HARRY POTTER AND THE DEATHLY HALLOWS: PART 1

Ще започна възкраткото си ревю с няколко уточнения – първо, аз не съм почитател на книгите и настоящите ми впечатления са добити единствено от преживяванията ми като HD зрител. И второ – смятам, че Дейвид Йейтс е най-доброто нещо, което се е случвало на този франчайз от Алфонсо Куарон насам. Така, след като изчистихме неяснотите, е време да преминем към същината – „Хари Потър и Даровете на Смъртта” или последната книга за очилатия магьосник с пръчка в задника. Но не  и последният филм, защото историята е удобно раздробена на две части за повечко доходоносност, а същинският катаклизъм ни очаква чак тази есен.

Всъщност, знаейки неумението на ЖК Роулинг да пише, се съмнявам че е имало някаква реална нужда в удължаването на историята, но след седем филма, в които общо-взето се случва едно и също, едва ли някой ще усети наличието на още плюс/минус един. Добрата новина /а може би не чак толкова/ за феновете в случая е, че Йейтс и сценаристът Стив Клоувс са решили да се придържат сравнително дословно към приказните текстове на британската драскачка, което контрастира с предишните свободни съчинения, допуснати в „Орденът на Феникса” и „Нечистокръвния принц”. За сметка на това обаче, цялата тази описателност води до прекомерно удължаване на иначе постния сюжет, който авторите са имали наглостта да раздуят в почти тричасов филм, само една трета от който не води до дрямка. Единственото спасение идва от факта, че Йейтс се е постарал да заснеме всичко с подобаващ стил и усет към детайлите, а умението му да генерира мрачна готическа атмосфера допълнително оптимизира невзрачния продукт.

„Хари Потър 7.1” е заснет наистина добре – не само красивите природни кадри, дело на оператора Едуардо Сера, но и интериорните шотове, в които си личи явно, че Йейтс умее да презентира сцените си с мащаб и размах. Филмът е мрачен, драматичен и сериозен, което донякъде го издига в очите на по-зрелите индивиди – в него има доста смъртност и едва ли ще се хареса на подрастващите, към които уж е насочен. Но трябва да се има предвид, че самите герои вече не са онези невинни херувими от първия филм – животът на магьосници явно ги е смачкал и се държат сякаш са с десет години по-възрастни от данните в личната си карта. Йейтс успява да уцели правилния тон в стилистиката си и да запази нивото на филма над средното, въпреки тягостно проточения сюжет, който неминуемо ще доведе до употребата на магии за събуждане.

Първата част на последния филм продължава приключенията на Харолд Дж. Потър и премеждията му в борбата с лицево деформирания Волдемор, след кончината на възлюбения гей Дъмбълдор. В новата си мисия, Хари трябва да открие „даровете на смъртта” – три енигматични артефакта, собственост на самата Смърт, които събрани заедно имат неописуема мощ. Докато обаче се стигне дотам, нашите тийнейджъри трябва да бягат от агентите на Министерството на Магията, които искат да заловят тях и всички „мъгъли”. Интересен поглед към фашизма от страна на Роулинг, който определено ще навее странни мисли в детските тикви /обърнете внимание на идеята за „чистата раса”, агитационните материали и гестаповските похвати на лошите-с-черни-кожени-палта/. В крайна сметка, Хари, Хърмаяни и Рон трябва да бягат из нивите в продължение на един час, докато открият как да унищожат някакъв медальон, който вече дори не помня за какво служеше. Медальонът обаче явно е далечен братовчед на The One Ring, защото всеки който си го сложи на врата, придобива остра форма на злоба, егоизъм и ненавист към околните. То е ясно, че ЖК е крала от повечето известни фентъзи автори, но чак пък толкова не е на хубаво. Още повече като си представите Даниел Радклийф като Фродо, а Рупърт Гринт като Сам. И за да не бъде Ема Уотсън своеобразния Ам-Гъл, Роулниг се е постарала отново да ни покаже CGI персонажите си – Крийчър и Доби, само половината от които ще оцелеят до края.

