Съдебните драми с елементи на трилър бяха доста модерни в края на миналия век, което донякъде бе нормално, тъй като мнозинството зрители притежаваха опасно ниска правна култура. Тяхната популярност обаче пораждаше искрена почуда за човек като мен, който мрази адвокати, защото работят по-малко от попа, а вземат повече и от кмета. Беше ми странно как толкова убити филми, в които единственият съспенс е как двама-трима души се надцакват с разни членове /нормативни такива, не телесни/ успяват да задържат публиката в будно състояние. От десетина години не бяхме се наслаждавали на свеж екземпляр от този правен жанр и ето че сега, на фона на заобикалящата ни клоака от безмозъчни комиксови адаптации и рибуути от всякакъв калибър, Холивуд решава да рискува и да ни покаже нов продукт на юридическото кино, в който обаче драмата няма да е ситуирана в съдебната зала, а откъм Вас. В него няма експлозии, няма CGI пръдни, няма масови престрелки и голи сцени – в него има само двама красавци /дори трима, ако броите Уилям Х. Мейси за красавец, но ако е така, трябва да се прегледате ASAP/ и множество правни обръчи, които постепенно се стягат около врата Ви в отчаяни опити да шлифоват иначе постния сюжет, сякаш гледате диамант от яйцето на Фаберже.

Дали защото е сериозен и се опитва да вкарва реалистична драма; дали защото актьорите в него наистина се  стараят да не преиграват; или просто защото е писан по книга, която не е нито на Стефани Майер, нито на Богдан Русев, но „Адвокатът с линкълна” бе оценен доста високо от множество критически усти. Моята уста обаче не поема полови израстъци на доброволни начала, така че тук ще прочетете едно много по-обективно мнение от масовото, а именно – че филмът не е нищо повече от невзрачно и бързо забравимо трилърче, което е само една класа над средната категория, но тази класа е толкова незабележима, че изобщо няма да я регистрирате. В него може би щеше да има потенциал, ако все още живуркахме в 1997 година, или ако Джон Гришам вече не се бе постарал да направи юридическия жанр почти нетърпим, но в днешно време за един наистина стабилен законодателски трилър трябват нещо повече от две звезди и половина; нещо повече от неук режисьор с първи левъл опит и нещо много повече от история, която би била нелогична дори в епизод на „CSI – Ямбол”.

„Адвокатът с линкълна” е базиран на книжчицата на Майкъл Конъли, която освен че не съдържа илюстрации в себе си /а аз отказвам да чета книги без цветни картинки!/ била и някакъв хипер-бестселър на запад. Като знаете обаче какви са критериите за „бестселър” в ЮSA, изобщо не бива да изпадате в екстаз, че това е някакво мерило за качество. Явно Холивуд просто обича да филмира книги на „БАРД”, така че в най-скоро време очаквайте адаптации на Джеймс Ролинс и Матю Райли, в чиито романи също няма никакъв смисъл, но поне има някакво действие. Добрата новина за мен беше, че филмът ми спести загубеното време по четенето на книжния оригинал, което винаги е огромен плюс и качва оценката му с 0.5 стотни, така че в настоящото „ревю” няма да се впускам в академични спорове за това дали филмът отговаря на хартиените си страници и т.н. нърдски писъци. Вместо това ще се опитам да Ви обясня защо „Адвокатът с линкълна” не е нищо особено като филм и определено се съмнявам да е бил нещо особено като книга. Освен ако не сте я чели в тоалетната, което би било нелош начин да убиете времето между напъните.

Бидейки съдебен трилър или правна драма или там, за какъвто се има филмът, заглавието ни показва динамичния и не особено интересен бит на адвокатите в ЛА и по-специално ежедневието на един от тях – Мик Халър /Матю Маконъхи/, който вместо да се занимава с male model-инг, е станал съдебен защитник на скъпо платени отрепки и работи в колата си – автентичен „линкълн” от 1988 година с личен шофьор от ваклата раса. Халър е напорист и манипулативен лингурин с манията да поема особено трудните случаи, които рядко могат да бъдат свършени от нормалните му колеги. В един слънчев ден обаче, Мик поема казуса на младия милионерски лигльо Луис Рулет /Раян Филипов/, който е обвинен в пребиване и неуспешен рейп на една прост&тутка, без да предполага, че този случай ще се превърне в нещо много по-комплицирано от поредното хонорарче. Както сами виждате, синопсисът е болезнено познат и може би сте го гледали в поне дузина серии на разнообразни TV сериали за инвестигиращи органи, като например „Коломбо” и подобните нему. Тук ще видите същата история, украсена с много лицево изящество и доста по-малко талант, в лицето на Матю Маконъхи /”Тексаско Клане: Следващото поколение”/, Раян Филипов /”Знам какво направи миналото лято”/, Мариса Томей /”Гуруто”/ и редица други звезди, които явно са нямали нищо по-важно да правят в продължение на един-два месеца снимачно време.

