„Нов филм – нов късмет”, е казал народът. Но не би, поне не и в моя случай. Защото филмът не само, че по никакъв начин не може да мине за „нов” /най-малкото като сюжет или презентация/, но и защото последното, което почувствах след края му бе „късмет”, че съм го гледал. След като първо преминахме през „Аз, Роботът”, после през „Аз съм Легенда”, сега се нанизваме и на „Аз съм Номер Четири”. Заглавията от първо лице единствено число /сегашно време/ трябва да събудят у зрителя някакво особено чувство на персонална драма или близка опасност, но докато в първите два случая филмите бяха правени по книги на майстор-фантаст и майстор на хоръра, то третият е издялкан по книга на пишман-писач на детски sci-fi /всъщност двама автори, които обаче са решили, че ще е по-интересно да публикуват от псевдонима „Питакъс Лор” – може би са си мислели, че звучи спиритуално или дори космично, но са сгрешили./ „Аз съм Номер 4” е поредният жалък опит на Холивуд да генерира тийн-франчайз по серия от книги, които обаче никой тийн не би прочел /освен ако не е в тоалетната и изпитва спешна нужда от забърсване с хартия/ и ако някак си успеете да изчетете цялото ми ревю, ще осъзнаете, че има къде по-приятни неща, за които да дадете десет лева.

DJ Карузо /”Дистърбия”/ се прослави не само с тъпите си филми /”Орлово Око”/, но и с манията си да каства измамно красиви, но твърде неталантливи момченца в главните си роли. Предишното такова бе секс-куклата на Спилбърг Шая Лебоф, който участва и в двата горепосочени филма с перманентен неуспех да го стори кадърно. Сега, Карузо е направил един арогантен опит да произведе сурогат на поредицата „Здрач” и измъчените му напъни си личат от светлинни години разстояние. Не говоря единствено за факта, че „Аз съм Номер Четири” е филмиран по тъпа книга /която никой не е чел, защото излезе миналото лято, а всички знаем, че американците четат бавно, когато в повествованието няма секс или вампири/, но и за това, че всъщност открито клонира сюжета на „Здрач”, с малката разлика, че тук става въпрос за иноземци, а не за кръвопийци. Всичко останало обаче си съвпада – тъпата селянка, влюбена в младия и мистериозен нов ученик; малкото градче с училище, което никой от главните герои не посещава редовно; странното семейство на новодошлия /в случая представено само от един „роднина”/; загадъчните злодеи, които издирват нашето момче из гори и полянки и най-вече – един пламенен и дълбоко предучилищен любовен триъгълник.

Всичко това го има, персонажите са почти идентични като характери /за щастие поне основният не е някакъв убер-емо, а носи доста по-осезаема teen angst насоченост/, също толкова неземно красиви, с видимо по-малко грим, но със същата жалост в изказа. За да затвърди това усещане, режисьорът DJ Карузо умишлено е прибягнал до визуална двойница на Кристен Стюърт – Тереза Палмър – за да може дори олигофрените да направят паралел с любимата си здрачовидна притча и да се успокоят, че ги очаква поредната доза междувидова любов. Интересното в случая обаче е, че „Аз съм Номер 4” е много по-рискован финансово ход от „Здрач”, защото първият епизод на вампирската притча излезе, когато по-голяма част от книгите бяха щастливо публикувани и кака Стефка вече имаше някаква изградена фен-база от полово объркани индивиди. В случая с настоящото заглавие обаче, DreamWorks пускат филм по мотиви на не особено популярна книга, която освен всичко друго е и само една единствена. Явно сега всичко зависи от това как ще се представи „Номер 4” в боксофиса, но каквото и да се случи, може да бъдете убедени, че ни очаква поне още една серия. Няма какво да се лъжем – децата обичат повече да гледат красиви хора на екрана, отколкото да се мъчат да ги сричат на книжен носител.

