Нека да ви задам един въпрос за триста сребърни рупии: кога беше последния път, когато сте си пускали холивудска комедия и не сте се понасяли към царството на Морфей по терлици 5 минути по-късно? Колко често изпитвате онова неприятно усещане, че изливащата се върху вас задокеанска жалка хумороподобна смрад носи реална опасност за живота ви? Ще ви споделя моя скорошен печален опит: след последната ми среща с холивудските разбирания за PG-13 забавление – изстъплението Grown Ups – освен, че исках да изляза от киното с кашон върху главата, за да не ми се смеят хората, ходих в лошо настроение като пребито куче една седмица, защото това… нещо някак си успя да се окаже по-болезнено и от секс с острилка за моливи. Тогава с ръка на скротума положих клетва, че повече с такива неща няма да се занимавам, защото всичко – дори моята толерантност към клозетната синематичност, си има някакви шибани граници, по дяволите.

Трябва да призная, че подходих към Due Date (съжалявам, но българския превод ще го видите само в заглавието на поста, защото ако напиша още веднъж това безумие ще се хвърля от терасата) със завидно количество предубеждения по няколко причини:

1) Режисьор му е кроманьоненцът Тод Филипс, който до момента е известен на умствено изостаналата половина от човечеството с изстъпленията си „Старски и Хъч” и „Последният ергенски запой”.

2) Звезди трябваше да бъдат Робърт Дауни Дж. (който вече едва понасям) и Захарий Найт Галифанакис (който вече никне от всяка втора комедия и това започва леко да ме изнервя).

3) Трейлърът бе умопомрачително тъп. У-МО-ПО-МРА-ЧИТЕЛНО. Някакъв изчислен така, че да се хареса отвсякъде на безмозъчната паплач, докарала „Запоя” до челните места в Бокс-Офиса.

Да, бях си казал – не, благодаря… но в един тежък и уморителен неделен работен ден, в който почувствах, че ще полудея, ако не се затворя сам в празен киносалон и не се посмея над хорската несретност под каквато и да е форма, все пак се прежалих и си купих безплатен билет за Due Date (не ме съдете, другата опция бе Welcome to the Rileys, но не бях в кондиция да следя драмите на лоести чичковци, които ги бива предимно когато трябва да пречукват жени). Резултатът от цялата тази драма е, че сега отново трябва да си вадя от отворите някакви суперлативи, защото, ако искате ми вярвайте, но Due Date се оказа напълно неочаквано най-добрата холивудска комедия, която се е появявала през последните години.

Нека започнем подред с традиционния преразказ на историята донякъде: Дауни Дж. е архитектът Питър, който е изтъкан от сериозност пич, достойно носещ се из началото на четирийсетте, и пред който стои нелеката дилема да избере име на мъжката рожба, предстояща да се излюпи от ваджайната на Мишел Монахан (по-паметливите от вас вероятно си спомнят, че същото дуо се подвизаваше и в последното екшън-чадо на Шейн БлекKiss Kiss, Bang Bang). На летището в Атланта Питър успява да претърпи челен сблъсък с косматото човекоподобно Итън Трембле (изиграно от Галифанакис), което моментално започва някаква целенасочена безумна игра по нервната му система и в крайна сметка води до свалянето и на двамата от самолета, поставянето им в ноу-флайт списъка и непосилната задача да прекосят щатите с 60 долара в джоба и без документи. Защо Питър се съгласява да споделя една кола с Итън до заветния Ел Ей – дали заради това, че е останал без портфейл, или заради това, че изпитва любов към горски животни… – това ще оставя на вас да прецените сами. На лице са предпоставките за типичния изтъркан ПТП-филм, какъвто сме гледали неведнъж. Ясно е, че до финала двамата протагонисти ще пилят нервите си, ще упражняват физическо и психологическо насилие един над друг, но ще достигнат до неизбежното чувство на мъжествена дружба, въпреки разликите в характера.