Ако тайничко предполагате, че историята се усложнява в процеса на гледане, то Вие трябва веднага да спрете да вярвате в таквъзи утопии. „Адвокатът с линкълна” е деривативна притча, чиито плюсове се изчерпват с моралните дилеми на адвоката и неговия очевидно виновен клиент. Спокойно, тук не издавам нищо, тъй като това парче инфо бе дадено още от трейлъра, а и филмът не разчита на туистовете си, за да приспива публиката. Не че в него няма разни уж фрапиращи обрати, но за мен е особено трудно да ги нарека „туистове”, защото туистът трябва да е нещо, което /най-малкото/ да Ви изненада, а единственото нещо, което ме шокира в „Адвокатът с линкълна”, бе че продължи два часа, а аз излязох от киното като след осемчасов сън. Но да се върнем на сюжета – Мик Халър осъзнава, че клиентът му е по-виновен и от O. J., защото това не е първият случай на нападната от него курв… да кажем „компаньонка”. Разликата между двата казуса е само козметична – при първата атака жертвата е била доволно заколена. С това наум, нещата лека-полека започват да загрубяват, а Халър усеща че вече не си има работа с обикновено милионерско синче, а с някаква модернизирана версия на „американски психар”, макар и крайно далеч от неговото ниво на стил и класа. /все пак Психарят убиваше жертвите си върху специално постлани страници от модни списания/

Филмът следва отъпканата пътека на развитие – протагонистът бавно, но сигурно, започва да открива все повече от кирливите /маркови/ ризи на клиента си, като в същото време последният започва да извършва психологически агресии върху адвоката си, опитвайки се да го стресира по някаква причина. Той дори му признава неофициално, че е убиец, но Халър няма право да разпространи тази информация, защото – OMG! – тя е протектирана от конфиденциалността на закона и нашето момче може да си изгуби разрешителното. Тук изниква въпросът кое е по-важно за един американски адвокат – кариерата или живота му? Нима трябва да си мълчи, дори когато доказан убиец нахлува в дома му и заплашва сигурността на семейството му? Не знам какво бихте направили Вие в подобен случай, но аз лично нямаше да стоя като скопен нерез, гледащ мистично в една точка, докато престъпникът си излиза спокойно през входната врата. Всъщност, това е нищо – филмът има толкова други сюжетни и логически кратери /Рулет умишлено наема същия адвокат, който е работил по първото му убийство… с каква цел бе, аланкоолу?!/, че ако погледнете лентата отдалече, нищо чудно да Ви се стори като буца швейцарско сирене. Дори мотивацията на извратеняка е повече от енигматична – някой е изнасилил майка му и сега той коли жени… що за логика? А да не говорим за задължителните клишета, като разтрогнатите семейни отношения между Халър и съпругата му /която за по-интересно е и прокурорчица/, чиито брак обаче удобно ще бъде скрепен с малко консенсуален секс в името на доброто старо време.

Матю Маконъхи е причината да започна да ходя на фитнес, защото след като го видях в „Fool`s Gold” си поставих за цел да се превърна в мъж-мечта. Три години по-късно, още не съм изпълнил и първата половина от този план. Но шегата настрана – Маконъхи умее да играе подобни мазни персонажи, защото притежава една странно двулична физиономия, на която никога не бих се доверил, колкото и красива да е тя. Интересното е, че точно Майкъл Конъли е предложил Маконъхи за ролята и което е по-странно – направил го е след като е гледал „Тропическа буря”, където Матю играеше герой с една крачка над пасивния олигофрен. Истината обаче е, че Маконъхи е най-добрият избор в каста, не само защото това е вече втората му роля на адвокат /след „Време да убиваш”/, но и защото в една алтернативна вселена на „първичния код”, той действително е адвокат. Точно така, русичкият секссимвол е искал да запише право, преди да тръгне на „криво” и осъзнае, че с подобна външност всяка негова клиентка би желала сеанси с „happy ending” накрая, а всеки палав съдия щеше да иска да „помилва” него, вместо клиентите му. Плюс това, изглежда добре в костюмче и май наистина е взел ролята си много насериозно, защото това е един от малкото му филми напоследък, в които не се показва shirtless. /сори, момиченца/