Тереза Палмър vs. Кристен Стюърт – открийте разликите

Добрата новина поне е, че „Аз съм Номер 4” набляга на научнофантастичната нотка и е направен видимо по-екшън ориентиран, отколкото протяжните любовни вопли на Едуард и Бела. Разбира се, в него съвсем не отсъстват дрисливите мелодрами на залюбени юноши, но те са приятно ограничени до някакъв екзистенц минимум, който не дразни сетивата, поне не и толкова грубо, колкото конкуренцията. В адаптацията си, режисьорът е наблегнал на предисторията на самия Номер 4 и постепенното /макар и не особено плавно/ откриване на способностите му, докато любовната нишка е оставена като странична добавка, за да има какво да стимулира и женските неврони. Това е напълно обяснимо, като се има предвид, че продуцент на заглавието е любимият ми творец Майкъл Бей, който със сигурност е имал тежката дума по някои от важните въпроси. Та явно точно той е преценил /но този път правилно/, че като за първи филм с някакъв безформен потенциал, „Номер 4” трябва да бъде по-динамичен и предназначен за масово потребление, а не само за незадоволени домакини от средния запад, кръстили вибраторите си „Едуард”. Всичко това го говоря, не за да се опитвам да оправдавам по някакъв начин провала на филма, а за да Ви подчертая, че минусите му не идват само от това, че копира „Здрач”, но и от опитите му да се разграничи от него, което си е пълна скръб, откъдето и да го погледнете.

„Аз съм Номер 4” ни представя историята на последните остатъци от извънземна раса на свръх-хуманоиди, които са пристигнали преди време на Земята със специални умения да излъчват синя светлина от различни свои крайници – крака, ръце, а защо не и от… /autocensored/ Проблемът обаче е, че расата на „Номер 4” е изпратила на Земята само 9 деца, преди планетата да избухне в кълбо от зловонен газ и тези девет парчета са пръснати по различни туристически дестинации като Африка, Англия, Австралия и други местонахождения с „А” отпред. Ако бяха с „Б” отпред щяха да посетят и България, а това вече е недопустимо. Сега внимавайте много – родната планета на тези извънземни младенци се нарича „Лориен”, в което название литературно грамотните от Вас ще разпознаят елфическата гора на фригидната Галадриел. /WTF?/ Добре бе, „Питакъс Лор”, така ли не можахте да измислите нещо по-оригинално, а безсрамно сте награбили от Толкиновата терминология, че даже Ви се е и разминало някак между пръските наглост? Мамка му, да бяхте писали, че планетата се казва Мелмак, нямаше да е толкова очебийно. Но това не е краят на авторското лицемерие – злодеите на филма са също извънземни от расата „Могадор” и аз, имайки предвид предишното плагиатство, реших да се самосезирам и да направя проучване за това откъде са крали Питакъс Лор този път. Едва ли ще се изненадате, когато след кратко възползване от футуристичните опции на Google открих, че терминът „Могадор“ би предизвикал сериозни междунационални конфликти, тъй като всъщност е град в Мароко. /?!/ Винаги съм знаел, че истината е някъде там, и извънземните са сред нас, но никога не съм предполагал, че живеят в Мароко. Е, господата „Питакъс Лор” явно знаят и ние трябва да им благодарим за този географски бонус. Дотук вече би трябвало да Ви е ясно за нивото на иновативност в прозата, а ако не Ви е още, ще Ви стане всеки момент.

Лошите извънземни преследват добрите такива, с цел да ги убият. /а Вие с каква цел очаквахте?/ Години наред, нашите са се криели от могадорианците, използвайки секретните си таланти и бивайки защитавани от свой личен бодигард – воин, който ги охранява, въоръжен единствено с някакъв назъбен кинжал със светеща дръжка /за да се вижда и в тъмното, очевидно/. Когато даден номер от поредицата 1-9 загине, останалите по ред получават болезнена дамга по десния прасец, която да им служи като напомнителна бележка, че те са следващите. Колкото и практично да е това от гледна точка на предупредителната функция, толкова и неудобно е, особено в моментите, когато си загорял пръч, опитващ да се копулира с млада връстничка във водите на близкото езерце. Защото признайте – не е приятно точно тогава кракът Ви да започне да излъчва синя светлина, сякаш току-що сте се върнали от екскурзия в Чернобил, а същата девойка, която допреди малко е копнеела да изпие мъжките Ви сокове, излезе на сушата, крещейки: „Този е някакъв изрод!” Определено доста конфузен момент, който обаче е необходим на зрителя /а и на самия герой/, за да навлезе в сюжета от раз. Разбирайки, че Номер 3 е мъртъв и по силата на дедуктивната мисъл, нашият протагонист с идейното наименование Джон Смит /ненормално прекрасният Алекс Петифър/ успява да събере две и две и с помощта на сметало да получи четири, защото Той … Е… Номер Четири.

