След последните ми „ревюта“, които се оказаха прекомерно позитивни за възприемане, е време да се върна към дълбоките корени на дървото, което съм и да Ви представя класическото ми отвращение към поредния холивудски продукт, изхрачен по посока на зрителите в HD. Филмът се нарича „Съквартирантката” и не излезе по кината в България /за щастие/, но дори и да беше, искрено се съмнявам, че някой с действащ здрав разум би дал пари да го гледа, независимо дали презюмира, че ако заведе пъпчивото си гадже на него, тя ще му се отблагодари по-късно със сочно фелацио. Филмът определено е женски – не само, защото разказва шаврантийския бит на американски студенти в детеродна възраст, но и понеже се отнася с публиката като с кучки, които са длъжни да го харесат, само защото в него преобладават гримът и модните гащички.

Ревюто ми се получи „кратко“, но не заради липдата ми на желание да плюя по този филм цял ден, а защото установих, че оригиналният ми словоред е изсушен като кладенец в пустиня и просто не мога да измисля нови думи, с които да обругая това изчадие на филмовата деградация, дори с помощта на синонимни речници.  Затова ще бъда възможно най-бърз и яростен, за да Ви спестя оправданията пред големия шеф, че ми четете писанията, вместо да работите за благото на родината. Накратко – иде реч за тийн-драма, която обаче не е сигурна дали е драма, затова е решила да бъде трилър. Но не от онези трилъри, в които се леят кървища и показват гърди /защо не беше такъв, майка му и прасе!/, а от онези другите – психологическите трилъри – които се вземат насериозно и настояват публиката да направи същото. Само дето в случая няма как да вземеш насериозно нещо, което е пренаписано по стандартния модел на „Неомъжена бяла жена” /може би си спомняте култовия феминистичен трилър от началото на 90-те/, с тази разлика, че преди 20 години беше що-годе идейно да покажеш рухналата женска психика по този начин, докато сега – единственото, което Ви идва на ума е защо авторите не са сменили името от „Съквартирантката” на „Нестабилна бяла мастия”.

Ако искате трилър без thrills; драма, в която да се смеете, но и да плачете /пак от смях/ или хорър, в който единственото страшно нещо са близките шотове на Били Зейн, то „Съквартирантката” е перфектното забавление за простодушните Ви умове. Филмът е очевиден фейл по ред показатели, а цялата му концепция е толкова левашки разработена, че лесно би минала за епизод от произволен младежки TV сериал. Де да беше толкова кратък обаче. Не, „Съквартирантката” е режисирана от драматичен режисьор, следователно ще се насладите на пълния му приспивен репертоар. Като се започне от неориентиранта първа половина, където всичко с етикет „туист” бива извадено пред очите на публиката /сякаш сме пред сергията на търговец, който се хвали с ГМО-то на марулята си/ и се стигне до френетичната развръзка, след която за кратък миг исках да се обеся на вентилатора в хола. Един от основните проблеми на филма /а те са легиони/ е, че не знае какъв е. Иска да е напрегнат, но издава всичко в първите двадесет минути и останалата част се влачи като Стивън Хокинг, когато падне от количката си. Иска да е драматичен, но героите му са карикатури, а желанието му да е страшен, се изчерпва с един умрял PG-13 рейтинг, в който всичко страшно е подходящо за деца.

Историята е запленяваща – тя e въздействаща и дори спираща дъха. Всичко това, ако сте жертва на инцест, разбира се. За нормалните хора, сюжетът е толкова зле скалъпен, че след края на филма започнах да търся откъде да сваля сценария и да си го изкарам на лазерния принтер, само за да получа удоволствието да го ползвам после в тоалетната. Това е от онези истории, които Ви карат да съжалявате, че сте се родили хуманоид, а не кокошка, защото кокошките никога не биха били подложени на подобно мъчение. Историята е писана за деца, което е парадоксално, тъй като „Съквартирантката” притежава атмосферата на косовско гробище, точно защото в нея е убито всичко детско. Още отначало сме запознати с фешОн какичката Сара Матюс /Минка Кели/, която пристига в университета на ЛА, за да се учи на моден дизайн. Лошото идва с факта, че в стаята й бива настанена емоционално раздробената Ребека /Лейтън Мийстър/ – средностатистическа селска хубавица, ако гледате черепа й отвън, но ако го погледнете отвътре – ще видите един психически изкорубен мозък. Двете стават първи приятелки /BFF for life, bitches!/ и се сближават на една педя от лесбо-експириънса. За щастие, рейтингът не позволява подобни сенсуални фриволия, така че Ребека си показва рогата много преди нещата да станат розови, а Сара започва лека-полека /всъщност, супер бавно/ да загрява с каква ментална повреда си има работа на съседното легло.

