Имало едно време древна народна приказка за момиченце с червено наметало, което търчало из горичката с кошница в ръчичка, за да посети дъртата си баба. Същата баба, незнайно защо, живеела в някаква колиба в пущинака, сякаш децата й били стигнали до консенсус, че отшелничеството е по-добрият вариант от това да й сменят редовно памперсите или да дават пари за старчески дом. Вместо баба си обаче, малкото момиченце с позивна „Червената Шапчица” /което било странно, тъй като тя всъщност не носила шапка, а качулка/, открило ГЛВ /Голям лош вълк/, който за малко щял да я изпапа, ако един смел ловец не й се притекъл на помощ и геройски спасил положението. Тази приказка била разказвана толкова пъти, че на децата вече им се повръщало, когато се сетели за нея, но не защото всъщност била една доста извратена притча, родена от нездравите умове на братя Грим, а защото всичко в нея било повтаряно многократно, а основният „туист” бил до болка познат, с което интригата се обезсмисляла в малолетните очи. През 2011 година обаче, някой някъде решил, че баснята за Червената шапчица има нужда от поредното преразказване и то в модерния стил на готическия романс. За решението си, този някой заслужавал наказание от сто шибания с неокастрен клон на голо, но за нещастие това се случвало в страната на мечтите Холивуд, където дори най-кретенската идея рядко бивала игнорирана.

Една приятна пролетна вечер, Скротумът се разхождал из селския мегдан, търсейки нещо, за което да напише „ревю”. Изведнъж във фокуса на полезрението му попаднал плаката на филм, наречен „Червената Шапчица”, който обещавал нов поглед към мрачната приказка за момиченца, преследвани от вълк-педофил. Той дори приел петното по постера, упоменаващо името на Катрин Хардуик, напук на това, че точно тя била административно отговорна за първия „Здрач”. Той влязъл в киното с очакванията за посредствен, но въпреки това гледаем филм. Оказало се, че очакванията му са прекалено завишени. Защото заглавието следвало историята на приказката така, както слепец следвал пияно куче-водач, а именно – напосоки. И ако посоките подържали някакъв интегритет, нещата може би нямало да вонят на камилска храчка. Вместо това, сценарият бил толкова свободно трансформиран от лумпена Дейвид Джонсън, че структурата му наподобявала комбинация между много тъпа романтична драма за невъзможната любов между селянин & селянка и още по тъпа whodunnit мистерия за периодични разчленявания на хора и дивеч. Никъде в тази комбинация не се съдържал хорърът, който постерът и трейлърът обещавали, нито ставало ясно за чий имаме нужда от червени качулки и върколаци, след като смисълът на филма бил съвсем в друга посока – в сферата на Арлекиновите романси и нито крачка по-назад.

Ситуирана през девет гори в десета, в пределите на средновековно село, /чието име профучало незапомнено през ушите на Скротума, като влак-стрела под Ламанша/ историята представлявала обемист любовен триъгълник, в който двама мъжкари се боричкали с погледи за сърцето на възлюбената Валери а.к.а Червената Качулка. Валери била смирена блондинка – винаги спретната и красива, нищо че живяла в миризливо село, в което нямало ни канализация, ни гримьорна. Тя се радвала на бездейните си младини, тичайки след селския дървар Питър, с когото често колели зайци заедно, още от детството си. Бъдещето на Валери обаче било предначертано от майка й стара, която вече била уредила тя да се омъжи за заможния молодец Хенри по причини, извадени хаотично от произволна мексиканска теленовела. Огромните очи на Валери помръквали всеки път, когато крехкият й ум напомнял, че семейното ложе е резервирано за префърцунен болярин, но тя тайно мечтаела да избяга някъде само с Питър. /където и да е – изборът на дестинация в Средновековието не е бил особено разнообразен/

Приказката уточнявала обаче, че в същото време из горите тилилейски вилнеел подивял върколак, който трябвало да бъде системно захранван с домашни любимци по време на пълнолуние, защото иначе имал пошлия навик да изяжда по някой от жителите на селото, който бил достатъчно немарлив, за да уринира извън портите. Поредната жертва на ГЛВ станала сестрата на Валери и то в загадъчно малка локва от кръв, която не отговаряла на раните по тялото й, но пък отговаряла идеално на PG-13 рейтинга. Това злодеяние разярило местното население /чак сега?/ и те решили да заловят вълка с помощта на популярния за онова време ловец на върколаци Отец Соломон, който пристигнал с кортеж от политически коректни маври и с егото на Бернардо Гуи. Отецът обявил селото под карантина и започнал разследване за това кой аджеба е този пуст върколак беладжия. И докато това се случвало, бедрата на равнобедрения любовен триъгълник „Питър-Валери-Хенри” започнали да се поклащат, неиздържащи на романтичната тежест, защото както добре знаем – любовните триъгълници били най-нестабилните геометрични форми след кулата от карти.

