“Оскар”-ите приближават към покварените ни умове с бясна сила и до официалното награждаване остават броени седмици. Сякаш усетил задаващата се церемония, кино-афишът е затихнал преди бурята и в момента съдържа заглавия, които дори не си струват да бъдат гледани, а камо ли ревюирани от хора със социален живот. Ето затова, а и поради факта, че нямам какво друго да правя, реших за пореден път да наруша единственото си правило /никога не хвали филми, мамка ти!/ и да падна до нивото да напиша няколко слова за стойностен филм, на който да туря мистичното за мен нещо, наречено „позитивна оценка”. На хората, които са се запознали с рехавия ми ТОП5 списък на най-добрите филми през годината, трябва да е станало пределно ясно, че обичам евреи и всичко, що е сътворено от тяхната ръка – престъпление, за което не бива да бъда винен, като се има предвид, че огромен процент от американския entertainment в момента /комици, сериали, филми/ е продукт на равини. Ето защо, днес ще използвам няколкото часа от свободното си време, /в което не измислих нищо по-интересно за вършене, а това е малко тъжно, не мислите ли?/ за да Ви запозная с един от най-добрите филми на тази година и един от най-добрите уестърни за последните десетина.

В съвременното кино е много трудно да направиш интересен представител на отдавна позабравения жанр на уестърна, не защото Холивуд няма желание, а защото малцина люде имат таланта да сътворят действително гледаем, а защо не и кинематографично издържан филм за каубои и /извънземни/ индианци. На всички е ясно, че „златните години” на американския уестърн са отдавна залезли някъде по време на президентсвото на Рони Рейгън и публиката на ХХІ век вече не е заинтересована да търпи кирливи кравари, стрелящи по разнообразен дивеч. Ето заради това, идеята на небезизвестните братя Итън и Джоуел Коен да бръкнат с еврейските си шепи в жанра, създавайки римейк на класика от 1969 година, е доста смел авторски ход. Коен-ите обаче са много неща, но не и импулсивни и това е ясно на всеки, дори слабо запознат с киното като наука. Повечето им филми са толкова странни, че на простодушния зрител му трябват две гледания, за да ги хареса и поне три гледания, за да ги разбере. „Непреклонните” не е чак толкова комплициран и определено не може да се нарече най-добрият филм на Коен, но въпреки това е неоспорим шедьовър, защото с финес превръща тази привидно постна история в едно вълнуващо и емоционално пътешествие на няколко незабравими героя.

Семейство Коен са творци, за които може да се пише много и пак да се пропуснат някои от съществените им тънкости. Те са енигматични режисьори, които имат всички съставки на един филмов гений – визия, стил, интелект и вкус към иронията. Доказвали са го нееднократно и нямам намерение да Ви губя времето, анализирайки предишните им заглавия, защото за някои от тях могат да се напишат фермани, а знам че на никой не му се четат такива, особено написани от моя милост. Настървената ритмичност, с която Итън и Джоел творят сюжетите си е достойна за възхищение и показва реално любовта им към киното, макар и изкривена през призмата на шантавата им психика. Коен-ите показаха, че могат да правят всякакви филми без да си дават излишен зор и без да претендират за някакво жанрово разнообразие, но въпреки това всяко едно от заглавията им е уникално по рода си. Да се пише за техен филм е като да се прави дисекция на мутирала жаба – в началото прилича на нормална жаба, но когато започнеш да я нищиш, от нея излизат всякакви чудновати мръвки. В повечето им заглавия човек трябва не само да наблюдава, но и да мисли, защото стилът на двамата братя е толкова нестандартен, че до днес все още съществуват заблудени хора, които ги плюят и заклеймяват творбите им като безсмислици. Това обаче не притеснява никого, защото Коен са екстремни нихилисти и рядко изпитват някакви скрупули както спрямо героите си, така и спрямо сюжетите си. Новата версия на „Непреклонните” едновременно върви по утъпканите им пътеки, но и леко излиза от правата вяра, защото колкото и добре направен и напоен с аромата на Коен-ите да е, той не достига нивото на предишните им заглавия по простата причина, че е прекалено straightforward история.

