Има нещо, което е писнало на измъчения от екранна жалост кино зрител и това е поредният филм за супер герой, излязъл насилствено от изографисаните страници на някакъв комикс за умствено окаяни дечица /или в случая от серийно шоу по радиовъзела/. А това е пошла практика, която през последните няколко години стана нетърпима, изсипвайки ни един след друг всеки холивудски микроб, който не е бил омаломощен под ръба на тоалетна чиня. За справка, обърнете главички към предстоящите заглавия само за 2011-та и пребройте на пръсти колко от очакваните филми са за мъже в костюми – „Капитан Америка”, „Х-Men: First Class”, „Зеленият Фенер”, „Тор” и какви ли не извращения, чиято основна функция е да повреждат неоросените ни мозъци или идеализират цвета на US валутата под формата на супергерои. /повечето хайвани са все с доларов оттенък – Green Lantern, Hulk, Green Goblin, The Mask и т.н./ За да поведе срамната щафета от маскирани педерасти, месец януари ни запознава с нова порода /зелен/ супергерой, който въпреки че отговаря на всички клиширани стандарти, всъщност ги заобикаля отдалече. И то в лошия смисъл.

Това е прославеният „Зелен Стършел”, много по-популярен през 30-те години на миналия век, когато приключенията му са стартирали под формата на екшън поредица по радиоточката, а после през 60-те години, когато са минали на малкия TV екран.  Почти половин век след това, с нелеката задача да върнат старата слава на позабравената жилеща твар се заемат две имена, които са толкова не на мястото си в подобен проект, колкото е ямболски кукер на Comic Con. Това е креативното дуо Сет Роген/Евън Голдбърг, първият познат като буцата сланина от филмите на Джъд Апатоу, а вторият – като верният му платоничен колега, с който се държат за ръчичка, докато пишат „супер яките” си лафове. Тъй като и двамата са толкова нелицеприятни, че всяка необезопасена камера би пръснала лещите си, ако ги покаже в кадър, пичовете се занимават основно със съчиняването на празноглави сценарии, отчаяно надявайки се някой да им уйдиса на акъла и да направи филм по тях, а защо не и със тях. В тази категория влиза самият Роген, който не изпуска шанса да се изявява в собствените си филми, демонстрирайки завидна липса на самокритичност към полубожествения си торс и прическа в стил салата от моркови.

Двамата най-добри приятели за цял живот изготвят сценария на настоящия филм още през 2008 година, но бидейки трудни за приемане на сериозно и двойка, която много повече буди съжаление, отколкото възхищение, пичовете чакат цели две години, докато лансират идеята си за реинкарниране на бореца за справедливост с име на насекомо. Главният подбудител за това – Роген –  не пести самовлюбени коментари за астралния си сценариен ум, с помощта на който е успял да сътвори толкова „комплициран” филм, че дори и да се наниже в главната роля, разбутвайки останалите кандидати с масивното си телосложение на византийски евнух. На заден план отново остава Голдбърг, който смирено се крие зад прожекторите, оставяйки цялата слава и съответно – целия резил – в хилавите ръчища на Сет.

Освен с манифестациите на първична кретения, зашита в текст, Роген и Голдбърг станаха известни и с нещо друго, а именно – навикът си да привикват независими режисьори, които да оркестрират комичните им скечове с приток на его. Миналият път това се случи с Дейвид Гордън Грийн, който някак си успя да направи от „Ананас Експрес” интересен и дори забавен филм, при все парещото очите участие на месест дирник в главната роля. Сега, на помощ на Роген е призован култовият Мишел Гондри /”The Science of Sleep”/, който да вкара нужното ниво на класа и кинематографична естетика в очевидно издишащата по други показатели лента. Гондри е известен със сюрреалистичния си стил, а визионерската му натура е подчертана от стилизираната му прическа на шемет /в Холивуд шантавите прически са показателни за най-големите филмови гении, като Джим Джармуш например/. Интересното при Мишел е, че той е свикнал да работи все с реномирани палячовци – първо с Джеймс Кери в „Блясъкът на чистия ум”, после с говедото Джак Бляк в „Be Kind Rewind”, а сега – със следващия бозайник, подал зурла – Сет Роген. Това показва, че Гондри има високо ниво на търпимост към безобидната простотия, а нетрадиционните му похвати го превръщат в интересен избор за подобен супергеройски бъркуш.