Първият един час от филма е стабилен – историята се развива с добро темпо и задържа интереса, не само с динамични въздушни преследвания, но и с изненадващо напрегнат „Mission Impossible”-style момент, в който Потър, хърлата и онова другото трябва да инфилтрират Министерството на Магията, предрешени като шпиони. Вторият час обаче носи единствено скука и то от онези, при които искаш да си посегнеш с нещо подострено. Около 40 минути екранно време минават в близката горичка, където нашите герои са разпънали палатка и лагеруват сред птичките и пчеличките, чакайки раната на Уийзли да се възстанови. Приликите със „Здрач“ са напълно резонни, защото отново ни очакват детински интриги и любовни спречквания, а център на вниманието е платоничния любовен триъгълник, образуван около Хърмаяни, която е разкъсвана от емоциите си спрямо Хари и Рон, но изобщо не го показва. За възбудените фенове имаме и една полугола CGI сцена, в която Потър и Грейнджър се мляскат прегърнати. За повече – не е стигнал рейтинга, макар че „Даровете на Смъртта“ е PG-13, което си е доста смел ход от страна на „Уорнър“.

Изключвайки изморителния епизод в палатковия лагер, финалът отговаря на очакванията, защото на всички е ясно, че това е само прелюдия към заключението, а не самото заключение, така че е напълно нормално всичко да завърши по не особено задоволителен начин за повечето зрители. /аз обаче смятам, че си завърши spot-on/ От актьорския състав, добрите думи спокойно могат да бъдат отнесени от Ралф Файнс, който за пореден път прави приказно психопатската роля на безносия Волдемор и лесно би накарал децата без родителски контрол да изпаднат в уринарна инконтиненция. Жената на Тим Бъртън също е на линия в ежедневното си амплоа на психически нестабилна вещица и замазва резила на по-младите си колеги. Младенецът Радклийф пък продължава да не знае къде се намира, но за сметка на това компенсира с измъчените погледи на току-що молестиран племенник.

Бидейки зрител, който не се интересува особено за съдбата на Потър и съсловието му от чародеи, седмият филм ми допадна на чисто визуално ниво и лесно бих го натикал под „Орденът на Феникса” и малко над „Нечистокръвния принц”. Ако летвата се задържи поне на същото равнище за кулминацията /а всички данни сочат, че точно там е съсредоточена същинската епика/, франчайзът за тийн-вълшебника може да завърши наистина сполучливо и запомнящо се, което е абсурд за някои негови „здрачни” колеги. Всъщност, във филма има една много тънка словесна ебавка със „Здрач”, която може би няма да забележите, но аз лично адмирирах с два палеца. Радвам се и на това, че сериалът претърпява осезаема градация – от инфантилното начало на Крис Колумб, през резкия скок нагоре от Куарон, до консистентно добрите последни три филма, Харолд постепенно се отдалечава от детинските лиготии и преминава към Тъмната страна, което никога не е минус за подобна фентъзи митология.

6.9/10

* * * * * * *

„THE WARRIOR`S WAY“   2010


„Пътят на Самурая” е филм, за който няма какво толкова да се каже, освен ако не е съпроводено с някоя цветиста ругатня. Това е излишен филм – ненужен на никого, освен на клоуните, участвали в него. Това е филм, разчитащ на сблъсъка между Изтока и Запада, което винаги е добър културен шок, стига да се направи правилно. Вместо това, „Пътят на Самурая“ пропада правилно. Защото почти нищо в него не е на мястото си или изглежда добре – смешните декори, дразнещите визуални ефекти, откраднати от „300”, безбройните клишета, взаимствани от десетки уестърни и азиатски епоси, та чак до героите, които са стереотипни до безобразие и с индивидуалността на попови лъжици. Идеята да се направи стилизирана и модерна приказка за азиатци срещу каубои може би щеше да е гледаема в ръцете на урод от ранга на Тарантино, но първият опит на невзрачния режисьор с непроизносимо име е фатално неуспешен.