The Dude се опитва да уцели мишената с едно работещо око

Сюжетът води зрителя за носа, действията на героите са директни и очевидни, а финалът е сдъвкан и изхрачен в устичките ни, което не е голям проблем, ако режисьор беше някой незначителен мърльо, но не и когато говорим за дуото с щампа „Коен”. Без да изпадам в някакъв hate mode, смея да отбележа, че очаквах повече от „Непреклонните” и смятам, че с него двамата режисьори бутат нивото си леко надолу. Това обаче съвсем не превръща филма в боклук, защото – повярвайте – дори най-слабият филм на Коен-ите е събитие за киното, макар и възчестичко пренебрегвано от умните тикви на Академията. Ала все пак пичовете правят по един филм годишно, /а не веднъж на всеки осем/ така че щеше да е прекалено да печелят награди всяка календарна година, нали така?

След изключително успешния си нео-уестърн от 2008 година „Няма място за старите кучета”, Коенови решават да направят следващата крачка и да отдадат почитта си към класическите уестърни, макар и по един силно хумористичен начин. Едно от множеството неща, които еврейските братя владеят на висота, е кастването на най-адекватните актьори за всяка една роля. Те са практически безупречни в избора на актьорите си и нещо повече – успяват да изстискат и последните капчици от потенциала на избраниците си. Ако не разбирате какви ги говоря, просто си припомнете смачкания от живота „сериозен човек” Майкъл Стулбарг и невъзможния урод Хавиер Бардем, който уплаши половината членове на Академията и заслужено спечели Оскар преди две церемонии. „Непреклонните” не е изключение от правилото, защото в него присъстват едни от най-запомнящите се актьорски изпълнения на годината и то такива, които с лекота могат да спечелят награда. На първо място е култовият дядо Джефри Бриджис, който за втори филм играе популярен каубой /“Дивият Бил“/, за втори филм работи с Коен-ите и за втори филм показва един изключителен филмов образ под тяхното вещо ръководство. Близо до него, яхнал верния си ат, е Мат Деймън, който – признавам – очаквах да fail-не miserably в ролята си, но ето как еврейските роднини доказват за пореден път, че могат да източват максимума дори от най-крехкия талант. Истинската изненада на филма обаче е новобранката Хайли Стайнфелд, в ролята на малката селянка Мати Рос – неопитната еврейка е истинска фурия, порейки сцените с впечатляваща ангажираност към ролята си и в някои моменти успява дори да надиграе по-възрастните си колеги, което пък е огромно постижение за толкова малолетно актьорче с неоскубани вежди. Най-доброто в цялата работа обаче е, че Коен-четата перфектно разбират психиката на героите си и умеят да я покажат на екран по неповторим начин – не само чрез натуралистичния диалог, но и чрез моментите, в които съответният персонаж просто мълчи, а камерата улавя емоционалното състояние на сцената чрез лицето му, припомняки ни отново, че за Итън и Джоуел неизказаното е много по-важно от директно спелуваното.

Мат Деймън обмисля дали да не запази секси мустачките си за следващата серия на „Борн“

За да внедрят още повече от атмосферата на Дивия запад в лентата си, Коен-ите са направили диалога доста труден за произнасяне и още по-труден за възприемане, защото са оборудвали героите си със староанглийска дикция, която да ги върне в лингвистичната праистория. Ето затова не бива да се поддавате на срама, ако през половината филм не разбирате какво е изфъфлил даден герой, тъй като проблемът очевидно не е във Вашия слухов апарат. Сем. Коен са изверги по отношение на диалозите си и са използвали класическата реч от ХІХ век, която по-телевизионно грамотните от Вас все още се опитват да забравят от “Deadwood”. В тази връзка, „Непреклонните” е живописен Ад за всеки преводач, защото е един от малкото филми, които имат нужда от субтитри на английски при диалог на английски. Въпреки това обаче, актьорите са се постарали да дадат всичко орално от себе си, а старовремският им тертип на общуване допълнително спомага за чувството на реализъм.

