Перианална Активност” се превърна във феномен за хорър жанра на 2009 година, защото направи от нищо нещо или по-точно спечели над сто милиона приходи от бюджет, който се равняваше на последното ми пазаруване в Lidl. Въпреки финансовия му успех обаче, домашното видео за духовно притеснени любовници бе едно евтино и долнопробно нещастие, което не заслужаваше никакви суперлативи, а камо ли продължение, но добре знаете, че когато парите говорят, дори логиката мълчи, така че се пригответе за още един рунд с невидимото зло и с още едно семейство, което ще загине в кадър. И не забравяйте – всичко това наистина се е случило!

Втората част от поредицата за паранормални простотии се явява всъщност прикуъл на първия филм, в който зрителите напрегнато съблюдаваха скучния бит на двойка американски олигофрени /Кейти и Мика/, подложени на спиритуални атаки от страна на озлобен демон, който вършеше изключително страховити деяния, като например да тропа по стените и да отваря/затваря една врата. Сега, историята ни запознава с още едно семейство, по-голямо на брой членове, но със също толкова нисш интелект. И което е по-зле – оказва се, че това е родословен прикуъл, защото тук главните герои са сестрата на Кейти, нейният мъж с дъщеря му и прясно изроденото бебе Хънтър. Социално коректен семеен хорър, който жегва право в сърцето на лабилния зрител, опитвайки се да вкара още повече драма, защото – пак повтарям – всичко, което виждате е реално. Повярвайте го!

Когато един филм, в който не се случва абсолютно нищо се превърне в хит, това е мистерия, достойна за ума на Маной Шямалан. Но когато този филм се сдобие с прикуъл/сикуъл, в който отново не се случва нищо, то нещата започват да добиват формата на неумишлена пародия. Приемам, че в „ПА 1” имахме само двама актьори, едно легло и една врата, така че донякъде мога да извиня липсата на каквото и да е действие, но в „ПА 2”, героите са повече, бюджетът е по-голям, самочувствието е завишено, а историята си е все същата досадна помия, в която вълните от скука ще Ви заливат много по-често от вълните на страх. Всъщност, какъв ти страх, когато говорим за филм, в който умствено закърнели семейства се събират на фамилни сбирки и обсъждат сивото си ежедневие в продължение на един цял шибан час? Какъв шок в история, повтаряща тази на предшественика си с буквално същите похвати и идеи? Какво напрежение може да има в един сценарий, в който най-големият съспенс за първата половина е сцената, когато семейството намира едно тлъсто лайно в кенефа и всички започват да се чудят чие е то, обвинявайки накрая испаноговорящата прислужница Мартина /което е доста политически некоректно, но какво ли разбирам аз от расизъм/? Изобщо, в „Паранормална Активност 2” хорърът е надвит от всичко останало и реално филмът придобива желаните параметри едва накрая, едва в последните десетина минути от 90-минутното си времетраене. Какво се случва през останалите 80 ли? Едно масивно, безформено нищо.

Първата, която осъзнава, че в къщата има ектоплазмен проблем, е робинята Мартина, която със своя вроден латиноамерикански усет към злото получава сигнал от Хесус, че в дома на безименното семейство върлува демон-калпазанин. За да спаси работодателите си и да попречи на имиграционните власти да я върнат в Мехико с чувал за картофи, тя извършва импровизирано освещаване на стаите, въоръжена с благоуханен тамян. Възмутен от поведението й, господарят й я уволнява, защото димът от тамяна вредил на бебето им, а защо не и на озоновия слой. С това, семейството се лишава от религиозната си протекция и попада под ударите на нематериалния си враг, а те са безмилостно жестоки и започват почти веднага… всъщност чак след няколко дни и доста ненужни минути екранно време.

По-наблюдателните зрители /като мен/, могат да забележат снимката на Мика и Кейти на стената на стълбището.

В началото проклетията стартира със задължителните удари по стените, падащи тигани, странни шумове в мрака и всякакви други аксесоари на уважаващия себе си полтъргайст. След като обаче става пределно ясно, че семейството няма намерение да реагира, въпреки че е тормозено в продължение на десетина дни /Кейти и Мика поне си повикаха демонолог, а тея тука са върха на безхаберието/, силите на Злото минават на следващото ниво – насилствено сурнене на тела по стълби и подове. Целта е една и тя е малка, крехка и нежна – бебето Хънтър, което според обясненията, дадени ни от филма, е цанено за жертвен агнец, тъй като бабата на Кейти е сключила сделка с Нечестивия и Той е пожелал за себе си първото мъжко, родено в семейството й.

