„LEGEND OF THE GUARDIANS“    (2010)

Никога не съм знаел, че е целесъобразно за една птица, била тя фитка или белоглав орел, да носи метален шлем на главичката си, освен ако съответното пиле не е тренирано от цар Леонид. Явно обаче совите не са това, което са. Поне не и в анимация на Зак Снайдер, която е набъбнала от толкова авторско самочувствие, че всеки момент ще се пръсне в 3D. Новият проект на чичо Снайдер е първият му анимиран опит в киното, с който явно се е опитал да се направи на интересен, че видите ли – той може да снима всичко с този свой неповторимо вонящ стил на режисура, включващ slow motion до откат. Името е „Легенда за Пазителите”, но в него няма нищо легендарно, така че не се надъхвайте от помпозното заглавие, а се пригответе за студен душ от кич, визуална безвкусица и некадърност.

В един момент от кариерата си, Снайдер явно си повярва, че е някакво събитие в Холивуд и че хората много се кефят, когато пичът за щяло или не щяло решава да забави кадър, за да може някакъв незначителен момент от незначителната сцена да се стори на публиката не само тъп, но и протяжен. В малки дози, този похват върши работа. В анимация за деца обаче, той е ненужен, защото малките дечурлига, които искат да гледат шарени животни на телевизора, няма да го оценят, а по-възрастните ще се иритират от арогантността, с която е употребен. Ето затова, „Легенда за Пазителите” така и не успява да се превърне в нещо особено – очевидно задълбочената му вселена, продукт от книгите на Катрин Ласки, е пресъздадена съвсем семпло и сухо, колкото да се оправдаят визуалните онанации на Снайдер, а действително красивата анимация е удавена в попара от скучни герои и невзрачно озвучаване. А и нека си признаем – от всички създания на белия свят, пичът е избрал най-скучните пернати, които макар и чаровно пухкави, служат много по-богоугодно в тенджерата ми, отколкото като герои в собствена анимация.

Райска гледка за всеки пишман ловец.

„Легенда за Пазителите” е анимация, която лесно може да обърка възрастните, а камо ли децата. Героите й са толкова еднотипни и идентични, че често ще се чудите кое по дяволите е това пиле, което се прави на интересно. Дизайнът на птиците е дразнещо еднакъв и като се изключат минималните лицеви вариации, совите са трудно различими в общото меле, което прави идентификацията с героите или емпатията към проблемите им доста трудна – все пак защо да ти пука за някакъв гургул, след като създателите му дори не са си направили труда да го индивидуализират поне малко. Вокално нещата са също крайно посредствени – почистете ушните си канали добре, защото ще бъдете удавени в адска австралийска дикция, която на моменти е неразбираема, особено когато актьорите, дали гласа си, започнат да се превземат. Да не говорим, че гласовете им също не са особено добре различими /реален пример са Хюго Уивинг и Сам Нийл/, което прави горките сови още по-невзрачни.

Сюжетът ни запознава с безгрижното живуркане на двама братя-сови – Сорен и Клъд, които биват отвлечени и принудени да се превърнат в еничари от армията на злия „Метален Клюн”, който иска – точно така – да завладее света или казано на актуален жаргон – да го „рулира“. Бидейки „Чисти” сови, войниците на Клюна лесно могат да бъдат объркани за неонацисти, тъй като филмът открито си играе с метафорите за арийската раса, промиването на мозъци и световното господство, което не знам доколко е подходящо в анимация за бедни дечица, но явно върши работа. За да се спаси от робство, Сорен трябва да открие леговището на великите Пазители, които да се изправят в епична борба за свобода. Не звучи като нещо интересно и – повярвайте ми – не е. На книжен носител и под формата на детска басня, историята може би е поднесена по много по-въздействащ начин, но Снайдер не е успял да улови сърцевината на сюжета, превръщайки всичко в доста прибързана приказка, която разчита единствено на визуалните си пръдни.