Такива добри думи обаче не могат да се кажат за никого другиго от каста. Дори и за Раян Филипов, който има най-трудната задача да презентира противен до доказване на невинното садист. Филипов се мъчи усърдно да играе правдоподобно и дори мога да твърдя, че тази роля е една от най-добрите му изобщо, но като се има  предвид филмографията му до момента /”МакГрубър”/ комплиментът ми има точно нулева тежест. Да не говорим, че баткото няма актьорските данни за подобни персонажни метаморфози, тъй като за разлика от колегата си Едуард Нортън в „Първичен страх”, тук още от първата сцена е ясно, че хич не му е чиста работата. /отново – нормативната работа, не телесната/ Мариса Томей е чаровна, но незабележима, защото не съм й забелязвал циците от три години, а Джош Лукас със сигурност е бил избран само заради тези свои изумрудено сини очи. Един действителен туист в актьорския състав ми се стори кратката роля на култовия прошляк Майкъл Паре /90-тарската B-екшън звездица/, който по някаква причина си губи времето в сериозни филми, вместо да се реди на опашка за кастинга на „Непобедимите 2”, където му е мястото.

Режисурата е поверена на Брад Фурман, който не е известен с нищо /казвам Ви – с нищо – не се ровете в imdb сега/ и със сигурност няма да стане по-известен тепърва. Въпреки старанието си да оцвети кадрите с разни ненужни трикове на осветлението и монтажа, Фурман очевидно не знае какъв филм иска да ни покаже, затова единственият му ход е да центрира в close-ups разкошното лице на Маконъхи с надеждата жилестият върлин да му изнесе филма саморъчно. Но пък може би съм твърде критичен, тъй като това си е една обикновена съдебна драмичка – какво точно да очакваме в подобен филм, освен тривиалност до безумие? Тривиален сценарий, тривиална режисура и тук-там някаква по-съществена актьорска игра. Дори музиката на Клиф Мартинез е урочасана да остане безлична. „Адвокатът с линкълна” иска да работи на няколко нива, но се спъва още на първото и си изкълчва крака. Съдебната му част е показана доста нереалистично, драматичната му нотка е банална, а елементите му на параноичен трилър са смехотворни. Личи си, че Брад Фурман е искал да ни сервира една интелектуално поднесена игра на шах между красив котарак и секси плъх, но малко или много същото нещо го имаше в „Смъртоносен противник” и вече ми писна да гледам как простолюдието се мъчи да надиграва юристите на собствената им територия.

Опитите да се изкара Мик Халър като харизматичен анти-герой /който изневиделица получава симптоми на съвест/ пък се провалят по-трагично и от последния ми тест за бременност, защото остават обидно недоразвити. За сметка на това, филмът открито фаворизира тезата, че практически няма невинни клиенти, следователно всеки е виновен за нещо и който мисли обратното е с манталитета на току-що разледен неандерталец. Нещо повече – въпреки излишно удълженото си времетраене и множеството врътки и трътки в него, „Адвокатът с линкълна” прави пирует на 360 градуса и завършва точно така както е и започнал – героят на Мик не променя характера си, нито мисленето си, нито достига до някакво прозрение или поука. Всичко приключва като на шега, сякаш това е бил просто поредният случай на топ-адвоката с колата-офис, а подобен финал е леко тъп, особено на фона на амбициозните сюжетни тласъци за някаква драматична развръзка.

Сега като си чета ревюто /все някой трябва да го прави/, виждам че пак съм попрекалил със солта, но не искам да ме разбирате погрешно – „Адвокатът с линкълна” е приятен, дори интригуващ на моменти и ако не беше толкова ударно предвидим и посредствено заснет, може би щеше да се окаже едно достойно завръщане на съдебния жанр в съвременното кино. За жалост обаче, филмът е преоценена стока и повечето хора ще го харесат, само защото не са гледали нещо подобно от много време, а това не е достатъчен критерий за качество. Ако сте юристи с его до небесата /което е нормално за дълбоко хуманитарната Ви професия/, филмът със сигурност ще Ви хареса – в крайна сметка той разказва точно за един такъв „играч”, който поема прекалено голям залък за арогантната си уста. Лошото е, че това не е филм за всеки, а тези към които е насочен, вече са го гледали. Но поне показва екстремните разлики между стандарта на българските и щатските юристи, тъй като ако там нивото е „адвоката-с-линкълна”, тук то продължава да е „селянина-с-колелото”.

5.9/10