Нека го кажа отсега: Due Date е фундаментално противоположен филм на „Последния ергенски запой”. Последният разчиташе предимно на what-the-fuck-сетъпа си, който, ако трябва да сме честни, беше изваден от конски анус без упойка. Извинявам се, но – да, възможно е от намирането на сутринта след запоя на тигър в банята, нечие бебе в килера и счупен фронтален зъб, да струи оригиналност и нестандартност на талази, но някак си приключенията на напълно безинтересната чалдисана… глутница вълци в „Запоя” успяха да ми поддържат интереса под точката на замръзване през цялото време. Разбира се, мога да се досетя защо на алкохолиците от Форплей всичко това се е сторило култово – сигурно си мечтаят да станат като главните герои, когато пораснат, и след пиянските им изцепки на сутринта да им се случва нещо интересно, а не разфокусирана локва повръщано пред входната врата и синини от точилката на мама впоследствие. Както и да е.

Въпросът е, че в Due Date няма и помен от напън за развиване на някаква оригинална или интригуваща завръзка. Просто един кретен става причина за нещастието на средностатистически американец, който бърза да види жена си – после този кретен продължава настойчиво да се изсира на метеното при всяка удобна възможност (и още по-настойчиво, когато възможността не неудобна), дори и тогава, когато просто няма как да стане по-зле. Due Date преминава през всички възможни клишета на жанра – от закупуване на марихуана по пътя, през катастрофа и гоненица с полицаи, до възможно най-леймърското случайно, но очаквано застрелване с пистолет в крака, което можете да си представите. Всяка ситуация в този филм вече сте я виждали многократно. Това, обаче, което би се превърнало в огромен проблем, тук всъщност е плюс. Скапаното на „Запоя” бе в това, че разсипващата в претенциите си за задържане на интереса завръзка (толкова разсипваща, че някои полуидиоти успяха да нарекат филма „Мементо за алкохолици”) бе тотално прецакана първо от реакциите на неприятните главни герои, на които през цялото време им се налагаше да ми обясняват почти в прав текст, че разхождащата се кокошка на сутринта в апартамента е нещо адски смешно, което трябва да ме докара до истерия и хипервентилация (защото, нали, аз не мога да оценя това сам, без да ми бъде натъртено от Брадли Купър), и второ – от глупашката си развръзка. В Due Date всичко това ни е спестено, по простата причина, че филмът изобщо не дава заявки в посока сюжетни киндер сюрпризи. Филмът знае, че силата му е на съвсем друго място.

И тук идва време за наистина фундаменталната разлика със „Запоя” – двамата главни герои и техните действия. В Due Date ще се насладите на невиждана простащина от страна на Итън, както и на непрестанни завои в отношението на Питър към нея – от обикновена незаинтересованост и раздразненост, през погнуса и желание за физическа саморазправа, до съжаление и симпатия. Всеки провал на който и да било от двамата актьори би довел моментално до пълен бета-разпад на филма. Истината е, че между Дауни Дж. и Галифанакис цъфти и връзва безпрецедентна химия, и то от първата им среща, каквато не се беше появявала на екран от времето на приключенията на Енис и Джак. Нека да ви разкажа малко повече за тази въвеждаща сцена, защото рядко се вижда цял киносалон очевидно спечелен от филма още в първите му 5 минути: Дауни пътува към летището с таксито на поредния досадно ломотещ имигрант, облечен в Армани Ексчейндж, докато обсъжда с жена си някакви семейни въпроси по телефона. Веднага след спирането и отварянето на вратата, тя е отнесена от второ такси, което прилича повече на селска каруца. В което няма нищо смешно. Смешното се случва, когато от другото такси на забавен каданс и под убийствен музикален съпровод се измъква чучелоподобният брадат византийски гном Зак Гаспафанаски, грабнал под мишница кучето си джобен формат, с фръцкаща се походка и хвърлящ изпитателен поглед върху Питър, сякаш не само, че нищо не се е случило, но и вижда любовта на живота си. На което Питър отвръща с what-the-fuck гримаса, все едно някой е взел куфарчето му, отворил го е, изсрал се е пред очите му сред сгънатите му чорапи, затворил го е и му го е подал с усмивка. И колкото и тъпо да изглежда това, написано в блог – реално тази сцена успя да направи така, че половината киносалон да се разтресе в смях без ясна видима причина. Ето това е признакът на добрата комедия между редовете – когато смешното идва не от някакви абсурдни ситуации, а от подхода към обикновената ситуация, гарниран с безупречно изпълнение и разбиране на героите. Due Date е фрашкан с моменти, които будят смях не с това, което ти се набутва в очите, а с фините детайли в актьорските изпълнения, понякога толкова естествени и изненадващи, че изглеждат невъзможни за скриптиране.