Това не е Хищникът. Това е хищна птица.

Финалът е относително зрелищен, ако изобщо нещо свързано със сови може да бъде зрелищно. Птиците са оборудвани с шлемове и остри нокътници, които бляскаво се размахват на забавен кадър, сякаш гледаме зверилна версия на „300”. Пищните сетинги замазват нещата, но комбинацията между слабо озвучаване, глуповата история и скучни герои, правят от филма просто едно лесно забравимо заглавие, което Снайдер е засрал тотално. Музиката също е доста зле и изобщо не пасва на сцените, което пък допълнително обърква зрителя и го кара да се чуди доколко сериозно да приеме случващото се. Единственият емоционален белег от гледането на това нещо бе, че след края му за момент пожелах да стана сериен убиец на кокошки.

За финал искам да уточня, че Зак Снайдер е некадърник, който има нужда да спре да ни третира като малоумници и да осъзнае, че един филм има нужда и от добре развита история и герои, а не просто от /спорно/ естетически издържани slow motion кадри на горделиви гугутки и 3D перушина.

4.6/10

 

„THE LAST EXORCISM“   (2010)

Не се бъркайте от постера – това не е хорър за Спайдърмен.

Поредната доза псевдо-документалистика, с елементи на хумористичен хорър. Това е „Последният Екзорсизъм”,  и макар че едва ли ще е такъв за хъркащата публика, то определено ще е такъв за падре Котън Маркъс – пич на Бога, който е много повече циркаджия и артист, отколкото реален екзорсист. Бидейки харизматичен и идеен, той не извършва реални ритуали, а се възползува от тъпотата на вярващите американски хилбилита, за да им вземе парите. Новият му случай обаче е по-особен, защото включва в себе си някаква невинна селянка /Ашли Бел/, която /уж?/ е обсебена от демон и е изколила доста добитък в просъница. Отец Котън е заинтригуван от странните събития, случващи се в местната ферма и започва да разнищва казуса, барабар с отряд от двама журналисти, които неотлъчно го следват по петите с клатушкаща се камера.

Очевидно от филм с подобен премис се очаква точно нищо, а защо не и пълен провал. Тези вече втръснали до край видеокамерни ужасии, в които нещо се случва „наистина” са стигнали точката на тотална досада и едва ли някой нормален човек би ги гледал по собствено желание. Но след изненадващия успех на „Перианална активност”, беше някак си неизбежно някой да получи прозрение свише и да си каже – „Абе, аре да комбинираме „Проклятието Блеър” и „Екзорсистът” и да видим какво ще се получи, а?” Е, получи се нещо много рядко и много отходно, но нека не задълбавам в епитетите, защото блогът ми и без това вони на тоалетна.

Добрият отец чака действието на рохипнола да започне.

Бидейки силно евтин и долнопробен проект, „Последният Екзорсизъм”, разчита но шоковия си фактор за да се продаде на публиката. И на името на Илай Рот, което обаче съвсем не е повод да се затърчите към киното. Проблемът обаче е, че „шокът” отсъства или поне аз не проумях къде може да е, защото филмът е построен толкова скучно, че истинският туист ще е ако изобщо издържите до безумния финал. Актьорите играят със завидното старание на хора, които рядко се снимат във филми и искат тук да бъдат забелязани, но никой от тях така и не успява да вкара реализъм в образа си. Дори и главната героиня през цялото време преиграваше по-зле и от Ана Фарис, а тя е центърът на сюжета, така че смятайте за какво става въпрос. Режисурата е дърводелска и показва, че Даниел Стам все още не е достатъчно опитен за подобни гъзарйки.