Изключвайки презумпцията, че Луцифер е педофил, минаваме към абсурдния факт, че ако наистина един демон/дявол/whatever е решил да ти отнеме бебето, то това може да стане твърде лесно, бързо и яростно, докато тук имаме протяжна поредица от апатични дни и нощи, през които всички участници просто бездействат – включително и самият Сатана. Едва накрая, едва в последните минути, филмът започва да добива някакви наченки на „хорър”, но вместо да се възползва докрай от зрителското търпение, той ни сервира клишета след клишета и похвати, които вече не са особено приятни за гледане /като например night vision-a на камерата, който се изтърка дълго преди [REC] и “One Night in Paris”/. Да не говорим, че финалната развръзка е по-кретенска и от нещо, извадено от „Scary Movie”, но онова си е пародия, докато това тук е … какво?

За да събере двата филма в един общ сюжет, „Паранормална Активност 2” отново връща героите на Кейти и Мика, които да послужат като строително лепило за разпадащата се история. Кейти все още е трътлеста /сега дори повече, тъй като се наслаждаваме на кадри от първия филм, където контрастът в бузите й е очевиден/, а Мика е все още грозен и продължава да дразни с начина си на мислене, особено когато държи сметка на баджанака си /управител на някаква закусвалня/ как така не е получил безплатен сандвич в закусвалнята, след като са роднини. /?!/ Не знам защо, но в тази сцена искрено се зарадвах, че пичът ще загине след Т минус 30 дни.

Освен неволите на възрастните членове на семейството, към кашата е добавено 1 бебе и 1 псе. Тъй като всеки дебил знае, че децата и животните усещат присъствието на духове, това решение е доста логично, но и служи като неволна обида за зрителския интелект, защото е твърде очевиден ход. Кучето лае, бебето реве, духовете бродят. За екшън настроените зоофили имаме и смешна сцена, в която мастията се сражава с невидимия враг, която сцена е показана по толкова малоумен начин, че ще Ви дожалее за изхабения талант на горката немска овчарка. За актьорските умения на бебето Хънтър пък ще говоря след няколко години, когато възмъжее, тъй като за момента единствените му артистични заложби бяха да циври и да се насира /зад кадър, разбира се/.

„Big Brother“ is watching…

От техническа гледна точка, „ПА 2” е малко по-напред с материала от първия филм. И като казвам това, не разбирайте че е заснет с технологията на Камерън, а просто че действието е показано не само с портативна камера, но и с охранителни такива, турени на ключови ъгли по стените. Странно как се стига до поставянето им – един ден семейството се прибира отнякъде и намира цялата си къща изтарашена – разпилени прибори, преобърнати столове и пръснати по пода гащи. Уплашени, че скромната им обител е вандализирана /оказва се, че нищо не липсва, така че явно някой просто е душел гащите/, главата на семейството решава да постави СОТ камери. И тъй като на зрителя става ясно, че хулиганският акт е дело на демона, идва и резонният въпрос – за чий му е било да го прави? Какво печели с това деяние Оногова, освен че само алармира за присъствието си? Усещате ли противоречието – действията на демона водят до камерите, а камерите доказват присъствието му, ерго ако демонът не беше разтършувал покъщнината, камери нямаше да има и той щеше да си действа безнаказано и без да узнае никой. Но, разбира се, къде тогава щеше да е филмът? Къде щяха да са тези прословути „реални” кадри и исторически достоверни клипове, които да покъртят хиляди лековерни идиотчета?

В края на краищата, „ПА 2” е просто една голяма нула. Едно ненужно руло от филмова лента, което не става дори за подпалки в камината. В него няма нищо запомнящо се /освен качествената му тъпота, която обаче не е изобщо паранормална, ами си е доста нормална/ – няма актьорска игра /те, видите ли, играят себе си/, няма кадърна режисура или смислен сюжет, няма и наченки на визуална грамотност, а камо ли логика. Дори в рамките на „документализма” си, филмът се задавя с храчка, защото вече не сме 2000-та година и хората не се шашкат от псевдо-реалистични хоръри за „намерени” записи, които освен всичко друго са и „действителни”. Но най-голямата трагедия е, че догодина ни очаква „ПА 3”, в който най-вероятно бебето Хънтър ще се превърне в модерен еквивалент на Деймиън от „Поличбата”, всявайки респект в правата вяра. И за да завърша поне малко позитивно, ще посоча единствения плюс от гледането на „Паранормална Активност 2” – че след него първият филм ще Ви се стори като култова класика. А това вече е пълна скръб.

1.9/10