Главните действащи лица на този фееричен дрисък били винаги млади, задължително красиви и никога мръсни или с непредставителни прически. Валери била перверзно красива, Хенри бил елитен аристократ, а Питър – див селски бек, с излъчването на сексуален мечок. Тримата имали много по-важна работа от това да се занимават с лов на върколаци, защото трябвало час по-скоро да се разбере кой най-накрая ще сподели постелята на недокоснатата от мъж Валери. Дебатите били неистово драматични и презаредени с емоционална утайка, но никой не се давал лесно, а самата Валери /в добрите традиции на колежката си Бела/ така и не можела да вземе решение, защото сърцето й било раздвоено между изтънчения Хенри и първичния Питър. Отчаяната съпруга Хардуик явно се надявала, че като имитира дилемата на Кристен Стюърт от „Здрач”, ще накара феновете на поредицата да се почувствуват в свои води. И донякъде успяла, защото елементарният й ход действително накарал публиката да се чувства в нечии води. Във водите на река Ганг.

Минали-заминали двадесетина минути и филмът вече добил контурите на един от най-завършените боклуци към днешна дата. Присъствието на Хардуик очевидно било негатив, а евтините декори и второразрядни актьорчета влошавали миризмата на филма повече и от лобното място на пор-вдовец. С първият „Здрач” Хардуик трябвало да даде отговор на въпроса кое предпочита повече – вампира или върколака. С режисурата на този филм тя дала ясно да се разбере какъв е изборът й. Госпожата просто имала неизживени фантазии, свързани с животинско проникване в най-съкровените й отверстия или просто обичала кучетата повече, отколкото труповете. Във всички случаи обаче, нейната бледа ръчица нямала творческия замах да презентира нещо, което да не бъде удавено в розова тиня още на първата четвърт. Променени били само сетингите, имената на героите и дрехите им. Върколакът обаче си бил съвсем същия, защото – както отлично знаем – „вълкът козината си мени, но нравът никога”.

Легендата била несмилаема за интелигентния зрител, защото безцеремонно копирала сюжета от един прастар филм на Нийл Джордан /”В Компания от Вълци”/, излязъл някъде по времето, през което първородният плач на Скротума отеквал зад белите стени на селската лудница. Този филм бил наситен с мрачен фолклор и представял битието на Червената Качулка по много по-adult ориентиран начин. Хардуик обаче се дистанцирала удобно от фройдистките референции и сложните еротични символики, а вместо тях оставила оскъдни трошички на репресирана сексуалност – единствената емоция, която задвижвала Валери. Защото винаги във филмите на Хардуик главната героиня била невинна девица, обременена от тежкия избор на кой от двамата ергени да предостави младата си вулва. Хората сигурно щели да се възмутят от толкова „здрачни” референции /показателни били неграмотните диалози и приказното осветление в дървесна атмосфера/, но нещата били очевидни дори за Циклоп, защото Били Бърк отново играел бащата на протагонистката. Ход, превръщащ филма в изряден сателит на „Здрач”, който обаче вместо да стъпи на изнежения му гръб, правел точно обратното – сгромолясвал се като японско цунами над публиката и водел единствено до колики.

