Кресливият франчайз на Уес Крейвън за убиец, тичащ по нощите с маска на призрак и колещ американски тийнчета за спорт, се превърна в култ още през далечната нам 1996 година. Това стана поради простичкия факт, че филмът действително изненада публиката още от началната сцена, която остана в историята като един от най-смелите ходове в хоръра след „Психо”. /никой не очакваше горката Дрю да си го отнесе по този начин още в първите минути, нали така?/ „Писък” породи нова вълна от слашър филми – както непохватни имитации /”Знам какво направи миналото лято”, „Градски легенди”/, така и открити пародии /”Страшен филм”/, като се сдоби със заслужено продължение през 1997-ма и не особено заслужено второ продължение през 2000-та. След това обаче, зрителите се умориха да гледат една и съща история /случваща се на едни и същи герои/ и продълженията напълно логично секнаха. До днес.


Единадесет години след последния екранен писък, Уесли Крейвън отново сяда на режисьорското столче с идеята да събере оцелялата част от каста в един четвърти филм, за който се говореше още от 2008-ма. Крейвън получи зелена светлина от Боб Уайнщайн – същото дебело копеле, което преди 15 години му се обадил по телефона след първия скрийнинг на откриващата сцена от „Писък” и му казал директно, че кадрите миришат и в момента се търси нов режисьор на филма. Естествено, само седмица по-късно Уайнщайн отново му се обадил и с подвита опашка признал, че не разбира от филми и иска Крейвън обратно в отбора. Това може би е било най-умното нещо, което евреинът е направил за жалката си компания, защото в противен случай никой нямаше да е чувал за Dimension Films. Сега, братята Уайнщайн отново застават зад гърба на дядо Уесли с надеждата да извади франчайза от забвението и да го поошлайфа за новото поколение от млади мръвки. Крейвън очевидно е бил навит, не само заради мащабния фейл на последния му опит в киното /”Изкормвачът”/, но и защото отлично е знаел, че ако някой смята да реинкарнира класическия слашър, едва ли има по-подходящ момент от сега.

След ненужна вълна от безсмислени римейкове, рибуутове, сикуъли и прикуъли на поне дузина хорър заглавия от 70-те и 80-те години, съвременният зрител постепенно, но и неминуемо се отегчи от всичко, което съдържа маскиран садист с хладно оръжие в себе си. Точно върху това са се концентрирали и авторите на четвъртия „Писък” и по-специално сценаристът Кевин Уилямсън, който отново е на борда със собствен скрипт, макар и допълнително преработен от Ерин Крюгер /”Предизвестена смърт 2”/. След първия сезон на „Дневниците на Вампира” се бях притеснил сериозно, че човекът е получил някакво увреждане на мисловния апарат, защото само доказан празноглавец би се занимавал с подобни шитове. За щастие обаче, Уилямсън ме опровергава, поне донякъде – сценарият му за „Писък 4” е едно от основните неща, които карат филма да функционира, защото използва всичко това, което зрителят очаква, но го преобръща на обратно, карайки клишетата да изглеждат като позитиви, а предвидимите моменти – като неочаквани ходове.


Бидейки четвърти от серията за Ghostface и бог-знае-кой в поредицата модерни слашъри от края на 90-те до днес, „Писък 4” е наясно с това какво представлява и каква е целта му. В тази връзка, той определено не е „страшен” филм, ако някой от Вас е имал такива опасения. Той е комичен – на места брутален, на други жалък – но никога, в нито един момент, не е истински „страшен”. За това спомогнаха не само малоумните пародии „Страшен филм”, които опропастиха сериозността на концепцията му, но и факта, че зрителите вече не се стряскат толкова лесно, колкото едно време. Ето защо, Кевин Уилямсън не цели да уплаши публиката /макар че по-лабилните от Вас ще подскочат като пумпал поне на едно място/, а да се движи по тънката червена линия между сатирата и самоиронията. Той използва същите класически похвати на миналото, движи се в рамките на старите правила, но в същото време удобно и плавно ги заобикаля, измисляйки собствени актуални такива. „Писък 4” не е пародия, но е достатъчно наясно с абсурдността си, за да има доблестта да не се взема насериозно. Той не е комедия, но успява да наблегне върху черния хумор и осмива не само себе си, но и самия жанр. Той кървав и изпълнен с екстремно насилие, но никога толкова прекалено, че да бъде приет като поредното torture порно или безмозъчен gore fest.

