Бях си обещал да не гледам този филм. Бях си обещал да се дистанцирам от всичко, което съдържа мутрата на Брадли Купър в себе си, освен ако не е режисирано от Тод Филипс, но ето как нещата не винаги се подреждат според плановете ни. Така например, планът ми за тази утрин бе да се наслаждавам на петъчния ден на майстора, а не да губя два часа от живота си в писане на неща, които само специално докоснати от Тангра ще прочетат без да получат остри симптоми на марсилска треска. След гледането на „Високо напрежение” обаче, нещо в мен издаде предсмъртен вопъл и умря в гърчове. Дали това е била финалната ми мозъчна гънка или последният ми останал здрав нерв, може само да се спекулира. Всъщност истината е, че за „Високо напрежение” трябва да се напише нещо негативно, защото иначе ще остане в аналите на историята като добър филм, докато според моя изтерзан анал, той изобщо не се оказа такъв.

Сигурно се чудите какъв е менталният ми проблем, щом пак смятам да плюя по филм, за който се четат основно добри отзиви и то от „сериозни” критици в „реномирани” сайтчета за словоблудства. И за да не тръгвам накриво още от втория абзац искам да уточня, че филмът не е тоталният траш, за който може би ще се опитам да Ви го обрисувам – той е занимателен и с очевиден потенциал, който можеше да бъде разгърнат до нещо, което да се превърне в действително добре заснета история. Проблемът на „Високо напрежение” обаче се корени отново в жанровата му шизофрения, която разкрачва заглавието на няколко фронта, на всеки от които постига тотална загуба. Не го спасяват нито ръководството на Нийл Бургер /който режисира силно надценения и плашещо предвидим „Илюзионист” през 2006-та/, нито краткото участие на Боб Де Ниро в една от малкото си сериозни роли напоследък. Не го спасяват и визуалните изгъзици, които тук-таме са пльоснати из филма, за да радват изтънчените диоптри на ценителите. Не, „Високо напрежение” е ненужен филм /по-безполезен и от еднокопитно, заразено със сап/, независимо колко много се старае да ни спечели.

Историята е поета от книгата „The Dark Fields“ на Алан Глин и ни запознава с обществената подметка Еди Мора /Брадли Купър/, който в началото е точно с едно социално стъпало над просяшката тояга. Той е нещастник, плаващ по вълните на живота си, едва успявайки да не се удави от приливните вълни на действителността, която очевидно не е предвидена за плоския му като витрина мозък. За по-сигурно обаче /тъй като Брадли Купър е прекалено красив и не всички зрители ще осъзнаят първоначално, че той е битов отпадък/ всичко ни бива анализирано и разяснено в реално време от неговия глас-зад-кадър. Та този Еди е освен всичко друго и един борещ се с липсата си на талант писател /защото филмите винаги изкарват неуспешните автори от Ню Йорк като едноклетъчни/ с нула издадени книги и една pending такава, която все още е под формата на „инцепция” в главата на автора си. За съжаление обаче, главата на автора е по-изпразнена от съдържание и от току-що облекчен скротум, а единствената идея, която идва у Мора е да се напие като селски кмет в близката механа. /то бива да си лишен от муза човечец, но нека бъдем честни – даже аз мога да разгъна локум в пет страници, докато горкият Мора не съумя да измъдри и първото си изречение – б.а./ Стартовият тон на филма е леко несериозен на места и открито комичен на други, представяйки глуповатите перипети на персонаж, който рядко би се харесал на аудитория, различна от местното население в наркокомуна.


Точно когато зрителят започва да губи връзката с реалността, трудно различавайки дали героят на Купър е адски тъп, или просто Купър играе себе си, на сцената излиза random роднината Върнън /брат на бившата му жена – не знам кой е гражданският термин за този пост/, който да послужи като тригер на събитията. Върнън показва на Мора ново експериментално хапче, с което животът му ще се оптимизира от „раз”, без дори да се стига до „два, три”. Новото медицински некоректно чудо носи мистичното кодово аглавие NZT /thallanylzirconio-methyl-tetrahydro-triazatriphenylene – не се притеснявайте, и аз не го дочетох цялото/ Разочарован от низините на живота си, Мора изпива хапчето /колко точно тъп трябва да си, за да изпиеш неизвестно лекарство, дадено ти от полу-непознат в момент на отчаяние?/ и добива свръхчовешките способности да използва пълния капацитет на красивата си тиква. Всичко в него добива неподозирани върхове – зрението, паметта, уменията му да мисли, да анализира и преценя, да предвижда ходовете на събитията, да учи езици за часове и т.н. и т.н. супер геройски способности. Вместо обаче да облече копринено наметало и гумена маска на лицето, първото нещо, което Мора прави е да изчука жената на хазяина си, която тутакси се подмокря от висшия му акъл.