За това, което зрителят е осъзнал още в първата четвърт, трябва да мине един час екранно време, защото Сара си има и други проблеми на главата, а именно – жилавият хубавец Кам Гигандет, който се заиграва около нея, търсейки внимание за члена си. Имаме малко тийн-свалки, малко тийн-романси и много малко тийн-сексове, които разсейват за момент публиката от факта, че не й пука за нито един от героите и тайно мечтае всички да умрат от ръката на някой реален психопат. Докато Сара се задява с мъжката си полова играчка, Ребека решава да мине на следващото психо-ниво и извършва едно неблагоприятно действие върху малко пухкаво котенце, което впоследствие ще се окаже не чак толкова пухкаво, колкото труп. Спокойно, нещата не са крайни, защото всичко ни е само загатнато /не забравяйте, филмът все пак ще се гледа и от сладки дечица/, така че няма опасност да получите шокова криза. А и цялата работа е толкова предвидима, че в един момент започвате да се питате защо този филм изобщо съществува и кой на кого е свирил в мрака, за да се случи.

Главната лудост е поверена на Лийтън Мийстър от сериала „Клюкарката” и тя видимо се пъне да направи голямата си филмова роля, но единственото, което постига е да наблегне на „патка” в термина психопатка. Мийстър е хубавичка и определено бих я гледал в някоя softcore продукция без много пряка реч, но в случая се справя изключително зле, тъй като ролята й се води  „сериозна“, а самата тя е толкова далеч от сериозността, колкото далече е Джак Бляк от фитнеса. Някакви нацупени муцунки, някакви уж зли физиономийки, някакви разлигавени момичешки гримаси, всичко това облято в статична интонация на току проговорила статуя – ето това е играта на Мийстър, а точно тя трябва да е притеснителната героиня във филма. Другата е Минка Кели – нормалната кака, която служи като протагонистка и чиито проблеми се налага да следим през цялото време. Кака Минка играе по-зле и от Мийстър /точно така, прочетохте го/ – тя е толкова безлична, че я забравих буквално минути след натискането на delete клавиша. Не стига това, ами и всичко всъщност завършва позитивно за нея – намира си нови приятели, забива стегнато гадже и открива любовта в дизайна. Явно добрите страни от психическия тормоз са много повече от лошите или поне това ще осъзнаят малките деца. Накрая кулминацията трябваше да бъде един зрелищен бой с възглавници между двете студентки, като туистът да е, че в калъфката на Сара има тухли. Но дори и това ни бива спестено, в името на цензурата и ниския рейтинг.

Единственият мъж в основния каст е бившето вампирче от „Здрач” Кам Гигандет /”Пандорум”/ и като за сам пръч в обора, пичът се справя с епично нещастие. То е ясно, че неговото разбиране за актьорска игра е да бърчи чело и да присвива очи, сякаш е заслепен от светлината на супернова, но тук имаме възможността да го видим как сваля жени и това е нещо, което никога не бих забравил, не и без помощта доктор Пол Уестън. А, да, имаме още един коз – възрастното муле Уилям Зейн се появява за няколко безценни мига в ролята на даскал по стил, мода и ала-бала. Не знам защо, но Зейн ми беше противен със коса, а сега е просто отчайващо нелицеприятен, особено когато камерата центрира небръснатите му бузи и сексуално агресивен поглед. Иронично или не, с кораба Титаник потъна и кариерата на този смешник, така че в момента търпим просто последните балончета въздух на удавника. И накрая, макар и не на последно място /освен ако не става въпрос за конкурс по красота/, е настанена американизираната българка Нина Добрев, която всички помним/мразим от „Дневниците на Вампира”. Ролята й е малка и явно присъствието й е било нужно, само за да може филмът да се затвърди като съставен единствено от TV актьори/аматьори.

Режисурата е зле, сценарият – още повече. Актьорската игра трябва да се полее с маркуч, а музиката е подигравка за изкуството, въпреки че е дело на Джон Фризъл, който уважавах в детството си. Изобщо, „Съквартирантката” е толкова деривативен, че веднага ще направите паралел с нещо, което излезе едва няколко месеца преди него – „The Resident” с коня Хилари Суонк. Филмът е еквивалент на употребявана дамска превръзка – съдържа някаква мистерия в себе си, но тя не бива да бъде показвана пред хората. Това е едно празно и лишено от причина заглавие, което носи в себе си много повече клишета, отколкото смисъл. Поне една изтървана цица да имаше в него, по дяволите, а сега няма да го запомня дори и с евтината му плът. Нещо повече – започвам да си мисля, че е добра идея да се добави четвърто измерение в киното – миризмата. Така ще знаем още от началото колко точно вони съответния филм и никога няма да си го причиним целия. Аз лично започнах да гледам „Съквартирантката“, единствено защото  беше на HD, но го догледах, само за да имам някакви реални аргументи, с които да изцапам блога си. Вие обаче в никакъв случай не бива да повтаряте грешката ми! Така ще си спестите час и половина женска драма, която всъщност е трилър, но завършва като ромком и бива изтрита като боклук.

2.0/10