Също както и предшествениците си, „Писък 4” иска да възмути публиката още с първата сцена, която по стандартите на серията винаги показва гротескната смърт на някой красив, но ненужен за по-нататъшните цели на филма, герой. В откриващата сцена две лигли си говорят за това колко тъп е „Убийствен пъзел IV”, как няма никакво развитие на героите му и как на никой не му дреме за случващото се. /напълно съм съгласен с тях, между другото/ Малко след това обаче, едната получава съобщение във Facebook, че някакъв /с приложена профилна снимка на плочките на Чанинг Тейтъм/ иска да я заколи, защото е hot. Още от тук, Уилямсън и Крейвън поемат щафетата в надпреварата с очакванията на зрителите, като центрират  едновременно двата основни аспекта на филма – показното себеосъзнаване за липсата на оригиналност в съвременния хорър /вкл. в самия франчайз/ и новите възможности, изникващи за сюжета от ежедневната употреба на интернет комуникациите, които не бяха толкова масово разпространено през 2000-та година. Нещо повече – очаквайки зрителската досада от шаблонното начало, сценарият хитро е прекрачил границите, преминавайки на следващото ниво, което при предишните части на „Писък” беше само нежно загатвано – концепцията „филм-във-филма”, позната на серията още от „Писък 2”, а на самия Крейвън – от „New Nightmare” с Фредерик Крюгер. Няма да спойлвам повече, разбира се, но началото на „Писък 4” ми направи особено добро впечатление, не само като шамар върху зрителските очаквания, но и като идейна автокритика за това колко предвидим е станал ужасният жанр.

Позволете ми да премина към сюжетния преразказ, който – кълна се с ръка на скротума – този път не съдържа никакви спойлери /надявам се, де/, защото искрено вярвам, че гледането на филм от поредицата „Писък”, с инфо за това кой е убиецът, е равносилно на яденето на супа, в която знаете, че готвачът е плюл – и в двата случая удоволствието след получаването на тази информация спада рязко. Та, в четвъртия пореден врясък, публиката отново се радва на коалицията между серийната шведска тройка – Хюи, Дюи и Луи… извинявам се – Сидни, Дюи и Гейл, които са единствените люде, успели да избегнат фаталните порезни рани в последните три филма. Фабулата ни повръща в родното място на култовата хорър примадона Сидни Прескът. /Невена Кембъл, логично сравнявана с Джейми Лий Къртис и Линда Блеър – други актриси без грам талант и популярност, извън хорър ролите си/ Самата тя се връща в малкото градче Уудсбъро точно на юбилея от убийствата /датата от първото клане се празнува с песни и танци на народите, сякаш е light версия на Хелоуин/, за да промотира книга-игра, която е написала, базирайки се на младежките си перипетии с остри предмети в чужди тела. Старите й познайници Гейл и Дюи са вече женени от десет години и идеално иронизират реалния живот на Кортни Кокс и Дейвид Аркет, които са щастливо разведени. Интересно какво ли е било семейното напрежение на снимачната площадка и как ли са успели да играят съпрузи без да си избодат очите с някой реквизитен нож. Всъщност, „Писък” се оформя като един завършен фамилен хорър, защото освен родствените мотивации на убийците от предишните два филма, серията съдържа семейни щрихи дори в екипа си – не само гореупоменатите Кокс-Аркет, но и самият Крейвън и съпругата му /една от продуцентките/. Изобщо, целият сапунен сериал е домашно ориентиран и съдържа филми на ужасите, които спокойно да гледате с роднините си по празниците.

