви разправям – Боговете сигурно са полудели и туй то.

Актьорската част на филма е зашеметяващо прекрасна и много от Вас ще се почувстват гадно, че не са толкова красиви, като хората от екрана. /знам, че аз се почувствах така/ В ролята на отореното божество е Крис Хемсуърт и изобщо не бива да Ви тормози факта, че чувате едва сега за него. Австралийският хубавец не е особено известен в киното, макар че гийковете може би го помнят в краткотрайната си роля на бащата на капитан Кърк от новия „Стар Трек” /онзи красивия в началото, който дори не успя да доживее до първото наакване на сина си/. Хемсуърт е идеален избор за каста, не само защото хонорарът му е бил ненормално нисък като за lead актьор в мейнстрийм блокбъстър /а това е било добре дошло и добре заварило за бюджета на Брана/, но и защото пичът има осанката и данните на Тор, а именно – анаболено телце /1 бр./, скандинавско лицево окосмяване /1 бр./ и божествено сини очички /2 бр./ Освен това се прави доста добре на паднал от космоса пън, което вече не знам дали се дължи на актьорските му приливи, или просто на умствените му отливи. В ролята на татко му е Антъни Хопкинс, който също е попадение за каста, макар и по-странично такова, защото екранното му време е минимално. Хопкинс е на обичайната си артистична висота и успява да пресъздаде образа на изтерзания, но справедлив баща по правилен начин.

Вече споменах и Локи, който е изигран най-добре от всички налични божества в лентата, но тук вече си има обяснение. Шлемът на Локи е бил прекалено тежък и неудобен за нежната главица на Том Хидълстън и това го е фрустрирало неимоверно във всяка сцена, в която е трябвало да го носи. Брана го е посъветвал вместо да циври сам в гримьорната, да канализира тази новообразувана омраза и да я насочи към героя си. Ето защо, ще забележите как в най-емоционалните си сцени, Локи стоически носи шлем с +10 точки актьорско майсторство. От останалите митологични твари е редно да се спомене малката роля на Рей Стивънсън и още по-кратката такава на Рене Русо, която идва и си отива като бабичка с алцхаймер в хранителен магазин. Интересна е ролята на Идрис Елба, играещ супернатуралния Хеимдал, въпреки че актьорът е наказан свише да носи катраненочерна кожа. Това породи доста форумни размирици, чоплещи тезата, че е нередно, нетактично и дори неморално да се каства сажда в ролята на бледолико божество. Същите тези глупци така и не осъзнаха, че марвелската вселена не се базира дословно на скандинавската такава, следователно има доста открехнати врати за авторски произвол. Пък и живеем във време, в което президентът на САЩ е полу-негър, поради което е напълно закономерно да съществува и някакъв бог със същата цветова гама. /все пак по едно време и Орфей го смятаха за черен/ Несъмнено ролята на Елба е била огромна гордост за актьора, тъй като не всеки ден виждаме толкова политически коректна митология. /негър, моля те!/ Проблемът обаче е, че авторите /самоцелно или неумишлено/ са му дали доста стереотипно амплоа – вярно, че да си Guardian of the Rainbow Bridge звучи епично /и съвсем малко гейски/, но каква е всъщност длъжността му, ако не просто на един glorified портиер.

Връщаме се обратно на Земята. В ролята на романтичната нърдка Джейн с обсесия по звездите /но не холивудските такива/ е Натали Портман, която тази година изби рибата, участвайки в почти всеки филм, излизащ на екран за последните няколко месеца. Тук обаче каката няма особено впечатляващо присъствие и основната й роля е да охка и ахка по изваяното тяло на Тор, което си е една крачка назад от получения наскоро Оскар за ролята на лебед. С името на героинята й се получава интересна референция към „Тарзан”, където също имахме колизия между два свята, също имахме първичен алфа-мъж със закърняло пипе, който също се влюби в една Джейн и двамата отново бяха заобиколени от маймуни. До принцеса Амидала се мотае и Стелан Скарсгаард с точно нулева стойност за сюжета и причина да бъде кастнат е очевидна – за да има поне един скандинавски актьор във филм за скандинавски бог.

Освен всичко друго, ще се насладите и на две чисто марвълски камеота – първото си е задължителната кратка поява на дядо белобради Стан Лий, докато втората е на Hawkeye /Джеръми Ренър/, който има няколкосекундна роля, в която не открих особен смисъл, но пък сигурно е турена, за да не се шашкаме като го видим в “The Avengers” догодина. Ястребовото око също е супергерой и също е в тайфата на Отмъстителите, като интересното при него е, че е снайперист с лък. Не знам за Вас, но ако аз трябва да ставам снайперист, ще си стана снайперист със снайпер. Всъщност, сега като се замисля, наистина искам да стана снайперист, защото това е най-мързеливата работа на света – правителството ще ми плаща, за да си лежа и гледам в една точка по цял ден. Но няма какво да се лъжем – зад пищната фасада и зрелищната презентация, „Тор” няма свой собствен живот и единствената му цел е да служи като подгряващ филм, насочващ вниманието ни към срещата на випуска в “The Avengers”. Също като „Iron Man 2” /и бъдещият „Капитан Америка”/ „Тор” действа като не особено subtle реклама на комиксовите палячовци и MARVEL почват сериозно да ме дразнят с този директен и втръсващ фен сервиз, който ни навират в лицето всяка календарна година.

Днес е празник, честващ живите хора и мъртвите агнета, така че много ми се искаше да свърша позитивно. Ала просто няма как. „Тор” е филм за фенове, но не е ясно точно за кои от тях. Със сигурност не е за феновете на северната митология, защото тя е опропастена по типично марвълски начин. Не е и за феновете на комикса, защото много от персонажите там получават срамно малко екранно време, остават недоразвити или само са показани, колкото да ги има. Определено не е и за феновете на доброто кино, защото се проваля по прекалено много показатели, че да мине за качествен блокбъстър. „Тор” всъщност не е нищо повече от една ситуационна комедия, маскирана с лъскавите гащи на космическа опера, което е напълно нормален резултат от комбинацията между шекспировия патос на Брана и нулевия потенциал на всичко останало. Лично аз не вярвам в Тор, но гръм да ме удари, ако това не бяха най-зле похарчените 12 лева от последния път, когато ходих на махленска проститутка. Режисурата на Брана и краткото участие на Хопкинс може да Ви заблудят, че става въпрос за значимо събитие от кинематографично естество. Точно тези очаквания обаче изиграват на филма най-лошата шега, тъй като „Тор” няма капацитета да ги оправдае и си остава само с опитите. Не ме е срам да призная, че ме е срам, че гледах този филм. /прочетете го пак, ако се объркахте/ Дори не изчаках скритата сцена след финалните надписи, а директно напуснах киносалона първи, защото не исках никой да види на каква простотия съм бил доброволен свидетел. Ако трябва да бъда честен /което става доста рядко в този блог/, „Тор” се оказа едно очаквано разочарование и въпреки, че е генерално подобрение над боклука Тони Старк, не успява да направи нищо повече за жанра, освен да съживи още един никому ненужен герой от страниците на поредния клозетен папирус.

5.5/10