„Неудържим” се стовари по щатските киноекрани като варел с химически отпадъци и се претърколи чак до първите места на бокс офиса, циментирайки мнението ми, че американците са адски тъпа паплач, особено когато стане дума за стойностни филми. Днес смея да Ви занимая точно с този представител от рехавия кино-афиш на единадесетия месец от десетата година на второто хилядолетие от новата ера, който за пореден път пенетрира не само изтеклия ми вече от годност мозък, но и генерира нова пробойна в мъжествения ми портфейл. И всичко това, за да се насладя отново на уменията на Тони Скот да търси екшън там, където го няма и да създава драма там, където никой не се интересува от нея. В случая – в кабинката на един локомотив, където двама тъпаци трябва да направят немислимото или по-скоро да удържат неудържимото. За щастие, поне не и в 3-D.

На постера изрично е упоменато, че Скот е „режисьор“, защото иначе никой нямаше да разбере.

Ясно като зъбите на Дензел Уошингтън в тунел е, че филмът няма да разказва за нищо повече от един ЖП артикул. Това е видно не само от постера, но и от премисът му, който ни занимава с пътешествието на един самозван влак, тръгнал сам по коловозите на живота. И ако сте мислели, че един филм, който се развива ексклузивно във и около влак, няма как да бъде интересен, то повярвайте ми – били сте прави на 100%. „Неудържим” е не само неоригинален, но и самият му сценарий е пряка обида върху зрителския интелект особено за хора, които са горди притежатели на диплома за основно образование. И което е по-зле – екшънът на „Неудържим” е закърнял и представлява колаборация от динамични кадри на движещ се влак, които биха минали за нещо бегло наподобяващо „екшън“, единствено ако някъде из вагоните се мандахерцаше Стивън Сегал.

Може би вече Ви е ясно, че това е филм, който смятам да оплюя толкова яростно, че когато приключа с него, мониторът Ви да се е навлажнил от слюнката ми. И ще сте прави, защото „Неудържим” е едно от последните камъчета в саркофага на кариерата на Тони Скот – пичът, който кара брат си Ридли да черви бузи, задето носи същата фамилия и който през последните десет години направи предостатъчно тъпи филми за норматив, четири от тях с помощта на ваклия любимец на народа – бате Дензел Уошингтън. След „Аленият Прилив”, „Мъж под Прицел”, „Дежа Ву” и „Ударът Пелам 123”, сега достолепният негър е отново на челна позиция в постера. За пети пореден път във филм на Тони Скот не е много очевидно, нали? И ако в „Аленият Прилив” и „Мъж под Прицел”, нещата се траеха, то кулминацията на нищетата настъпи с „Ударът Пелам 123,“ където единственото по-грозно нещо от Джон Траволта, беше всичко останало. Някои хора обаче не знаят кога да спрат или просто дядото на Тони Скот е използвал роднини на Уошингтън като роби в плантацията си и сега има да му връща кръвнина. Определени хомофоби веднага биха доловили нещо повече от приятелство в тази консистентна колаборация между актьор и режисьор, а тук го определя дори и сетингът – по-голямата част от филма се развива в тясна кабинка, в която двама видимо привлекателни мъже отделят токсични дози тестостерон, а в такова затворено пространство напрежението е голямо, страстите са забранени и всичко може да се случи. Дори неудържимото.


