Последният филм, който гледах на кино /„Аз съм номер четири“/ ме стисна по любовните дръжки с младежката си арогантност и неадекватни изблици на самочувствие, поради което се заклех пред трупа на прясно заколено пиле в безлунна нощ, че следващото заглавие, на което ще подаря времето и парите си ще бъде за интелигентни възрастни – две неща, които аз очевидно не съм. Ето защо, докато се разхождах по друмите на живота и с крайчеца на окото си видях постера на „Без име” /с другия крайчец на другото си око видях постера на „ТИЛТ”, което обяснява защо получих конюнктивит/, незабавно реших да се внедря в прожекционната зала и да се насладя на час и половина сериозно кино за мислещи хора. Това беше първата ми грешка за този ден. Втората бе, че не си взех възглавница.

От известно време насам, когато човек види Лиъм Нийсън, нагизден с черни одежди сам на постера, в съзнанието му веднага изплува името на “Taken” – динамичното трилърче, което показа, че Нийсън става не само за премъдър джедай, но и за екшън ориентиран родител. Новият му филм всъщност притежава множество прилики с “Taken” – действието отново се развива в чужбина, Нийсън отново търчи наляво-надясно с желание за отговори /в предишния филм основният въпрос бе „Къде е дъщеря ми?”, докато тук екзистенциалната енигма е „Кой съм аз?”/ и героят му отново носи задължителното черно кожено якенце /не знам защо възрастните актьори винаги си мислят, че черната кожа намаля поне десет години от ЕГН-то им – за справка Брус Уилис в „БСП„/. Разликата обаче е доста по-фрапираща, защото „Без име” се афишира не като поредния безмозъчен екшън за семейна вендета, а като психологически трилър с елементи на Хичкоков /така ли се пише?/ съспенс. Бидейки любител на творчеството на дебелия плешивец Алфред, аз се притаих в мрака на празния киносалон, очаквайки напрежение и поне един смислен туист. Колко жалко обаче, че след края на филма, единственото напрежение бе съсредоточено в перианалната ми област, а единственият twist се състоеше в опитите ми да си извия ръката, за да се събудя от комата.

Както и името предполага, филмът разнищва историята на човек, който не може да си спомни кой е – сюжет, по-изтъркан и от мокасините на Винету.  За да контролира този иначе толкова обширен премис, е повикан испанският режисьор Jaume Collete-Serra, който помним от твърде сполучливия трилър „Сирак” и съвсем нещастния му първи опит в тийн хоръра – „Къщата на Восъка”. В настоящия случай обаче, името на режисьора е напълно излишно, защото лентата е заснета толкова безлично, че публиката нямаше да усети разликата, дори да бе продукт на Уве Бол. Ако сте мечтали за една напълно стерилна, безвкусена и средняшка режисура, то Сера се справя блестящо с изискванията Ви. Всъщност „Без име” не трябваше да е заглавие, а уточнение в графата „режисьор”. Така хората действително щяха да изпитат някакъв краткотраен съспенс и никой нямаше да се излага.

Самият сюжет е граден по книга и е адаптиран за голям екран от Стивън Корнуел и Оливър Бучър – писачите на „Фрост/Никсън”. Това трябва да Ви наведе на мисълта, че сценарият е най-добър в сцени, в които имаме само двама души, говорещи си един срещу друг. Когато обаче същите тези хора станат от столовете и започнат да се разхождат из декорите, и което е по-лошо – започнат да си взаимодействат с други неигрови персонажи, то силиците на Бучър и Корнуел се изпаряват по-скоростно и от плюнка по арабска джамия в августовски следобед. Героите на „Без име” са съставени от първосигнални реакции, заучени действия и обременяващи мозъка клишета, които служат като камъни в джобовете на удавник. Дори първоначално интересният увод не е достатъчен, за да спаси филма, защото след първите петнадесетина минути, нещата постепенно започват да се насочват стремоглаво към контейнерите за смет и то с инерция, достойна за страхопочитание. Не се шегувам – филмът е дотолкова деривативен, че превръща самите зрители в жертви на краткотрайна амнезия – поне докато се сетят къде другаде са гледали съответната сцена.