Въпреки щастливите спомени, малко след пристигането си в града Сидни отново попада във водовъртеж от тийнейджърски геноцид и ножът скоро опира о кокала. /фигуративно казано/ За да избяга от celebrity суматохата, Сидни се настанява при леля си /Мери Макдонъл/ и младата си братовчедка /Ема Робъртс/, с което филмът доказва как за нуждите на даден сюжет могат да се измислят всякакви удобни роднински връзки. В същото време, връстниците на брат`чедка й започват да загиват по различно време, в различна поредност, но винаги по един и същи начин – чрез множество забивания на нож във витални органи. Толкова години по-късно, родителският контрол в Уудсбъро продължава да е крайно занижен, а току-що полово узрелите момци и девойки се скитат безпризорни в мрака, сякаш родителите им не са особено загрижени, че в градчето отново вилнее психопат. Новите имена на лентата представляват и модерната публика на франчайза – тези, които по време на първия филм все още не са били potty trained. Младите актьори блестят с телевизионното си величие и очевидно са били селектирани, докато Крейвън е превключвал каналите някоя вечер, търсейки безплатно порно по кабелната. Хайдън Панатиер от „Герои”, Адам Броуди от „Кварталът на богатите”, Алисън Брий от “Mad Men” – все набедени тийн звезди, които обаче вече не са нито „тийн”, нито особени звезди. Телевизионното наречие на филма се усеща и от откриващите сцени, които ни представят колаборацията между сериали – първоначалната кончина на актриси от „90210” и “Pretty Little Liars”, а малко след това краткото камео на тема „Вероника Марс vs. Суки Стекхаус”. Три от новите попълнения пък – Ема Робъртс, Рори Кълкин и Нико Тортурело са играли вече заедно в „Дванадесет” на Джоуел Шумахер, което означава, че Крейвън явно не каства на дребно, а в пакет.

Новото поколение е готово за умиране

Горе споменах, че „Писък 4” разчита на маневрата „филм-във-филма” и това е нормално, като се има предвид, че тийн проблемите на Сидни са били адаптирани в седем поредни хоръра, наречени „Stab”, първият от които режисиран от Робърт Родригес. /ha-ha?/ Само първите три обаче са базирани на реалността, тъй като са инспирирани от книгите на бившата журналистка Гейл Уедърс. /с такава фамилия, лелята е имала много по-голямо бъдеще като метеороложка/ Изниква питанката за какво разказва книгата на Сидни, след като Гейл вече има три романа на същата тематика – резонен въпрос, оставен без отговор. Без отговор остава и житието на един от другите оцелели в „Писък 3”, а именно детектив Кинкейд /Патрик Демпси/, който на финала се залюби със Сидни. До последно очаквах, че ще изникне отнякъде и ще се окаже поредният туистов убиец с невъзможен мотив – например да убива от яд, че Сидни е спряла да му прави свирки. Истината обаче е, че Демпси е твърде зает да изучава „Анатомията на Грей”, че да му дреме за анатомията на Сидни. Другото, което ми се стори мистериозно бе и фактът, че след като сам заяви как не иска да прекалява с пародията, за да се разграничи от „Страшен филм”, точно Крейвън е кастнал актьор от „Страшен филм 4“ в ролята на единствения негър в заглавието – Антъни Андерсън. Дори и без спойлери трябва да сте се сетили, че пичът умира скоропостижно. За щастие, Уесли поне този път не е изневерил на R-рейтинга и филмът бъка от hardcore доматени пюрета и мощни F-бомби, пуснати на произволни места. Поради тази причина е богоугодно да не водите децата си на този филм, освен ако не искате да им покажете нагледно какво се случва с човешкия врат, когато бъде погален с острието на нож Buck 120.

Също като първия филм, и този започва със звън на стационарен телефон. Оттам нататък обаче, Уилямсън конвенционално използва наличието на интернет комуникациите за развитието на сюжета.  Ето защо, в „Писък 4” е наблегнато на модерното онлайн общуване /SMS-тие, социалните мрежи, директния видеострийминг и чатовете/, прекаляването с което изолира младите и често ги превръща в морално объркани индивиди. Новите „правила” /основното от които е, че ако си гей няма да умреш, ergo половината потребители на shadowdance биха оцелели/ са разяснени на по-възрастните от един видеоблогър с афинитет към хоръра. /героят е плах, но отчайващо неуспешен опит да се копира характера на Джейми Кенеди от първите два писъка/ Според умозаключенията му, в четвъртия филм извършителят трябва да заснема убийствата, за да могат актовете му да отговарят на новите килърски критерии.