Лека-полека, Еди започва да използва синапсите си за печалба – решава да поиграе на Trader.bg и печели милиони долари на фондовата борса, с което си навлича вниманието на корпоративния бронтозавър Карл Ван Луун /Робърт де Ниро/, който иска да използва скритите таланти на Мора за собствена изгода. В същото време, палавият руски мафиот Генадий и ордата му от GTA IV славяни го преследват, защото са узнали за свойствата на хапчето и го искат за себе си. В същото време, някакъв видимо грозен човек /Томас Арана/ го гони с нож по улиците без видима причина. В същото време, Мора иска да спечели обратно гаджето си /Аби Корниш, която в някои сцени мислех за Никол Кидман/, този път вече със силата на новия си ум. В същото време, страничните ефекти на лекарството го карат да получава амнезия и да се събужда на непознати места. В същото време, разни хора биват убити, а за единствен заподозрян е посочен Мора. В същото време…

Нека спрем дотук, защото както сами виждате, изплетените сюжетни нишки са с толкова огромен брой, че в даден момент трудно се разбира какво би трябвало да се случва в момента и защо. Завоите на сценария са повече и от тези в прохода Троян-Кърнаре, ненужно преплитащите се събития водят до рязко влошаване на вестибуларния Ви апарат, а броят им надвишава люспите по телцето на възрастна скумрия. Някъде около първия половин час, основният премис на филма се разплува и разклонява толкова пъти, че накрая е доста трудно да повярвате, че сте гледали един и същи филм през цялото това време. Жанровата некохерентност също е на лице – първоначалната лека комедия е заменена с елементи на фармацевтичен sci-fi, примесен с параноичен трилър, а финалът лесно може да мине за финансова драма. Кому са нужни всичките тези пластове в бисквитената торта? Сюжетът може да има потенциала, но не и капацитета да държи толкова дини под косматите си мишници и накрая всичко се свлича под напора на непохватните ръце на Бургер, който явно не е усетил, че поема прекалено обемиста анална свещичка за отвора си.

Интересното е, че въпреки ненавистта ми към Брадли Купър, той е единствената десятка от каста. За нуждите на филма е бил необходим актьор, който не само да изглежда достоверно слабоумен /Купър го прави във всеки свой филм/, но и да се трансформира успешно в чаровното си алтер-его на най-умния човек на планетата /за това помага каризмата му и тези негови разкошно сини очи/. Купър е перфектният избор за ролята и по един доста ироничен начин, тъй като с героя си имат твърде идентични кариери. Също като Мора, преди няколко години никой не беше чувал името на русия палячо Брадли, а излъчването му на току-що надрусан с гъби беше игнорирано от Холивуд. Също като героя си, Купър получи шанс от съдбата да направи големия си пробив в мейнстрийм простотията „The Hangover”, където погледите на всички отскочиха от животински косматата брада на Зак Галифианакис и се центрираха в образа на мазния плейбой. Оттогава насетне, за Купър настанаха единствено светли дни, а офертите му за главни роли заваляха като киселинен дъжд върху СССР. Животът му се преобърна по същия начин, по който животът на скарания с пипето си писател Мора се променя, благодарение на лекарството NZT. Може би точно затова, Купър е толкова ненатрапчиво подходящ за ролята, а ако бяха прекръстили героя му от Morra на Moron, нещата вече съвсем щяха да съвпаднат.

Подобни ободряващи слова обаче не могат да се кажат за колегата му Робърт Де Ниро. Застарелият шофьор на таксита явно е намерил кратък промеждутък от времето, през което не се снима в семейни трагедии за малки факъри и е решил да се върне към по-драматичните си роли, изигравайки нещо, което всеки с действащ централен мозък отдавна е гледал в „Уолстрийт”, но с без характерния мафиотски диалект. Трябва да призная, че напоследък изпитвам искрен срам за Робърт Де Ниро. С всяка своя роля, пичът просто потъва в плаващите пясъци на третата си възраст, като вече на никого не му пука дали ролята е комедийна или сериозна, защото и двете са обединени от един общ знаменател – патетиката. Той е като пациент в старчески дом за луди – съжаляваш го, но в същото време ти се иска да го удушиш с близката възглавница. Робърт е незабележим в ролята си на Ван Луун /едно от значенията на думата „loon” е „смахнат”, което напълно отговаря на прогресиращата сенилност на актьора/, сякаш сам осъзнава, че краде от запазения репертоар на Гордън Геко и иска да се скатае. За щастие, участието му е сравнително кратко и публиката почти не успява да регистрира пълния размер на жалостта. Но пък хонорарът си е хонорар, а както добре знаем Де Ниро има да плаща на доста проститутки, така че няма да го държа под отговорност за този провал.