„С голямата сила идва и голямата отговорност”, е казал Стан Лий и Джон Смит е живото доказателство за това, защото заедно с протектора си /Тимъти Олифант/ са принудени да се преместят в малкия гр. Не-му-запомних-името, Охайо, където да започнат нов живот, докато могадорианците не са им надушили отново миризмата. Там, Смит решава че иска да получи най-високата степен на американската образователна система, поради което става ученик в местната гимназия /винаги ми е било интересно как по филмите е толкова елементарно да започнеш училище по средата на срока и да го напуснеш, когато ти скимне/. Оттук започват и училищните перипети на героя, защото той се запознава с тримата задължителни гимназиални образа от всеки произволен американски филм и го прави в рамките точно на две минути – красивата интелектуалка, изтормозения нърд с добро сърце и грубия футболист с тайфа от нещастници, подир него. Естествено, голямата любов пламва почти веднага, започва отиграна размяна на сексуално напращели погледи и скоро извънземното хлътва по земното, с всички последващи от този акт захарни болести. Но точно, когато нещата порозовяват, лошите пришълци откриват нашето момче и ситуацията придобива значително по-жълтеникав оттенък.

Както виждате, не Ви разказах нищо, което да не сте гледали и преди, но дори и клишетата биха били лесни за храносмилане, стига да не ни бяха изсипани с такава безпощадна интензивност. Истината е, че сценарият е толкова зле скроен, че ако беше пуловер, със сигурност щеше да се разплете още на първо обличане. В историята има очебийни логически ями и стъписващо мръсни петна с размерите на тези по употребяваните памперси. Цялата сюжетна нишка си противоречи, така че ако искате да изтърпите филма без да получите остри симптоми на уртикария, трябва да сте се хванали здраво за седалката. Главният герой също не помага, защото е тотално безличен – в повечето случаи дори няма да се сещате, че по паспорт се води „извънземен“, защото всички негови действия, разсъждения и желания са изцяло земни. Всъщност, момъкът прилича много повече на отпадъчен мутант от алтернативна версия на „Х-Мен“, отколкото на самостоятелен персонаж. Изобщо, в „Номер 4” всичко е някаква абсурдна каша от неадекватни емоционални реакции, нелогични мотивации и поведенчески клишета, които биха били напълно на мястото си в епизод от „Дневниците на Вампира”, но не и във филм, който има безочието да се превзема като родоначалник на бъдещ франчайз. За пример давам една от уж драматичните сцени, в която лошите батковци омазват бащината снимка на нърда с лютеница и той полу-разреван отива в кенефа, за да я измие. Следва един дълбоко прочувствен монолог, в който нърдът /чиито родител е бил UFO nut и очевиден последовател на Ерих фон Деникен/ обяснява със сълзи на очи колко много обичал баща си, как му липсвал и ала-бала, докато – обърнете внимание – в един момент пичът осъзнава, че баща му е просто луд, след което демонстративно смачква снимката /която допреди три секунди е тачил като очите си/ и я захвърля в коша с презрение. /?!/ Знам че този филм е доста невзрачен продукт на съвременното американско тийн-кино и не бива да бъда дребнав, но… айде моля Ви се. Подобна скоростна емоционална трансформация е обидна дори за пиеса в общински драматичен театър, а камо ли в мейнстрийм блокбастър, така че ще ме извините, ако след това фиаско ми се доповръща.