„Зеленият Стършел” нямаше щастлива съдба в пре-продукцията си – докато името на Гондри да бъде центрирано по постера, за режисьори на филма бяха цанени други представители на холивудската фауна, като например плондерът със самочувствие Кевин Смит и дори азиатският шут Стивън Чау /”Шаолин Футбол”/. Да не говорим, че премиерата на филма бе забавена с около половин година, и накрая отложена до прокълнатия месец януари, в който единственото хубаво нещо по кината са трейлърите. Доста хора дори се съмняваха, че одата за зеления инсект ще види бял свят, други слюнкоотделяха по де що има онлайн форум за наглия избор на Роген в ролята на плейбоя Брет Рийд, а в същото време от Sony скубеха цели кичури от посивелите си фоликули, в пристъп на стрес за вложените пари.  Но няма как да ги виним, понеже въпреки участието на звезди като Камерън Диаз и Кристоф Валц, „Зеленият Стършел” се оказва просто една невзрачна вехтория, който ще се задържи в полезрението Ви, точно колкото докато намерите копчето delete /или изхода на киното, в зависимост от това колко сте се набутали/.

Филмът ни представя неволите на милионерския лигльо Брит Рийд, чиито баща издава национален ежедневник. /но не в-к „Стършел”/ Рийд води разгулен живот, изпълнен основно с whores /хурки/, алкохол до припадък и повърня по стените, без да има никакво желание или умствен багаж да се държи или мисли трезво. В един момент обаче, бащата на Брит /Том Уилкинсън/ загива внезапно, а оставеният под формата на сирак Брит получава десен ъперкът от суровата действителност. Решен да направи нещо смислено с разхойкания си от еженощни гуляи живот, Брит се съюзява с малкото тайванче Кейто – личен coffee maker на семейството – и то го внедрява в потайния свят на екстравагантни джунджурии и pimp-нати автомобили. След не особено зрелищна и също толкова продуктивна декапитация на бащиния си паметник, Брит и Кейто спасяват двама невинни минувачи от изнасилване и това ги дарява с прилив на себеуважение. В акт на храброст Брит решава, че досега е пропилявал имагинерния си потенциал и предлага на Кейто да се маскират като злодеи, за да могат по-лесно да се доближат и неутрализират истинските престъпници. Всичко започва почти като на майтап, но лека-полека нашите юнаци разбутват кошера на лабилния мафиот Чудновски /Кристоф Валц/ и разпалват война с подземния свят.

В обикновеното си амплоа на медийно свинче, Брит е подкрепян от секретарката Ленор /Камерън Диаз/, която неумишлено му дава акъл как да действа като супергерой. Ролята на Диаз не е особено запомняща се, така че основното й задължение във филма е да се хили като надрусана с перхидрол и да върти кльощавия си задник, докато сипе изящество из сцените. В алтер-егото си на отмъстител обаче, Брит пори екрана заедно с Кейто, дегизирани като гости на аристократичен бал с маски. Двамата вършат добрини от купето на специално модифицирания си Chrysler Crown Imperial /нежно кръстен „Черната красавица”/, в който има инсталиран повече хардуер и от този в слипчетата на инспектор Гаджет и със сигурност ще накара Доминик Торето да си предаде „Dodge”-а за скрап. Целта на двамата асиметрични авери е много лошият Чудновски, чиято вътрешната драма е защо никой не го намира за страшен. (sad)


Минаваме директно към главното недоразумение – Сет Роген като супергерой. Рижавият хуморист явно е толкова надут от его, че превръща човечето на Michelin да изглежда като анорексик. Пичът е оставен на самотек, играейки единствената роля, която може – тази на добродушния монголоид с репертоар от заучени и престорено смешни лафчета, които ехтят в киносалона като пръдня в коридора на лудница. Тук обаче нещата са много по-очевидни, защото Роген толкова силно се е опитвал да бъде забавен и в същото време интересен, че засенчва дори „авторския” хумор на Иво Сиромахов. Да, сценарият е писан от Роген, и да, дебеланкото има вредния навик да се фука във всеки свой филм чрез някоя егоцентрична реплика, пусната уж в контекста, но не, това не може да продължава повече! Сет Роген е прекалено ограничен физически и жанрово, за да играе нещо различно от махленския педофил, а всеки негов опит да излезе от това амплоа по някакъв начин, изглежда твърде симулиран и прави нещата дори още по-жалки. В „Зеленият Стършел”, Роген сякаш идва на гости от някъде другаде, суети се из екрана в превзети фасони, после също толкова незабележимо изчезва, като дори „Черната красавица” го надиграва по актьорско присъствие, а онова е неодушевен предмет все пак. Единственият показател, че Роген по някакъв начин е решил да се ангажира с ролята, извън редовните си нелепици, е фактът, че е прекарал известно време в дебелариума и е отслабнал с около дванадесет килца за нуждите на филма. Проблемът обаче е в това, че голяма част от тези килограми са се стопили не от шкембето, а от пипето му.