Но нека да не говоря, без да съм разяснил за какво иде реч. Лиъм Нийсън /”Сблъсъкът на Титаните”/ играе ролята на доктор Мартин Харис – биотехнолог, който пристига в Берлин с младата си жена /Януари Джоунс/ за някаква конференция относно някакви изкуствени царевици, в които няма ГМО и ще доведат до светлото бъдеще на селското стопанство. Малко преди да се нанесат в хотела обаче, докторът забравя куфара си на летището и се качва в едно такси, за да си го вземе обратно, оставяйки жена си, гледаща тъпо, на рецепцията. По пътя обаче, таксито претърпява ПТП и нашият пич изпада в удобна за сюжета кома. Четири дни по-късно /тази е от леките коми/ Харис се събужда в местната поликлиника, само за да разбере, че 1. е получил избирателна амнезия /спомня си само определени неща, когато сценарият го накара/; 2. няма документи в себе си и 3. никой не си го е потърсил. Нещата се вмирисват още повече, когато установява, че жена му не го познава и както всички жени – доста бързо му е намерила сурогат в лицето на Ейдън Куин, който пък му е отгкраднал самоличността и лична карта. Това води до смехотворна сцена, в която двамата кандидати за титлата „доктор” едновременно се опитват да убедят един немски учен, че всеки от тях е The One. Объркан от развоя на събитията Харис решава, че проблемът е в него и настървено започва да търси отговори в отражението си /забелязали ли сте как в почти всеки един филм, в който протагонистът е тормозен от нещо, имаме сцена, в която той си наплисква лицето с вода от чешмата, а после драматично поглежда към огледалото, сякаш този му акт на чистоплътие е променил нещата драстично/, но в крайна сметка се заема с единствения възможен ход, даден му от сценария – да достигне до най-предвидимия възможен отговор, който вече сме гледали в /поне/ два филма, единият от които е от миналата година.

В помощ на саморазследващия Харис идва шофьорката на таксита Даян Крюгер /която е германка, играеща имигрантка и стараеща се да говори на развален английски с босненски акцент a.k.a.  слухова какафония от вокален калибър/ и двамата заедно се съюзяват срещу злите сили, които по някаква причина искат да убият доктор Мартин и това очевидно не е, заради познанията му по опрашването и фотосинтезата. Изобщо, филмът се опитва да изгради една noir атмосфера на параноя и явни референции към класиките на Хичкок, но само половин час по-късно нещата вече са обърнати на запад и „Без име” се превръща точно в това, което се надявах да не е – стандартно и евтино трилърче за бедни душици. Хичкоковостта му е похвална, но и зле скалъпена; идейна в началото, но поголовно издишаща на финала. Нещо повече – тя струи дори от избора на актьорите и е очевидна с кастването на Януари Джоунс, която след участието си в сериала за модни алкохолици „Mad Men” се превърна във всеизвестна визуална двойница на Грейс Кели. А както добре знаете /а може би не знаете, поради което съм възбуден, че го научавате баш от мен/ Грейс Кели е била любимата актриса на Ал Хичкок, играла в три от най-известните му заглавия в средата на 50-те.

