Днес е бележита дата в BG календара, а именно – 02.02, познат още като култовия „Петльовден“ /The Day of the Cock/, който освен личен празник на множество форумни потребители, издигащи домашния хомосексуализъм в култ, служи и за глорификатор на мъжествеността във всичките й форми. Бидейки социално ангажиран блогър, какъв по-подходящ филм, с който да се боря за вниманието Ви на днешния празник, ако не такъв отнасящ се за педал и/или мачо? И тъй като скоро не съм гледал нещо на Том Круз, ми остава само един вариант, а именно – Джейсън Стейтъм /“Непобедимите„/ и поредната му доза експлозивна пичовщина, обута в семплото заглавие „Механикът”. Но както сами ще разберете тепърва, семплотата му не се концентрира единствено в заглавието.

Публична тайна за Саймън Уест е, че човекът има талант да прави качествен екшън, но от 14 години не е успял да режисира такъв. След първия му изненадващ успех с „Con Air”, който се оказа един от най-сполучливите и добре направени екшъни от края на 90-те, Уест така и не съумя да повтори точното си попадение. Нещо повече – опитите му да експериментира в чужди нему жанрове като драматичния трилър /”Щерката на Генерала”/ и цицорестия гейм адвенчър /”Лара Крофт”/ се оказаха пропити от скъпоплатен неуспех, който наклони траекторията на кариерата му в посока downhill.

И въпреки това, Уест има усет да снима модерен екшън и точно това му качество е способствало да биде избран като режисьор за настоящата зрелищна показност на набраздени тела с плешиви чела. Помага му и фактът, че „Механикът” е римейк на заглавие от 70-те /най-после римейк на филм, който е по-стар от пет години/, в което злобееше възрастната звезда на харизматичния мустакатко Чарли Бронсън в ролята на асасин, търсещ сурогат за благата си професия. Уест има готов сюжет и герои, които да вкара директно в патакламата /и той го прави добре, не искам да си кривя скротума/, но въпросът в чуденката е друг: Не трябва ли в един екшън да има нещо повече от „само екшън”?

Признавам, че не съм имал честта да гледам оригинала, или ако съм, не помня да съм го правил, което отсега трябва да Ви надупи на мисълта, че ревюто ми ще кастри единствено съвременната версия. А нейният сюжет е достоен за оплакване, защото всъщност комбинира няколко-малки-клишета-в-едно-убер-клише.  Това обаче е простима грешка, като се има предвид, че за скрипта е помагал оригиналният сценарист Луис Джон Карлино, който в момента е на 79 години и едва ли може да служи като стълб на оригиналността. Накратко – Артър Бишъп /страдащия от typecasting Джейсън Стейтъм/ е „механик” – същото като наемен убиец, но с повечко патос в изказа – който получава мисии от високопоставения си шеф /Тони Голдуин/ да елиминира ключови неигрови персонажи в напреднал стадий на престъпност. Терминът „механик” идва от машиналната прецизност на ударите му, които са толкова точно планирани и екзекутирани, че превръщат действията му в механични. /не човек, а машина!/

Артър е индивид с прости нужди, задоволявани от местната курва, с която имат особени взаимоотношения, тъй като след първия им карнален акт той й остави сто долара, а при втория й плати с миризливо псе, което е някакъв нов връх в натуралното разплащане. Мирянското му ежедневие е прекъснато от новата мокра поръчка, която включва убийството на неговия добър приятел и ментор Хари /Доналд Съдърленд/. Артър изпада в състояние на морална дилема, която бързо решава с изстрел от упор, за да не се мъчат много зрителите. В същото време, на хоризонта се появява бунтарчето Стив /Бен Фостър/, което се явява непокорният и блуден син на Хари и което има желание да продължи бащиния бизнес. То моли Артър да го обучи в похватите на килърството и онзи го прави. Двамата заедно се обръщат срещу злите сили и ги побеждават от първия опит. The End.