Историята ни филма е копирана от противоречивата книга на Чарлз Портис, в която малка хърла тръгва да отмъщава за трупа на баща си. Книгата е адаптирана за първи път преди почти половин век във филм, придобил култов статут не само заради участието на древния сексимвол Джон Уейн в него, но и заради факта, че пичът спечели Оскар, играейки себе си. В модерната си версия, Коен-ите запазват повечето основни мотиви от книгата, но и променят някои за собствените си нужди. Като цяло и сюжетът е идентичен, запознавайки ни с неволите на пъпчасалата краварка Мати Рос, която приема библейската сказка „око за око” прекалено буквално и решава да намери негодника Том Чейни /Джош Бролин/, който е убил баща й и сега се крие дълбоко в индианска територия. Тъй като Мати е невинна фермерка с твърде големи претенции, но занижени survival skills, тя наема срещу $50 алкохолизирания миризливец Рубен „Петела” Кодбърн /Бриджис/, който е шериф по длъжност, но нещастник по съдба. Двамата са подкрепени от елегантния тексаски рейнджър ЛеБьоф /Мат Деймън/, който също търси Чейни, но по други причини, свързани с убийството на един сенатор и неговото вярно куче. Тримата амигос поемат на своя интересен път из прерията, като в процеса на яздене срещат доста трудности, като например индиански деца, които „Петелът” сръчно сритва встрани от своя line of sight и разни други представители на змийската фауна. Накрая, отдавна желаната справедливост възтържествува, макар и по начин, който едва ли може да се определи като щастлив.

Във филмите на Коен преобладават шантоците

Джеф Бриджис е невероятен актьор, който умее да играе всяка една роля, но има някаква особена дарба да презентира социални отрепки, били те дрогирани мечтатели /”Големият Лебовски”/ или просто битови алкохолици /”Лудо Сърце”/. Ролята на едноокия „Петел” е донякъде идентична с тях, защото ни среща с /на пръв поглед/ абсолютен отпадък, който пие уиски на версия, живее в задната стаичка на някаква съборетина и се къпе веднъж на високосна година. Бриджис няма нужда да се престарава с това си амплоа и за щастие не го прави, но пък за сметка на това вкарва изключителна дълбочина в образа, показвайки че под пластовете кир на „Петела” се крие един отговорен и принципен човек, който държи на думата си и вярва в справедливостта. Бидейки толкова многопластова роля, Джефри е идеален за нея, защото тя му дава възможност да покаже за пореден път вродения си талант на комичен и драматичен актьор едновременно. Но въпреки че с настоящото си превъплъщение Бриджис успява да измие с веро срама от „ТРОН: Заветът” и дори е номиниран за главна мъжка роля на тазгодишните Оскар-и, брадясалият дядо няма особен шанс за успех срещу измъчения пелтеч на Колин Фърт, който изпълнява най-важното условие за получаване на приз – “never go full retard”.

Мат Деймън пък се явява комичният персонаж на филма, защото се шляе из сцените с авторитета на придворен шут, концентрирайки присъствието си много повече чрез показност, отколкото чрез реални постижения. ЛеБьоф е представителна извадка на егоцентричния американец с високо самочувствие, облечено с нулево покритие. Той е като вярното куче на главния герой, което го следва по петите, но не защото иска компанията на един несретник /ЛеБьоф искрено си вярва, че е доминиращата форма на живот/, а защото въпреки егото си изпитва особени съмнения в собствените си възможности да залови Чейни сам. Комплексите на ЛеБьоф са видимо изразени и героят му лесно минава за някой, който не бива да приемате насериозно, колкото и сладкодумно да се опитва да Ви философства.