Относно т.нар. „страшни” сцени, във филма присъстват точно нула от тях, така че ако някой Ви каже, че се е насрал от стрес при гледането му, значи или Ви лъже, или е на шест годинки. Някои от сцените са умишлено показани по по-притеснителен начин – основно сцената в хамбара, където се наслаждаваме на изящна телесна пластичност от страна на обсебената мома – но това е нещо, което сме виждали в почти всяко едно заглавие с подобна тематика. Самият финал на филма е изключително слабоумен и ако човек се замисли – противоречи на много неща, показани предварително, но това е и плюсът на подобни тъпашки заглавия – на човек не му се налага да мисли много.

3.7/10

„13“   (2010)

Някак си неусетно, но и неизбежно, стигаме до поредния американски римейк, който съдържа множество звезди по постера си, и въпреки това е изтъкан от разкошна евтиния. Лентата носи простичкото наименование „13” и е умела комбинация между трилъра и драмата, или поне толкова умела, колкото възможностите на нескопосаното режисьорче Гела Баблуани /режисьор и на френския оригинал/ и животновъдския каст са позволили. „13” е историята на млад ел.техник с битови проблеми, основно свързани с липсата на парични средства в условията на финансова криза. Докато ремонтира нещо неопределено в къщата на един наркоман, той подочува, че собственикът ще участва в някаква игра, носеща милиони жълтици приход. Първоначално младият момък е притеснен, но след като наркоманът загивай геройски чрез свръхдоза и игла забучена във вената си, нашето момче открадва поканата и се явява от чуждо име. Както вече би трябвало да се досетите, това не е каква и да е игра – не притежава интелектуалната мощ на „Стани Богат”, нито оригиналния хумор на „Риск Печели-Риск Губи”, а се извършва в ъндърграунд условия и включва 13 люде, всеки насочил по един патлак в тиквата на този пред него.

Бидейки невероятно скучен като презентация, „13” очевидно разчита на колоритните си персонажи, за да не докара публиката до скоропостижен сън. Но колоритността им така и не се появява на екран /забележете смехотворния суб-плот с Мики Рурк/, заменена от досадни диалози и лишени от съдържание герои, които през повечето време са по-нереалистични на подобно място и от Деян Неделчев в клип на MTV. Но поне откъм имена го докарват – Джейсън Стейтъм, Рей Уинстоун, Александър Скарсгард, Мики Рурк, 50 стотинки и други приятни на външен вид люде се грижат за доброто Ви настроение, докато протяжният сюжет си изтича в канала. Специално внимание искам да обърна на нереалния изрод Майкъл Шанън, който има малката роля на „Водещия” на перверзната игра, но за сметка на това е едно от най-запомнящите се неща в целия филм. Пичът има дарбата да бъде role model за всеки уважаващ себе си психопат и тук го доказва само за няколко минути с тези свои абнормални лицеви гротески и дикция, извадена от дълбините на пъкъла. Добра дума мога да кажа и за младото яре на продукцията – Сам Райли – който въпреки че е обграден от старческа жалост и плахи опити за мъжественост, успява да се справи с ролята си отлично.

„13” съвсем не е лош филм – не се лъжете от цялата тази свинщина, която посипвам на белия лист. Той е стегнат, напрегнат и с реалистичен финал, който може би ще разочарова по-мекушавите от Вас, но със сигурност показва, че създателите му не са били особени радетели на холивудските хепиендове. Филмът обаче не е достига пълния си потенциал, защото на фона на всичките му съставки, можеше да се получи нещо наистина добро. Като за американски римейк, разбира се. Интересно е да се спомене, че братята испанци също произведоха сносно трилърче по общо-взето същите мотиви –  „Intacto”, макар че там центърът на тежестта беше във философията за късмета като цяло, докато в „13” е насочен директно към екзалтацията при пръскането на нечий череп и релаксацията, при осъзнаването, че черепът не е бил Вашия. Общо взето, филмчето си струва да бъде прегледано, така че ако се абстрахирате от леко мудния пейсинг, изсушените герои и заспалата режисура, Ви очаква сравнително приятно прекарване пред радииращия монитор.

6.1/10