Нийл Бургер е преценил доста правилно, че ако не иска да превърне самия филм в лекарство срещу инсомния, трябва да бръкне във визуалните настройки на лентата и да почовърка малко опциите. За целта, екипът ни е приготвил някои интересни, но и твърде бързо омръзващи екранни трикове, свързани с халюциногенни наслагвания на кадри, динамичен и нестандартен монтаж, сюрреалистични дегресии и пресатуризация. Така например, цветовете на филма са по-мрачни, когато Мора страда от абстиненция и много по-шарени и наситени, когато е пил от свещеното си хапче. Имаме и падащи от тавана букви за повечко колорит. Всички тези лиготийки са приятни в началните минути и търпими към средата, но след първата половина дори и компютърните ефекти не успяват да повдигнат натежалите клепачи на публиката. Опитите на Бургер за съживяване на интереса са еквивалентни на прилагането „уста-в-уста” върху труп – не само, че не помагат, но и Ви оставят с вкус на мърша в гърлото.

Странно е как един филм, който всячески се стреми да е позитивен, накрая завършва фаворизирайки употребата на наркотици. Е, не на hardcore белите прахове разбира се /макар че нищо чудно да се стигне и дотам/, но „Високо напрежение” открито промотира използването на всякакви хранителни добавки, стимуланти и енергийни вещества, които единствени са в състояние да променят живота на човека от zero-2-hero. От Вас не се изисква нищо – не Ви трябва да четете, не Ви трябва да тренирате или храните здравословно – едно хапче ще направи мечтите Ви реалност. За да промият успешно клетите умове на американската паплач, авторите на филма пуснаха иновативна рекламна кампания онлайн, афишираща лекарството NZT с viral клип и дори с нещо повече – реални мостри от хапчето, пратени по пощата на специално селектирани критици. /но не и на мен, разбира се/ За щастие, поне хапчетата са едноцветни, така че на Морфей няма да му се налага да пита дали ще изберем червеното или синьото, тъй като преобладаващият оттенък винаги ще е в кафяво и ще се намира в задната част на бельото Ви.

Дори финалът на филма е позитивен за употребяващите – Мора прекъсва вземането на хапчето /но дали наистина?/ и въпреки това продължава да е все така умен, кадърен и готин. Тоест, филмът ясно заявява, че вредните последици от зависимостта не съществуват, а ако ги има – те са временни и минават като на псе. Абсурдът на този отворен край е по-стряскащ и от гръмотевична пръдня в асансьор и щеше да е забавен завършек, ако темата не беше толкова сериозна. Имайки предвид репресираното умствено развитие на американците /някои от които вече започнаха да мяукат по форумите, че според тях NZT наистина съществува/, изобщо няма да се учудя, ако „Високо напрежение” породи поредния бум в употребата на всякакви артифициални медикаменти. Аз също роптая да бъда гений, но искрено се съмнявам, че „Гинковин“-а, който купих ще ми помогне особено.

Без да броим избродираните по стените на филма сюжетни дупки, повечето сценарни маневри са открито евтини. От елементарния откриващ кадър за привличане на вниманието, до финалния „екшън”, където Мора трябва да пие от кръвта на лошия руски мафиот, за да поеме NZT от тялото му. /rather extreme, eh?/ От стандартния voiceover, до окончателната развръзка, в която поумнелият Еди се е кандидатирал за кмет. /тъпите копелета в политиката зачестяват, дори и на лента/ А и защо да не приемем подобен финал – филмът така и не ни оставя друг избор. Въпреки мрачната атмосфера на места, лентата завършва с поразяващо щастлив край, вонящ на вкисната кърма, който подлива вода на цялата сериозност /във филма има отрязани ръце и убийства на невинни, но хей – нека гледаме весело на нещата, нали?/ и не успява да отговори на най-главните въпроси. А това си е не само подигравка с интелекта на малкото останали в киното зрители, но и показна лентяйщина от страна на авторите, които така и не са успели да си вържат гащите, оставяйки краищата на ненужните сюжетни нишки да висят от дюкяна.

Всеизвестна илюзия е, че хората упражняват само 10% от мозъците си, но истината е, че никой в Холивуд не е толкова умен. Освен може би Кранг от „Костенурките нинджа”, но само защото той Е мозък. „Високо напрежение” не е филм за хора, които се нервират лесно от творческото безхаберие. В него има толкова неща, които можеше да са направени много по-професионално, че бузите ми пламват в руменина всеки път, когато се замисля какво можеше да излезе от този премис, ако бе положен в ръчичките на Кристофър Нолан или Дейвид Финчър например. За нещастие обаче, на нас ни е дадена версията на Нийл Бургер, която въпреки упоритостта и жаждата за оригиналничене, така и не успява да излезе от варела на посредствеността. В крайна сметка, „Високо изпражне…“ извинявам се, „напрежение” е една съвременна притча за д-р Джекил и м-р Хайд, с тази разлика, че този път промяната се случва в черепа, а не в тялото, като последиците от нея не водят до никаква поука. Скучната презентация, гарнирана с кичозни ефекти и актьорска игра, граничеща по талант с тази на египетска мумия, превръщат лентата в средняшко трилърче с философски елементи за подрастващи. Единственият плюс от тази позитивна фармацевтична епопея, бе че след края на филма аз също реших да използвам едно хапче, с което да направя живота си по-добър. Не беше NZT обаче. Нито виагра. Беше цианкалий.

5.3/10