„Писък 4” действа едновременно като отделен филм /който служи много повече като сикуъл на оригинала от 96-та, отколкото като четвърти по ред/, но и като послание към нас за това колко предвидим е станал жанра през последните петнадесетина години. За аргумент служи не само вътрешно-филмовата поредица “Stab” /за която е уточнено, че става все по-блудкава и прозрачна с всяка последваща инсталация/, но и постоянният анализ на случващото се от самите персонажи, сякаш и те гледат филма отстрани. Уилямсън знае отлично, че „Писък 4” се явява един авторски коментар на трилогията и на слашърите като цяло и умело си играе с мисленето на публиката, опитвайки се да я надвие в познаването на убиеца. За целта, Кевин използва отдавна изтъркани похвати за прикриването на самоличността му, само за да Ви нокаутира с факта, че Ви е водил за носа през цялото време. Шива ми е свидетел, че дори моите първоначални залози се оказаха погрешни. На три пъти.

Водещата троица продължава да играе с актьорските си заложби от  преди 15 години, т.е. по изключително детински начин. Нев Кембъл става за всичко друго, но не и за филми, в които периодично трябва да презентира емоции на страх и ужас, повечето от които винаги идентични с физиономията, която правя, докато се мъча над тоалетното гърне. Кортни Кокс вече не е толкова интересна в ролята си на устатата репортерка Гейл, защото тук няма особена арена за действие, а и напредналата й възраст определено не я прави гледаема на фона на стегнатите млади ярета около нея. Кариерата на Дейвид Аркет пък все още гравитира някъде в низините на филмовия хоризонт и се съмнявам някой да го помни с нещо, освен с ролята на бавнозагряващия Дюи. Тримата приятели отчаяно се стараят да се внедрят в съвременното тийн-общество и да не изглеждат прекалено мумифицирани в зрителските очи, но старанието им отива нахалост, защото отстрани приличат много повече на загорели педофили, мотаещи се с ученици, за да спечелят доверието им. Всъщност, от това можеше да излезе един нелош туист, но нищо – все трябва да остане някакъв сюрприз и за следващия път.

„Писък 4” обаче страда от точно тази неориентираност, която Уилямсън и Крейвън са използвали, за да разчупят стереотипите. Правилата са различни, героите са нови, но мотивацията на убиеца е отново смехотворна, а сценарият си боледува от същата авторска импотентност. Въпреки опитите за оригиналничене, „Писък 4” почти не се отличава с нещо по-значимо от смелите си мета коментари и въпреки, че е най-добре заснетият от поредицата, със сигурност не може да мине за наистина сполучливо попадение. От една страна, това се дължи на тоталната липса на съспенс, от друга – на факта, че публиката вече очаква всичко и е практически невъзможно да бъде изненадана, колкото и напъни да произведе сценарият. Самите убийства са безсрамно неидейни в мнозинството си и рядко будят някакъв реален ужас, защото зрителят вече не знае дали да се плаши или смее на случващото се. А и е много трудно са се стреснеш от нещо, което е било пародирано от братята Уеянс. Музиката също не помага, въпреки че е дело на Марко Белтрами – така и не усетих някаква разлика в тоновете, сякаш Марко е използвал отпаднали тракове от предишните филми и е решил, че никой няма да забележи мързела му. Но вината за негативите на заглавието съвсем не е в Крейвън, защото той прави всичко по старческите си сили да остане верен на оригинала. Бидейки ветеран в жанра, бай Уесли позиционира всяка сцена по начин, който да не остави неизползвани нито един тъмен ъгъл или отворена врата. Като се замисля, това е най-добрият филм на Крейвън след „Писък 2”, което говори достатъчно.

Не знам какви противоречиви впечатления е оставило аматьорското ми ревю до момента, но „Писък 4” е осезаемо подобрение след канонадата от лайнарски слашъри за последните десет години. Той е свеж, ироничен и self-referential прочит на старата притча за убиеца с маска, вдъхновена от картина на Едвард Мунк. Съвсем закономерно, той не е нещо невиждано до момента като презентация, нито ще Ви покаже някаква дълбочина на героите си, освен дълбочината, получена от острието на ножа в гърдите им. Той не е и последният „писък” в жанра /колкото и многозначително да звучи/, но за сметка на това служи като един адекватен скок от златното минало към сухото настояще на хоръра. Къде целенасочено банален, къде неумишлено плосък, „Писък 4” се старае прекалено силно да Ви хареса с всеки свой изнасилен туист, без да осъзнава как най-големият туист в цялата работа е фактът, че изобщо се е стигнало до направата му. Но като за трето продължение на толкова демодирана поредица, „Писък 4“ се справя напълно задоволително.

5.9/10