Други проблеми на сценария са прекалено ускорения романс между двете млади блондинки /втората е Диана Агрон от сериала за сексуално неориентирани момченца „Glee”/. Естествено, че след „Здрач” нямам останали нерви да търпя един час лигавщини, но от друга страна е твърде тъпо още на първата среща /която дори не беше и „среща”, а просто безплатно изпращане до входната порта/ Джон да се запознае с родителите на момичето, да вечеря с тях, да остане насаме с нея в стаята й и да прочете личния й дневник.  Осъзнавам, че пичът е безспорен красавец, бивш модел на мъжки гащи и мокрият сън на всеки пъстър форумен гей, но едва ли в реалността нещата стават толкова лесно, защото щях да знам. Като започнах по темата за влюбената двойка, трябва да допълня, че те са гаджета и в извънфилмовия си живот, което се превръща в някакъв модел на поведение сред звездите, занимаващи се със сериали по книги /Кристен Стюърт и Робърт Патинсън, Ана Пакуин и Стивън Мойър/. Странното обаче е, че въпреки завидната „физика” на Петифър и Аргон, те не демонстрират никаква „химия” в романтичните сцени помежду си /явно не е лесно да играеш с настоящото си гадже и да си вярваш, че си влюбен в него/, като в много от случаите лесно бихте ги объркали за брат и сестра, вместо за любовници. Дали това е, заради крещящата им липса на талант; заради факта, че и двамата приличат на близнаци от „чистата раса” или заради липсата на секс сцени в „Аз съм Номер 4“ , така и не разбрах.

Алекс Петифър е новият холивудски babyface с тяло на млад Атлас /той държи света на плещите си, ерго трябва да е най-якото божество/, който е още на 20 1/2 години, но вече си създаде масивна армия от възбудени фенки, които да пищят името му във влажните си сънища. Всъщност, ако нещата се развият благополучно за франчайза и заглавието се сдобие с продължения, имам смътното усещане, че блондинът ще достигне нивото на обожание на колегата си Патинсън, макар че за някои това може да се стори като полу-еретично изказване. Петифър започна кариерата си още на 15 години с “Operation Stormbreaker” /където ясно се вижда контраста между дете и дете с плочки на корема/ и за краткия си екранен живот успя да се набута в още едно очаквано, от мало и не особено голямо, заглавие – „Beastly” – модерна версия на приказката за „Красавицата и Звяра”, макар че имайки предвид как в него участва Ванеса Хъджинс ще ни е особено трудно да разграничим кой е красавицата и коя – звярът. Петифър е доста зле като актьор – освен перфектната си костно-лицева структура и изящни скули, той не притежава нищо, което да оправдае показването му във филми, извън розовите такива по Сандра Браун и онези другите пачи. Колкото да ми е неприятно да го призная, откъм талант пичът е безкомпромисно надигран от колегата Робърт П. и това си казва всичко, което трябва да знаете за актьорските му способности. Тимъти Олифант /“Перфектното бягство„/ е стандартен и изобщо не се престарава да играе елементарната си роля, а австралийката Тереза Палмър /“Чиракът на Магьосника„/ прави точно обратното – превзема се до краен предел и фучи из сцените с егото на Сара Конър wannabe, което превръща героинята й в доволно посмешище.

Останалата част от каста също е изтъкана от младежка красота на N-та степен. От „Затъмнение” насам не бях виждал такава количествена съвкупност от перфектни лица на единица кадър и съм сигурен, че няма да видя подобен естетически ансамбъл поне до „Breaking Dawn”. Знам, че събранието на толкова визуално прекрасни актьори е целенасочен ход, но ако аз бях дебел американец, със сигурност нямаше да ми стане приятно от тази телесна симетрия, и дори можеше да изпадна в краткотрайна депресия, че ми се натикват в очите подобни непостижими идеали, особено когато става въпрос за обикновени гимназистчета от шибаното Охайо. За да уравновеси везните, в ролята на the evil alien е избран небезизвестният freak Кевин Дюранд, който помним с отрицателната му роля в „Легион” и с положителната му такава в „Робин Худ”. Този човек има някакво адски неприятно излъчване и гротескна физиономия, която лесно ни връща на земята, доказвайки че Бог със сигурност не дава и с двете ръце.