Другият начин, по който Due Date изумява е неописуемата хаховщина на Итън. Нека уточня, за какво се бори този образ по време на филма – той се е самонабедил за актьор (заради Two and a Half Men, ffs), изкарал си е на мастиленоструен принтер портфолио с фотоси в героични пози, и е тръгнал на мисия в Холивуд, за да преуспее в живота. И за да добиете по-пълна представа за степента му на умствена изостаналост, още преди да се насладите на това, как главата на Питър бива затисната в косматото му шкембе, ще ви кажа, че истинското му име е Итън Чейс, но тъй като това не му звучало добре и той, като истински холивудски актьор, желаел да работи с псевдоними, е заменил фамилията си на… Трембле… Ето това е красивият блясък на чистия ум.

Галифанакис вече се е специализирал в портретирането на социално малтретирани нещастници с визия на току що извадени от варела за отпадъци клошари, които са родени единствено с функцията хората да ги подиграват и ритат по муцуните, за да се чувстват по-значими. Подобен образ беше и Алан от „Запоя”, подобен е и Рей от Bored to Death, където комплексите на героя бяха разгърнати до епични пропорции (алтер-егото на мечтите му бе нещо като Супермен, който бие лошите с огромния си хуй). Вярно е, че специфичната депресарска същност на комедията на Галифанакис, която определено не е за всеки вкус и още по-малко за хора с всичкия си, лимитира доста силно възможностите му за изява, но когато му подадат роля като за него, той може да докара аудиторията до състояние на умопомрачение. Повярвайте, по време на този филм ще изпитате всяка емоция, през която Питър преминава вследствие на непрестанния порой от абсурди, на които е подложен. Нека да ви обясня какво всъщност представлява Итън: това преди всичко е същество с неориентирана сексуалност, но като казвам неориентирана, разберете наистина тази дума в най-прякото й значение. Той е очевидно с мъжка полова идентичност, защото се хвали как изгубил девствеността си на 9 години от Шийла Пимпълс, но всяко негово движение е напарфюмирано с маниеризмите на амстердамски педераст (още при първата им среща Итън съвсем небрежно докосва сакото на Питър, като че да провери от каква материя е направено…), което в комбинация с гротескните: шкембе, гъз и брада – прави нещата буквално да заприличат на хорър филм, в който искате да се протегнете през сребърния екран и да го удушите с голи ръце. На всичкото отгоре, идиотизмът му е така хитро поднесен, че на пръв поглед изглежда като искрена, вродена тъпота на героя (да, той е толкова тъп, че истински си вярва как успява да заблуди хората, че е на 23), и едновременно с това – като някакъв кошмарен хитро преценен сетъп, с който да омотае Питър и да го направи свой приятел. Именно: ADD синдром – класически стил (в случая терминът attention whore май е по-подходящ, но го слагам в скоби, за да не разгневя отново радетелите за чистота в българския език).

И едновременно с всичко това, във филма идват трогателните моменти, в които всъщност се вижда, че Итън е някакъв наистина нещастен човек, който обаче е твърдо убеден, че под холивудското слънце има място за него. Същество, което може да е тъпо като гъз, но в една умопомрачителна сцена успява да накара ченето на Питър да удари плочките в кенефа, когато след няколко нелепи актьорски импровизации изведнъж така се вживява в ролята на баскетболен треньор, чиято жена внезапно иска да се разведе с него, че успява да покрие със сополи всичко наоколо, а на лицето на Питър, освен WTF се изписва сериозна загриженост, че тоя може да се нагълта с хапчета от мъка след представлението, изкарало на показ истинските му чувства и ранимост в този момент (разбира се, животът е по-брутален – вместо това, Итън си извъртява една 30 минутна чекия пред очите му, барабар с кучето си). Изобщо, начинът, по който на публиката е дадено да разбере, че този ненормалник всъщност е един много талантлив ненормалник е крайно ефективен. В добавка, Итън – това кълбо от наивност, невинност и неадекватност, но въпреки всичко с добра душа, току-що е загубил баща си (и носи праха му в опаковка от кафе), няма си никого на тоя свят и истински страда от това. Конфликтните емоции, които ще изпитате към него са гарантирани (и е странно, че толкова много народ нададе вой, точно против този, може би най-интересен аспект на филма).