Проблемът обаче не е само в тази показна директност на нещата, нито в яростната in-your-face тактика на сюжета, който се мъчи да ни поднесе толкова на дребно смляна и преработена храна за размисъл, че ако бяхме малки орленца, майката орлица щеше да ни го повръща в разтворените човчици. Проблемът е, че „храната“ е с отдавна изтекъл срок на годност и Сера така и не успява да натъпче филма си с това, което му е най-нужно – реален съспенс. Така, използвайки наготово логото „Hitchcock”, режисьорът трябваше да наблегне повече на hitch-а, а вместо това се е нанизал директно на cock-а. Контрастът е още по-видим от факта, че филмът стартира по един начин, а свършва по тотално различен – започва като mistaken identity трилър, а парадиращо приключва като spy action в стила на „Мисията Невъзможна”, но минус готините неща. По средата има просто една огромна скучна яма, която първоначално приех стоически, но накрая комбинацията от нулева иновативност и осезаема апатия започна да ми лази по последния останал здрав нерв. Защото филмът е монотонен и дори досаден, и нито Нийсън нито Сера го правят нещо повече. Отдавна не бях гледал филм, в който скуката сякаш има собствен звук, който всяка фибра на тялото Ви усеща с изминаващите минути.

Актьорите са другият главен негатив. Тук включвам и самия Нийсън, който трябваше добре да знае, че след “Taken” ще бъде обект на сериозен тайпкаст и за да го избегне, не бива да се поддава на всеки втори сюжет със същата история. Единственото добро нещо в неговия случай е, че пичът все още се държи стабилно пред камера дори на 59 години, а физиката му на бивш боксьор определено помага по време на краткотрайните екшън сцени. Извън това обаче, Нийсън е просто един висок ирландски прът, който притежава достолепна осанка и с това актьорските му дарби се изчерпват неусетно. Останалите му колеги не му помагат особено – вече споменах Януари Джоунс, която е чаровно некадърна в ролята си на съпругата на доктор Харис и определено трябва да си стои на топло в TV водите, защото извън тях е обречена на неловък кикот. Тя обаче май не е на това мнение, защото скоро ще я гледаме в „X-Men First Class”, където ще има терена да покаже циркаджийските си умения, без да й се смеят хората. В по-малка роля е турен и Франк Ланджела, който явно много е харесал персонажа си от „Кутията”, тъй като тук играе по идентичен начин, изговаряйки репликите си с вежливост, но и скрита заплашителност. Единствената разлика е, че сега поне лицето му не е изкуствено погрознено от CGI,  а си е реално грозно.

Освен цялата друга каша, „Без име” е безпредметно дълъг, с няколко ненужни сцени и с финал, който Ви бърка подкожно. Целият този сюжет можеше да се вмести в един от по-тъпите епизоди на „Зоната на Здрача”, а не да се раздува до излишни пропорции. След толкова много безсмислено тичане насам-натам  и преследване по заснежените улици на Берлин /град, който получава своите минути слава, защото по време на началните надписи грижливо са ни показани кадри от най-интересните му туристически атракции/, зрителят очаква нещо, което да изтрие лошия дъх на умрели гугутки, но то така и не идва. Вместо това идва някакъв хепиенд, в който лошите си получават заслуженото, имаме зрелищна експлозия, а накрая получаваме биологично издържана царевица, с която филмът се превръща в аграрен шедьовър. Такива изнасилени кулминации са обида за здравия разум по принцип, но този ми остави психологически травми поне за два-три филма напред.  Ала така ми се пада, след като наруших още едно от важните си правила – никога не се доверявай на филм с повече от десет продуцента.


Опитвам се да измисля нещо повече за „Без име”, но не мога. И то не защото е чак толкова глупав, а защото е от онези филми, които искаш да ти харесат, но накрая така и не успяваш да се хванеш за нещо, с което да ги похвалиш пред приятелите си. Да, в него участва Лиъм Нийсън – е, и? Да, той е сериозен екшън трилър – е, и? Да, той е… какво още? Не знам, затова някъде тук е моментът да приключа, докато ръцете ми все още не са започнали да треперят от новия изблик на афект. „Без име” е идеалният избор за един DVD-Rip следобед, така че си спестете разходката до Мола и го изгледайте на домашния си телевизор. Така ще се насладите на избор, която аз нямах, а именно  – опцията fast forward.

5.0/10