Тексаският рейнджър отчаяно се опитва да направи нещо полезно

Центърът на емоционалната тежест обаче пада върху изнежените кълки на наперената Мати – героиня, която Коен-ите очевидно фаворизират и то не само, защото нейното битие задвижва историята. Визуално наподобяваща средностатистическо „дете на царевицата”, тя е разказвачът на приказката, тя е водещата фигура и катализатор на събитията. Тя е и буферът между двете крайности в образа на американския каубой, заставайки с логика и здрав детски разум между грубата действителност на изтрещелия дегенерат, облечен като клошар Кодбърн и показната мъжественост на наперения ЛеБьоф, дегизиран като модел от реклама на „Марлборо”. На преден план обаче излизат точно взаимоотношенията между Мати и „Петела”, понеже въпреки възрастовите и интелектуални различия, зрителят си дава сметка, че двамата всъщност си приличат. Ироничното е, че тя вярва на Кодбърн /човекът, който иска пари за да й помогне/ много повече, отколкото на ЛеБьоф /човекът, който й помага безплатно/, защото вижда неговия true grit. Тя осъзнава, че двамата с „Петела” искат едно и също, но по различен начин, което пък ги принуждава да стигнат до момент, в който зависят един от друг, тъй като Кодбърн открива в малкото дете причина и смисъл да живее, докато Мати открива в дъртия пияница нова бащина фигура. А Мати има нужда от бащина фигура, защото въпреки всички напъни да се държи като възрастна, тя все още е едно наивно детенце /което носи комично големи за годините си дрехи и бива напляскано по непослушното дупе от иритирания тексаски рейнджър/. Това превръща филма не само в tribute към revenge уестърните, но на едно друго ниво – в трогателна coming of age притча.

Сценариите на Коенските филми винаги са будели адмирации, не само защото са професионални представители на трагикомедията, но и защото публиката винаги може да прояви емпатия към героите им, въпреки заобикалящия ги абсурд. Всъщност текстовете им са до такава степен гениални, че е изключително трудно да бъдат режисирани от някой друг, освен от самите тях. Сценарият на „Непреклонните” несъмнено притежава своя чар, но въпреки това е стъпка назад в творчеството на Коен-ите, просто защото не отговаря на капацитета на авторското семейство. Това обаче по никакъв начин не принизява достойнствата му, защото те са осезаеми дори и за хора, които за първи път излизат от килийното училище. Итън & Джоел са господари на диалога, а отношенията между винаги колоритните и никога скучни герои, са гарнирани със запазената им щипка от черен хумор. Обърнете внимание на сцената с обесването на индианеца, първата среща между Мати и „Петела” /който по същото време усилено дриска във външния нужник/, сцената, в която шерифът демонстрира съмнителните си умения на стрелба по летящи мишени и всички подобни малки, но забележими намигвания, с които Коен-ите подсказват на зрителя, че не иронизират само героите си, но и самия жанр. Друг момент, в който Коен-ите блестят с диалога си е сцената, в която нахалната Мати води преговори за цената на бащиния си добитък. Разговорът между детето и възрастния е оркестриран по начин, който само хитрите евреи умеят, превръщайки този обикновен пазарлък в сцена на съспенс, конкуриращ се с епизод от „Сделка или не”.