Което ни води до горкия Питър. Робърт Дауни Дж. е един изключително кадърен актьор, който трудно понасям. Няма спор, че се вживява добре в ролите си, но винаги има нещо отблъскващо в тях – някакъв престорен куулнес, който е като изкуствено програмиран така, че да се хареса на масите (и той се харесва), да не говорим пък за отчаяните му участия в комиксови пръдни за хора в консервени кутии. И въпреки, че и в ролята на Питър това неприятно усещане успява да се промъкне за кратко, то изчезва моментално след срещата между двамата главни герои. От този момент нататък Дауни Дж. е попадение в десятката не по-малко от Галифанакис, и успява да докара повече от адекватна реакция на всеки от абсурдите, на които е подложен. В началото е строгият чичко, който контролира личното си пространство и дори допуска известна толерантност по отношение на завиращия се непрекъснато в очите му клоун. После е леко, средно и тежко изнервен. После е отчаян и в конфликт дали да приеме предложението на човека, който на практика го е свалил от самолета, да прекосят заедно Америка по дългата страна. После е издивял от безумието на спътника си до краен предел. После е тъжен заради самотния му и неосъзнато нещастен живот. После иска да го зареже. После се връща за него. После иска да го удуши с шала му. После, докато е на половин шише викодин, го целува и му казва, че е неговия личен Командо, след като така безстрашно го е спасил от лошите митничари на границата с Мексико. После бива застрелян в коляното и оповръщан целия от изгубилия контрол Итън (вкл. и в раната). На финала – разбит, изпочупен, кървящ, но подпиращ се на човека, който му е причинил всичко това, той в крайна сметка успява да загуби съзнание пред раждащата си жена.

Тук трябва да призная, че във всеки момент изтръпвах, че всичко добро до момента може да иде по дяволите заради смешна и изкуствено изсмукана „запойска” мотивацийка зад действията на Питър. Това, с което филмът е откроява над останалата холивудска комедийна буламащина обаче е пълната логичност и подреденост на всичко случващо се. Ако това беше друг филм, вероятно след като Питър изостави Итън, открадвайки му колата, биха пуснали романтично-тъжна песен, биха дали флашбек на трогателните им моменти досега, Питър би размислил, би се просълзил, би преглътнал нощта на джвакащите влажни звуци в колата и би се върнал приятелски, за да понесе още от същото, но да е с чиста съвест. Тук няма да ви развалям удоволствието от това как е решено връщането му, но е показателно за изключителната последователност в действията и състоянията на главните герои.

Достатъчно за тях двамата, нека да обърнем внимание на останалите персонажи, макар и в случая да нямат никакво значение, защото филмът никога не се разфокусира в нещо друго освен катаклизмите между Питър и Итън. В ролята на друсаната с твърдо гориво продавачка на марихуана е турена Джулиет Луис, която някак си успява да направи немислимото и да засенчи дори простотата на Галифанакис, още с първото си отваряне на уста. Героинята й има две емоционално инвалидизирани деца, които ще участват в една адска интеракция с Питър (обърнете внимание на хищния поглед на момиченцето в тази сцена…) Сред другите второстепенни блестят чукундурът Дани МакБрайд, който е в типичното си амплоа на супер-реднек, както и старият познайник на Дауни Джуниър – Джейми Фокс, който най-сетне е успял да извади лъка на цигулката от ануса си и да се запише да участва във филм, който за разлика от „Солистът” не е епопея на забравата. В една от съвсем страничните роли ще можете да забележите и жалкия актьорски талант на Тод Филипс – режисьора на Due Date, който не пропуска да покаже къдравата си мутра във всеки свой филм, все едно се казва Маной.