Историята е банална до припадък, но пък занимателна, ако току-що сте проходили. Супер великият воин Янг е избил всички противници на клана си с изключение на последния – бебето Април. И тъй като никой майстор на меча не е достоен срещу уменията на едно новородено, Янг решава да пощади инфанта и да го занесе с кошница през океана в Америка поради някаква важна за него причина. Там обаче попада на класически уестърн сетинг с полуразпадащ се град, в който царува сюрреализъм и логически хаос – единствените обитатели са банда циркаджии, които лесно биха конкурирали каста на „Карнавал”, а един много лош човек /с обезобразено лице, за да може поне злодеите да бъдат различавани/ иска да си отмъсти на някаква селянка, която е забравил да убие преди години. В добрите традиции на всяка боза, Янг се сприятелява с веселите циркови артисти и дори започва собствен бизнес като перач на мръсно бельо, с което доказва, че Америка наистина е страната на неограничените възможности.

Докато обаче ордата веселяци пеят песни и танци на народите, към тях се приближават две заплахи – една от запад в маскираното лице на Дани Хюстън и една от изток – в лицето на бившия сенсей на Янг, решен да го смъмри с меч в ръка, задето е пощадил едно толкова зловещо бебе. Кулминацията идва накрая, когато армиите на двете фракции колизират в дъжд от мечове и вихър от патрони, повечето от които генерират най-бутафорната изкуствена кръв, показвана някога в кадър след „Нинджа Убиец”. Патакламата е гарантирана, но и препълнена с кич и slow motion, сякаш режисьорът току-що се връща от интимна вечеря със Зак Снайдер. Единственият позитив е хореографията на някои от бойните сцени, особено в последната третина, където са съсредоточени повечето сражения. Но те пък са опорочени от адски грозни ефекти и смехотворни затворени сетове, които правят всичко да прилича повече на представление в самодеен театър. Нищо чудно, че филмът е заснет още 2007, но се е бавил цели три години, преди да излезе пред публика – и мен щеше да ме е срам, ако имах някакво участие вътре.

Героите са незабележителни по един свой собствен начин, макар че са селектирани да отговарят на клишираните стандарти на сюжета – имаме дивия алкохолик, който за удобство е и хипер снайперист /Джефри Ръш/, имаме селската мома, жадна за мъст /Кейт Босуърт/ и чернокожия лилипут, без който нито един политически коректен цирк не може да съществува. Не знам с какъв акъл актьори като Ръш и Хюстън са се навили да участват в подобна диария, но се съмнявам да е било заради художествената й стойност. Отделно от това, „Пътят на Самурая“ неистово се стреми да промотира южнокорейския боен експерт Динг Донг /или беше Пинг Понг?/ като поредната холивудска звезда от Изтока, но нещата определено не се получават. Пичът няма гласовите данни да изговаря повече от две-три поредни разбираеми думи на английски, а отгоре на всичко притежава излъчването на глухоням монголоид.

„Пътят на Самурая” е филм, който на места бива спасен от бойните си сцени, но дори те не са достатъчни, за да го направят търпим. Всъщност дори заглавието е подмамващо, не само заради абсурдния превод, обещаващ „самураи“, които изобщо отсъстват от историята, но и заради факта, че трябваше да се нарича „Cowboys Vs. Assassins”, защото наподобява много повече комикс, отколкото нещо със смисъл. Дори музикалният му съпровод е некохерентен, съдържащ уестърн мотиви, омешани с източни ритми, често използвани на погрешните места. Очевидно правен като реверанс към творчеството на Серджо Леоне и Акира Куросава, филмът пада по задник на бавни обороти и не оставя нищо позитивно на публиката, освен радостта, че не си е дала парите за него.

3.4/10