Малкото дете носи вода от същата река, в която преди малко е уринирал Бриджис

За кинематографията на филма е спомогнал верният помощник на братското дуо Роджър Дийкънс, който признавам за единственият оператор с талант да превърне едно анимирано детско в претендент на сериозен филм за възрастни. Точно така, скъпи деца, става въпрос за по-добрия „Аватар”. Дийкънс притежава тънък нюх за идеите на Коен и умело ги пресъздава чрез осветлението на сцените, възползвайки се адекватно от всяка сянка и всяко отражение. В „Непреклонните” нищо от визията не е оставено на случайността – филмът е осветен с призрачно сиви тонове, а това в комбинация с пасторалните пейзажи, го превръща в мрачна народна приказка. Друг стар колаборатор на сем. Коен е и Картър Бъруел, който отново е назначен на музикалния си пулт, композирайки score за филма. Бъруел е на обичайното си високо ниво, макар че очаквах малко повече от горкия човечец, чиито изпълнения на пиано /вариации на една и съща мелодия от XIX век и няколко религиозни химна за това колко добър приятел ни е Хесус/ губят позиции в определени сцени. Това обаче не е голям минус, защото като всеки типичен Коенов филм, „Непреклонните” разчита много повече на тишината и на ненатрапващия музикален фон, така че Бъруел всъщност се е справил точно по команда.

Бидейки мръсен уестърн с добре познатата „непоносима жестокост” на братята Коен в него, „Непреклонните” е брутален и груб представител на жанра си. Детайлите в него са изпипани до съвършенство – костюмите на героите, декора, грима и атмосферата – всичко в него крещи на натурална мръсотия. Реализмът е до такава степен застъпен, че зрителите с по-сензитивно обоняние могат дори да усетят смръднята на засъхнали лайна и зловонни подмишници на героите /обърнете внимание на Бари Пепър, който отдели поне 250 милилитра слюнка, докато изговаряше репликите си в близък план/. Казвам това, защото съм леко изненадан как толкова насилствен филм е минал между капките с PG-13 рейтинг, след като в него има приятна за окото сцена на отрязване на четири човешки пръста в кадър, последвана от още по-приятната сцена на пръснат селски череп. В други филми това щеше да бъде директно условие за низвергването му от MPAA, но явно еврейските малчугани са свикнали на всякакви „обрязвания”, а самите Коен-и имат достатъчно власт в Холивуд, за да правят каквото поискат във филмите си.

Геройското трио поема към следващия си маркер по картата

Както всяка мрачна приказка и тази има финал, който трудно може да мине за хепиенд, макар че реално изпълнява всички изисквания на героите си. Справедливостта възтържествува, а злодеите си получават заслуженото, макар и в същото време Мати да научава тежкия урок, че в действителността всяко отмъщение има своята цена и в нейния случай цената е една ампутирана детска ръчичка. Въпреки стабилната първа половина на филма обаче, инерцията започва да се губи към края и последните двадесетина минути изглеждат прекомерно rush-нати и излишно претупани. Не твърдя че филмът става кардинално по-муден или безинтересен, но е видно, че музата на Коен-ите е изгубила от оборотите си точно на финала, сякаш самите те вече са били наясно, че това е лимитът, който могат да дадат от себе си за историята и са решили да не прекаляват с изгъзиците. И все пак това не е болка за умиране, понеже въпреки всичко като за филм от 2010 година, и дори повече – като за американски римейк – „Непреклонните” си остава един от най-добрите уестърни поне от десет години насам.

Време е да достигнем и до последния абзац, който /както всички отлично знаем/ е и най-четеният от ревютата ми. След всички тези глупости, които написах горе, съм убеден, че има още поне толкова неща, които съм пропуснал и то не само защото не съм забелязал, но и защото не съм имал капацитета да интерпретирам правилно. Филмите на еврейската напаст Коен са предизвикателство за интелигентната публика, тъй като дори най-семплият от тях изисква пълното Ви внимание. „Непреклонните” няма да се хареса на някои от Вас, точно заради объркващата /но и рутинна за Коен/ комбинация от сурово насилие, драма и черен хумор. Моят съвет на тези, които не са оценили достойнствата му при първото гледане, е да му дадат още един шанс, защото въпреки клишетата, заглавието съдържа в себе си всички задължителни съставки на качествения филм и то амплифицирани на максимум. „Непреклонните“ не е най-добрият филм на 2010-та и няма да спечели Оскар за такъв, но в същото време това е киното в най-чистия му вид, това е истинското седмо изкуство и заглавие, което никой уважаващ себе си киноман не бива да пропуска.