Това, в което се е справил обаче е режисурата. Вече трябва да ви е станало известно, че той е успял да нацели най-добрите възможни актьори за централната двойка, както и да разкара от сценария (който е и негов продукт) всички жалки/романтични/драматични безумия, които обикновено съпътстват и спъват холивудските комедии, вкл. и неговите предишни. Основната му заслуга обаче е в изненадващо адекватния начин, по който е успял да ни прекара през цялата емоционална деградация на Питър – от нормален сериозен човек в началото, до такъв, който на финала е точно на границата да си каже “oh, well…” и да осъществи мечтата на Итън като му пусне. И ако има доказателство за кадърната му режисура в Due Date, то най-голямото такова е, че дори Мишел Монахан да беше изродила на финала мулатчето от Джейми Фокс, а Питър и Итън да бяха отпрашили към залеза пощипвайки се по задниците, пак никой нямаше да има нищо напротив.

Другото изненадващо във филма е доста добрата му визия – като се започне от осветяването на сцените и се стигне до няколко добре композирани диманични шота от хеликоптер. Не че ще видите нещо феноменално, но си личи как е вкарано някакво старание филмът да изглежда добре – нещо, без което спокойно можеше да мине. (Само една скоба, че не съм сигурен до каква степен вече се налага изрично да хвалим филми за това, че са снимани на лента с Панавижън, а не на евтина дигиталка от мобилен телефон – особено, когато се явяват лековати комедийки.) В комплект с приятната визия и монтаж, идва и много добрият подбор на музикални парчета, които ще звучат по време на неволите на двамата другари. Специално споменаване с добро заслужава Hey You на Пинк Флойд – един от многото моменти, в които аудио съпроводът сам по себе си успява да предизвика усмивка, а в дадения случай – заради точно улучените моменти в монтажа – дори кикот. Друго попадение е свежарското Myconos на Fleet Foxes, което въпреки че е реколта 2006, звучи като взето назаем от „Форест Гъмп”. И разбира се, не на последно място идва доста приличният саундтрак на Кристоф Бек, който успява да прокара само една тема, но точно през десятката.

Тук трябва да спомена отново с добро малоумието на света като цяло и американските критици и зрители в частност, които в пристъп на гениалност дариха „Запоя” с 80% на развалените домати и 7.9/10 на IMDB, а Due Date – с два пъти по-малко, под предлог: 1) че не им е смешен; 2) че всички майтапи са ги видели вече в трейлъра; 3) че Дауни Дж. наплюл Съни в муцуната и ударил малко момченце в корема; 4) че Галифанакис бил дразнещ, неприятен и хората изпитвали физическо обръщане на стомаха от кадрите с него (вместо съпричастие); и, забележете – 5) че между главните персонажи нямало милиграм химия. Доколко в комедиите с рейтинг за възрастни е задължително да попадаме през кадър на герои, които трябва да изпълняват функции на ролеви модели е въпрос, над който смятам да ви оставя да помислите самостоятелно, но… липса на химия? Най-сигурният критерий за добра актьорска игра всъщност е когато човек не може да си представи други актьори в тези роли. В Due Date това не само е факт, но и Итън и Питър изглеждат като специално скроени за Галифанакис и Дауни Дж., отчитайки до най-дребни детайли спецификите в актинга им и изкарвайки на практика най-доброто, на което са способни.

Също така, всичко живо масово писна, че този филм бил като римейк на „Самолети, влакове, автомобили„, където Стив Мартин и Джон Кенди преминаха през подобни катаклизми и обрати във взаимоотношенията си, след като изпуснаха самолет и трябваше да се придвижват из Америка заедно, въпреки непоносимостта си един към друг. Разбира се, 80-тарската комедия тогава имаше стойност на завоалирано изследване на прикритата хомосексуалност и произтичащите от нея чувство за вина и срам в онези не чак толкова толерантни времена. За жалост, всичко останало – от интрузивната нелепост на комедийните ситуации, до нетърпимата карикатурност в изпълненията през по-голямата част от времето, прави филма практически негледаем днес (да не отваряме дума за някакви технически стандарти). Due Date определено следва същата формула – на класическото road-trip/(anti)buddy-movie, но заради отличната характеризация на главните персонажи, страхотното напипване на тънкостите на героите, трудното сценарно криволичене на границата между абсурдната (дори перверзна) комедия и кротката (но ефективна) драма, като че ли правят от този филм нещо малко повече от поредната безумна комедия, която гледаш и забравяш. Ако преди две години някой ми беше казал, че един от най-забавните и приятни филми на 2010 ще бъде направен от Тод Филипс, щях да му се изсмея в лицето. Сега обаче…

Оценка: 7/10

Автор: Silver