В ролята на верния съратник и партньор по неволя, е тайванската поп сензация Джей Чоу, който влиза в икономското костюмче на Кейто. Чоу явно действа на принципа на Рейн, който до онзи ден беше хитът на южнокорейската естрада, а в следващия – играеше главната нинджа в „Ninja Assassin”. Ролята на прислугата с дръпнати очи в TV сериала през 60-те години на миналия век стана известна като първата роля на великия Брус Лий /негова рисунка дори присъства в скицника на Кейто/, която му отвори портите на Холовуд. Дали и Джей Чоу го чака подобна съдба е трудно да се определи, макар че азиатчето притежава капацитета да се превърне в достоен сурогат на Джаки Чан/Джет Ли, независимо от ограничените му лингвистични дарби по английски /едва му се разбира какво говори, завалията/. Чоу лесно влиза в цвичките на предшественика си и бързо се превръща в най-големия позитив на „Зеления Стършел”, изнасяйки го на жилавото си гръбче и едностранно вършейки основната работа – дори тази, която по принцип трябва да я върши Брит. Чоу е шофьор на „Черната красавица”, майстор на бойните изкуства, виртуоз на пианото и специалист по всякакви оръжия и боеприпаси. Той млати лошите, докато Брит се търкаля по земята с грухтене. Той измисля наименованието „Зеленият Стършел”. С една дума, той е по-съобразителен и по-харизматичен от т.нар. си „началник”, чието единствено постижение за целия филм беше, че не умря. А трябваше, мамка му!

Джей Чоу в един от елитните си видеоклипове

Освен всичко друго, Кейто е собственик и на един от по-идейните ефекти на филма, който му позволява да преценя действията на противника си в забавен кадър и да реагира адекватно в обстойните мелета. Интересно е да се отбележи, че този хитър трик е измислен от самия Гондри още преди няколко години за един музикален клип на чорлавата горила Миси Елиът. Макар и неосъществен за времето си, в „Зеленият Стършел”, Гондри успява да намери приложение на идеята и въпреки че не извършва някакви иновации в „bullet time”-а, поне показва нещо различно от стандартните матрични заемки, които вече сме свикнали да гледаме във всеки филм с над $100 милиона бюджет. А и донякъде осмисля пост-конверсията в кирливото 3-D. За второстепенните герои няма да говоря /Джон Конър, ffs/, защото тяхната роля е като на брикетите в пещта на Освиенцим, а именно – просто да подържат пламъците на историята.

„Зеленият Стършел” не е нито пародия, нито сериозен поглед върху супергеройския жанр, защото въпреки че използва шаблонните му похвати, той всъщност малко или много се гаври с тях. Това го превръща в грешка от ранга на „Kick-Ass”, тъй като не поставя реална граница между двете крайности, но за щастие – поне не се взема чак толкова насериозно, че да претендира за някакви силно философски или морални поуки. Да вземем например главния герой – също както и в повечето сюжети от комиксов тип, Брит Рийд е човек, който води непълноценен бит, докато смърт в семейството не катализира в него желание да се бори с престъпността. Но с някои малки разлики. Първо, във всеки уважаващ себе си супергеройски филм, героят претърпява драматична трансформация, докато в „Зеленият Стършел” Рийд си остава същото тъпо парче с нулев капацитет по каквито и да е въпроси и без реална промяна в характера. Второ, усеща се ярък контраст с добре познатата ни легенда за физически годния и атлетичен „герой” – напротив, Брит има анатомичната пластичност на статуя на Буда, което превръща всеки екшън момент с него в еквивалент на изпусната по баира бъчва. Трето /и може би най-важно/, филмът преобръща надолу с темето цялата концепция за взаимоотношенията между герой и sidekick, тъй като в случая е очевидно, че Брит е алфа-мъж само на теория, докато същинската работа се върши от Кейто и то много по-ефективно. Никога досега не сме гледали филм, в който супергероят всъщност е един неприятен парцал, а сайдкикът получава цялото внимание – нещо, което би било недопустимо в доминиращата хомоеротична връзка между Батман и Робин примерно /не че и тук нямаше безброй гейташки закачки с горкия Кейто/.