Дори гледането на филма в нощта, в която Луната била 14% по-близо до Земята, не помогнало за повдигането на върколашкия съспенс. Актьорите пък деградирали лентата до кич-фест, понеже единственото нещо, с което можели да помогнат на филма, било с отсъствието си от снимачната площадка. В ролята на приказната героиня с червено наметало била набутана Аманда Зайфрид, която лесно можела да мине за поп-фолк певица, защото притежавала съответните телесни данни и умствен капацитет. „Ах, какви големи „очи“ имаш, Аманада!”, помислил Скротумът, докато я гледал в деколтето, където се изчерпвали актьорските й дарби, още от „Клои“ насам. Изключвайки природната й красота в лицето и под него, Зайфрид не успяла да дари персонажа си с дълбочина, защото сценарият я принизявал до това да гледа жално с огромните си влажни очи и да съзерцава случващото се около нея с безсилие и невъзможност да реагира. В ролята на нейните верни ухажори били турени двама кино младенци, чиито имена дори не си заслужавали да бъдат споменавани в нещо различно от анекдот, така че приказката ни ги спестила. Отец Соломон пък бил изигран от Гари Олдман, който преди години презентирал образа на Дракула, а сега играел ловец на алтернативната раса, което щяло да бъде донякъде иронично, ако самата му роля не била построена толкова нелепо. Мотивиращите му речи и държание на религиозен фанатик със съмнителна психическа стабилност, плюс сребърните му нокти /за самозащита срещу супернатурални зверове/ били жалки за наблюдаване и бележели един new low в кариерата му на застаряваща звезда.

Валери обаче била смело момиченце, което по някаква причина много обичало да се мотае из мръсните кътове на близката горичка с това свое прекалено червено наметало, сякаш току-що го е използвала да прибърше продукта на ежемесечните си физиологични нужди. Тя самоотвержено се запътила към горската колиба на баба си, защото подсъзнателно усещала, че бабите в приказките често не доживяват до финала. Самата murder мистерия била вече поизчерпана, тъй като щом имаш ограничено село с няколко действащи роли, списъкът на заподозрените бързо изтънявал, а и това не било средновековна версия на „Знам какво направи миналото лято” все пак. Ето защо, развръзката се оказала стряскащо предвидима, макар и отчаяно опитваща да се върже за основите на оригинерната приказка. За повечко мелодрама, любовта между Валери и Хенри била споходена от още една пречка, свързана с щама на ликантропията, която допълнително утежнила взаимоотношенията им на красавица и звяр. То било ясно, че Хардуик предпочитала зоофилския финал, така че никой не бил особено изненадан, с изключение може би на един от продуцентите, наречен Леонардо Ди Каприо, който едва сега осъзнавал за каква разредена тор си е дал финансите, тайно надявайки се всичко да се окаже „сън-в-съня”.

Саундтракът на „Червената Шапчица” бил композиран от люде, дали всичко от себе си, за да приближат звученето на филма колкото се може повече до „Здрач”. Музиката била дело на двама несретници, чиито произведения се регистрирали трудно от сензитивни ушни миди, но за щастие на тяхна помощ се отзовала палавата Fever Ray, чието парче Wolf било може би най-добрият трак за целия OST. Мрачните ambient звуци се опитвали да накарат аудиторията да повярва, че гледа нещо много по-сериозно, отколкото сцените на филма показвали, а това било похвален напън. Всъщност, много по-удачната идея била да се преслушат песните без да се гледа към екрана. Така зрителите щели да изтърпят всичко с една идея по-поносимо, защото „Червената шапчица“ бил поредният тъп филм с як OST – нищо ново под Луната.

Когато финалните надписи започнали, хората вече неистово се чешели по телата си от потрес, а някои дори си били тръгнали по средата на мъчението. Приказката била с хепинед, разбира се, но с онези хепиендове, в които може само да се спекулира кой се е оказал наистина щастлив. Със сигурност не и публиката – нито тази, съставляваща фенките на Стефани Майер /защото когато го нямало Робърт Патинсън, нещата не били същите/, нито тази, съставляваща любителите на готическия хорър /защото единственият „хорър”, който щели да намерят тук, бил в броя на прогресивно умъртвените им мозъчни клетки/. В крайна сметка, „Червената Шапчица” се оказала не просто една приказка, а една твърде проста приказка. Един контаминиран клонинг на „Здрач”, предназначен за юноши, чиято единствена радост в живота била да стопанисват Facebook фермите си. Тъй като Скротумът не бил от тях /и искрено тъгувал за всички социални инвалиди, харесали тази измет/, той излязъл от киното в мъгливия мрак на рехавото улично осветление, с тайната надежда от сенките наистина да излезе ГЛВ и да приключи житейските му мъки… Дали това се е случило обаче, ще разберете в следващата приказка на „Педя Пенис – Лакът Пубис”. До нови срещи!

3.1/10