„Аз съм Номер 4” може би нямаше да е много зле, ако знаеше как да вкара адекватна самоирония в сценария си. В някои моменти е видно, че авторите са се опитали да не се вземат особено насериозно – обърнете внимание на мелодийката, с която звъни телефона на Джон Смит в училището /с кавъра на „Somebody`s watching me” на Майкъл Джаксън/, вижте и самоиронията в имената на главните герои. /мъжкото извънземно се вика „Джон Смит”, а женското „Джейн Доу”, които са едни подходящи названия за unknown cadavers./ Има X-Box референция за всички асоциални зрители и RedBul такава – за всички социални. Тези дребни неща обаче остават като минус, защото не са употребени по правилния начин, на правилните места и с правилния тон. Другото, което ми направи впечатление бе, че винаги където има Майкъл Бей има и някакви уродливи „трансформации”, защото в случая главният герой е спомогнат от една миризлива „улична превъзходна” мастия, с умението да се превръща в огромно чудовище. Това също е тъпо, но нека видим с какво разполагаме. Млад и рус извънземен? Въшливо псе помощник? Зла група от пришълци, облечени в черно, които искат да ги заловят? Оставаше да има един левитиращ робот и всичко щеше да заприлича като тийн-римейк на „Бенджи, Закс и Звездният принц”.

Като плюс мога да отбележа, че крайните петнадесетина минути от филма не са плачевни, защото там е концентрирана и най-голямата CGI попара – ще се насладите на междуполови, междувидови и междурасови сблъсъци, както от страна на хуманоиди, така и от страна на четирикраките им миньони. Операторската работа на Гийермо Наваро също е един от позитивите, тъй като човекът има опит в заснемането на приказни същества от работата си по „Хелбой“ и „Лабиринтът на Фавна“. Личи си, че DJ Карузо е изсипал кофата с ефектите точно накрая с ясното намерение да завърши всичко с един мащабен grand finale, който да отвее лековерните главички на малолетните зрители. И пичът донякъде е успял, защото ефектите се леят на воля, а екшънът е неспирен, макар и неприкрито инфантилен /за да не се объркате, лошите стрелят с червени лазерчета, а добрите – със сини/. Всичко обаче преминава бързо, а сносните сцени вече са ни показани в трейлъра, така че не очаквайте нищо повече. Съзнавам, че звучи отчайващо, но дори „Затъмнение” се оказва по-добрият филм в надпреварата, макар и това да не е комплимент нито за „Номер 4”, нито за „Здрач”, а просто показател за по-малкото нещастие. Защото „Аз съм номер 4” е спорадично представителче на жанр, който вече си има монополист и ако някой смята да измести лидера, не бива да го прави по такъв посредствен начин – най-малкото не и чрез герой, който обикаля с вградени фенерчета в ръцете.

Филмът завършва с очаквана вратичка за продължение и смехотворен voiceover, който ни разяснява като на малоумни /защото – повярвайте – някои от зрителите му са точно такива/ какво да очакваме от сикуъла. С тези думи, героите се насочват… точно така, познахте … към залеза /щеше да е много по-иронично, ако бяха потеглили към „здрач”-а, но нейсе/, а на нас ни остава да си изберем един от свободните пръсти и да си го наврем в устичката, при липса на по-подходящ орган за навиране там. Но не само защото ни очаква продължение, което отсега мирише на клозет /а и как ще обяснят факта, че след като Извънземни 1-3 са мъртви, Номер 4 всъщност вече е Номер 1 по ред на номерата/, но и защото филмът е толкова фундаментално слаб, че подсъзнателно ме принуди да си купя книгата, само за да си доставя удоволствието да я гледам как гори в печката. Щеше да бъде чудесно, ако „Аз съм Номер 4” бе оправдал поне заглавието си, но истината е, че той не заслужава дори и оценка номер четири.

3.0/10