Както виждате, дори авторите на чалга текстове могат да измишльотят нещо по-занимателно от това, но за нещастие – чалгата на заглавието не струи от сценария, а от всякъде другаде. Стейтъм е като изваден от конвейер за екшън мутри и разцепва екрана с до болка познатите ни пози на каратистче с косопад. И всичко това е маскирано с някакви морални нравоучения, от които боли не само главата, но и задника, защото са по-противоречиви дори и от моите ревюта. Така например, Артър е показан като „убиец със съвест”, но въпреки това не се подвоумява особено да застреля своя учител джедай направо в инвалидната му количка. /така или иначе ще изпратят някой друг, защо поне да не изкара някой лев!/ Малко по-късно синът на покойния му ментор иска да стане наемен убиец и първоначално Артър му отказва нежно, но след драматична сцена, в която съзерцава стилизирания B&W арт фотос на стария си учител, „механикът” стига до страння извод, че трябва да обучи новобранеца, за да изкупи греха към баща му. Изобщо, действията му са по-изкуствени и от перуката на Никълъс Кейдж, но за сметка на това презентирани с размаха и самочувствието на оперен диригент.


Друг смях идва от аурата, която главният герой отделя с порите на тялото си. Целият филм е предвиден да покаже Артър като „анти-герой” т.е. като човек, който да обичаме да мразим, защото върши пошли неща по секси начин. И ако на идея това би засилило мрачната тоналност и реалистичност на филма поне с два пункта, то на практика цялата тази концепция е пробита още в ембрионалната фаза, защото филмът всъщност промотира действията на Артър от самото начало. Обърнете внимание, че всички негови „клиенти” са гнусни отрепки – наркобосове, търговци на оръжие, евангелисти-педофили – и публиката се радва на принудителната им кончина, а самият Артър се превръща в инструмент на доброто и действията му бързо започват да се струват оправдани морално. Цялата анти-геройска нишка в героя на Стейтъм е проядена от молци и не става за нищо – дори финалът /който доста хора ще сметнат за твърде суров, въпреки комичната бележка „Ако четеш това, значи си мъртъв!”/ всъщност е доста логична последица точно от липсата на морал у Артър и въпреки това – пак изглежда оправдана в очите на простодушния зрител. С една дума, „Механикът” няма нищо по-дълбоко в съдържанието си от един удавен труп в началото, така че ако търсите смисъл или логика в него, по-добре пресрещнете някоя стена с главата си и вижте пак името на постера.

Не споря, че най-доброто в него са точно бойните сцени, но освен тях, филмът е някакъв безсюжетен цирк, в който героите действат, мотивирани сякаш от някой телефонен гадател, а злодеите имат семейни проблеми /забележете битовия разговор между шефа на Артър и дъщеря му по телефона, която сцена а-ха да бутне филма в ситуацонно-комичния варел/. „Механикът” всъщност е един рекламен филм, който афишира главния си мъж, налагайки на зрителя идеята, че той е адски кораво и можещо копеле. От една страна, това е добър ход за актьор, който има таланта да играе по-широк диапазон от роли и публиката би била екзалтирана да го види в екшън такава /Джордж Клуни в „Американецът” примерно/, но не и когато става въпрос за г-н Стейтъм, който има точно три добри филма, в които играе точно една роля – тази на полово атлетичния бияч с неизмит поглед и поне една shirtless сцена. По този начин, „Механикът” се превръща в стандартен Стейтъм филм, в който не само, че няма нищо по-различно от предишния Стейтъм филм /освен еректиращата секс сцена, която обаче е турена само, за да не помислите героя му за хомо/, а дори напротив – личи си отвсякъде, че това е просто по-философска версия на „Транспортър”, плюс капка его. Стейтъм е до такава степен мъжествен, че е необходимо само да се появи в кадър без пряка реч, за да накара момиченца от всички възрасти да се наквасят с вагиналните си сокове. Ала след толкова много избити комплекси на екрана, публиката сякаш забравя, че колкото и bad да е нечий ass, той пак си остава обикновен ass.