Филмът обаче продължава да се подиграва с жанра – обърнете внимание на секретарката Ленор, далеч от стандартната damsel in distress фльорца, с която супергероите се занимават – тя е не само по-умна от Рейчъл в „Батман”, но и доста по-отракана и атрактивна от Пайпър Потс в “Iron Man”, а да не говорим за нисшата форма на живот Луис Лейн в „Супермен”. Както виждате, всеки един персонаж, различен от Брит /вкл. и злодеят/, е много над нивото му, което превръща „супергероя” в точно обратното на герой, макар и отново със „супер” пред него. Въпреки тези небивали похвати за разчупване на общоприетите рамки обаче, „Зеленият Стършел” така и не успява да прецени по кой от двата пътя да поеме – по изцяло пародийния модел или по урегулирания комиксов шаблон – което кара филмът да се разчекне в прекалено невъзможна за осмисляне поза.

Анг Лий направи нещо наистина различно и запомнящо се с първия „Хълк”, но Гондри няма неговите възможности. Френският творец се е справил добре единствено в екшън категорията, макар и без излишни виузалини изгъзици. Екшън сцените са заснети сравнително кадърно, което всъщност е и единственият плюс от участието на бате Мишел, защото по никакъв друг начин няма да познаете, че е филмът е сниман от pro. Беше ясно отдавна, че е необходим истински гений, за да направи от „Зеленият Стършел” нещо повече от типичната измет. Мишел Гондри не е този гений. Всъщност, той трябва да се засрами, ако е смятал че може да попие петната на тази преждевременно еякулирала смес, защото режисурата му е безвкусна и /изключвайки някои добри решения в бойните сцени/ забравима. За това обаче не е отговорен единствено Гондри, тъй като отвсякъде се усеща, че Роген е действал изключително себично, поемайки еднолично контрола на продукцията, докато бедният Мишел е нямал друг избор, освен да се примири и да наблюдава безучастно как идеите му се давят в чорбата от бездарие. Но пък от друга страна, винаги ми е било интересно да видя как се справя един драматичен режисьор със заснемането на безмозъчни екшънчета, понеже все още изпитвам генитален гъдел, докато гледам откриващата сцена от „Спектърът на Утехата” и трепетно очаквам да видя какво ще стори Сам Мендес с новия Бонд. Музиката на Джеймс Нютън Хауърд пък е друг шок за мен. През последната година човекът изхаби таланта си по заглавия, които единствено биха осквернили автобиографията му и ако имаше аргументирана /мургава/ причина да се занимава с „Последния повелител на въздуха”, то присъствието му в „Зеленият Стършел” е меко казано безлично. Е, не чак толкова, колкото в „Туристът” разбира се, но на места си личи, че JNH е действал по принуда и като че е писал нотите с половия си орган в омекнало състояние.

Една от първите сцени включва кратко и неупоменато камео на винаги прекрасния Джеймс Франко, който явно е решил да направи услуга на колегата си от „Ананас Експрес” и да му подари малко фотогеничност. Интересно защо ли точно тази сцена е и една от най-интересните за целия филм – дали защото в нея имаме наистина забавна словесна престрелка между двама талантливи актьори, или просто защото това е една от малкото сцени, в които Сет Роген отсъства, не знам. Друг пропуснат потенциал е този на персонажа Чудновски, който можеше да бъде действително сполучлива и запомняща се карикатура на злодей, предвид възможностите на Валц, който отлично умее да играе шантави психопати, че дори и да печели „Оскар” за тях. За съжаление обаче, ролята му не е употребена в пълен капацитет и дори двуцевният му пищов не го спасява от фалша. С изключение на няколкото изпълнени със ситуационен хумор сцени, Чудновски така и не успява да излезе от обръча на посредствения сценарий, който в един момент го кара да си надене противогаз и да врещи: „I’m ungasable!”

„Зеленият Стършел” е забавен филм, не искам да ме разбирате накриво. Той е относително интересен и дори би се харесал особено много на лица, които наскоро са завършили занималнята. Струва си основно заради нестандартния начин за представяне на супергерой, който е засенчен от помощника си. Струва си дори само заради сцената, в която пигмеят Кейто насинява задника на Брит из целия интериор на имението му. /не знам защо, но винаги се радвам, когато Сет Роген е пребиван/ Ала извън деривативния си хумор, филмът определено не успява да бъде това, което е целял изначало. Той не е сериозен, нито достатъчно оригинален, че да мине за открита пародия на жанра, тъй като на места виси прекалено здраво за същите похвати, които уж иронизира. Тогава какъв е точно? Определено веселяшки buddy action, който да гледате с първоначална лека, а после постепенно заглъхваща усмивка. На фона на всичко останало обаче, „Зеленият Стършел” можеше да бъде много повече от поредния Seth Rogen movie, защото – искате или не – той ще остане в историята точно като такъв.

5.0/10