Най-запомнящата се героиня от филма в една от палавите си фотосесии

Като стана дума за ass, е редно да спомена и Бен Фостър /“Пандорум„/– новото дете на Холивуд, което през последните години показа похвален талант в разнородни жанрове. Тук Фостър играе жалката роля на Стив – хаймана с подтисната агресия и смехотворни daddy issues. Стив е импулсивен непукист, който вместо да се възползува от услугите на Гейбриъл Бърн в „In Treatment”, за да се справи с тихата ярост от смъртта на баща си, решава да избере Тъмната страна и да стане убиец за пари. Ролята на Фостър е толкова слаба, че ако за момент притаите дъх, може би ще чуете ефирния звук от пропадащата му кариера. Цялата сюжетна линия с героя му е ненужна и нелогично задвижена – Артър му става учител без видима причина, тренировката му протича за около тридесет секунди в бърз монтаж на две-три сцени, в които двамата просто… стрелят, а участието му в мисиите на Артър завършва с неприятни последици в повечето случаи. Накрая нещата са най-ясни, тъй като публиката осъзнава, че Стив дори не е бил индивидуален персонаж, а всяко негово действие е служело да покаже колко всъщност съобразителен и интелигентен е Артър. За пример давам една от твърде многото неумишлено хумористични сцени, в които Стив е дегизиран като игриво момченце и пуснат за стръв на един мазен педераст с мускули в гащите. Първоначално ще помислите, че това е част от тренировката на Стив, но всъщност става ясно, че този перверзник е мишена на Артър, а горкият Стив е просто магарето, което да свърши черната работа. Същото е и с Фостър като актьор – той умишлено бледнее пред Стейтъм, оставяйки на него да поеме цялата слава и позитиви от лентата, което /на фона на яркия контраст между таланта на двамата/ е обидна актьорска деградация.

Останалите герои не са толкова витални за сюжета /с изключение на моделката Мини Андън, чието голо телце направи този филм с една идея по-търпим/, така че няма да ги разчеквам. Интересното е обаче, че това е втори филм, в който Стейтъм и Съдърленд играят заедно и иронично – втори филм, в който героят на Съдърленд умира скоропостижно. Очертава се някакъв мрачен modus operandi, който Съдърленд трябва да има предвид, ако реши да играе пак с „транспортера”, но това силно ме съмнява, като се има предвид, че Стейтъм съвсем скоро ще затъне в direct-2-DVD блатото, където в момента се подвизават други негови колеги като Стивън Сегал и Уесли Снайпс. Едно обаче е ясно – Джейсън е далеч от класата на Чарлс Бронсън и има нужда да спре да се взема толкова на сериозно, за да не се превърне в обект на перманентни подигравки.

Напук на останалите негативи, екшънът в „Механикът” си струва – той е динамичен, сравнително реалистичен и брутален. От доста време не бях гледал R rated екшън с old school каскади и филмът изпълнява това изискване доволно. Но безмозъчната пукотевица и кърваво меле не са достатъчни, за да го извадят от ниските нива на съвременното кино, защото „Механикът” не притежава нищо, отличаващо го извън рамките на земеделския си жанр, което пък вмирисва качествата му откъм главата на Саймън Уест. Героите се къпят в едноизмерност, сюжетът е писан на стената в нечий външен нужник, а цялостната атмосфера на привидна мрачност е набързо измита от финалните кадри, в които героят потегля към залеза /явно нещо много важно се случва на запад, защото в края на всички филми героите отпрашват към залеза/, оставени ни като вратичка за евентуален сикуъл. В заключение бих препоръчал филма единствено на феновете на релефния Стейтъм, /които обаче едва ли ще го гледат на кино в САЩ при условие, че са под 17 yo/ и на хората, които жадуват за относително добър екшън. Защото „Механикът” е точно това – относително добър екшън, който със сигурност е по-интересен от последните няколко неща по кабеларката, но определено не става за нищо повече от поредните два убити часа.

4.6/10