Абсурдността на филма е толерируема единствено в първите петнадесет минути, които са всъщност уводната част, преди култовото влакче да потегли на своето туристическо пътешествие из Пенсилвания. В САЩ почти всичко може да мине за драма, а почти всяка глупост, може да се превърне в геройство. В случая става нещо подобно – влак, който е с дължината на сградата на Крайслер /дори по време на криза американците обичат националните си сравнения/ бива задвижен от дебелогъзест кондуктор, който слиза в движение, за да мръдне някаква ръчка, а след това сланината по иначе изваяното му тяло, не му позволява да влезе обратно в кабината и докато пичът плъхти като умиращ помияр, влакът бавно /и имам предвид наистина бавно – с около 10-15 км./час/ се отдалечава от него. Не знам нищо за американските влакове /все пак в тях почти сигурно има цистерна с NOS или поне специално устройство, което ги превръща в Трансформъри/, но някак си съм убеден, че когато един влак се движи с 10 км/час, логичното нещо, за да го спреш е просто да се качиш на който и да е от вагоните в движение, а после лека-полека да стигнеш до локомотива. Не е особено трудоемко, като се има предвид, че американците са родени атлети, а и не е особено опасно, като се има предвид, че докато машинистите се вайкаха по избягалия влак, вагоните му продължаваха да се влачат покрай тях в продължение на минути.

Крис Пайн определено си пада по влакове…

Но какво драматично има в един прост влак, който се движи толкова бавно, нали? Нека турим малко драма и чувство за неизбежност. Ето ги и тях – оказва се, че влакът пренася мега опасни химикали /но не от тези за писане/, които са лесно възпламеними и могат да превърнат всеки близък град в сцена от “Fallout”. И което е по-зле – влакът е ускорил скоростта си до близо 88 мили в час /някъде в този момент Земекис би пратил влака в бъдещето, но за жалост не той е режисьорът тук/, а като капак на всичко – срещу него се движи друг влак /по необходимост пълен с разкошни дечица/, които се возят за своя първи и последен челен сблъсък със суровата реалност. Един влак, двама души, много зрители. Не звучи особено зрелищно и не е, независимо от патетичните опити на Скот да вкара почти пародийни екшън елементи – локомотив, който избухва в палава гъба пет секунди след като се е обърнал настрани; сцена, в която група полицаи стрелят по влака с М-16 /за да го спрат, разбира се, не защото са gun nuts/ и сцена, в която влакът разцепва едно ремарке за коне /минус конете/, заснето от четири различни камери за повече обем. Елементарност до безбожие. Влак №777 /щеше да мине за ебавка, ако целият филм не се вземаше толкова насериозно/ бива удържан впоследствие, макар и не без косвени щети и невинна жертва, която обаче е ирелевантна, защото зрителят винаги се интересува много повече от оцелелите герои, отколкото от загиналите безславно отрепки.


Ако смятате, че подобно количество мелодрама е отвъд пределите на човешката възприемчивост, то ще бъдете изненадани как всичко това може да бъде разбъркано през визуалната призма на Скот /която от бая време е пукната в центъра/ и представено на публиката като монументален епос за силата на човешкия дух и измеренията на човешката тъпотия. Скот добавя в заглавието своя толкова дразнещ метод да движи камерата си бясно дори и в статичните сцени, в които някой просто… говори. Всяка една мизерна сцена на този мизерен филм е заснета със свирепа динамика, като камерата почти не стои на едно място, а се движи във всички посоки, позволени от пространството, сякаш операторът е бил шибан с камшик и е трябвало да се движи постоянно, за да избягва ударите. За около пет-десет минути този похват върши работа, защото набляга на напрежението и завишава динамиката. Всичко обаче бързичко се превръща в puke fest, особено към края, когато някои от зрителите ще се сдобият поне с лека форма на motion sickness. Хора говорят – камерата се движи, хора седят – камерата се движи, хора гледат тъпо в една точка – камерата не спира да се движи. Изобщо, целият филм създава усещането, сякаш току-що сте се качили на панаирджийска люлка – главата Ви се замайва, а гърлото Ви се изпълва със секрети.

Кастът на „Неудържим” вони на черно-бяла красота, макар че в случая красотата е дала път на мъжествеността – нещо напълно резонно, като се има предвид, че филмът показва битието на кирливи средностатистически машинисти. В главната роля е вече засегнатия от словата ми Дензел, който отново играе прагматичен и интелигентен average Joe, който трябва да се справя с чужди кризи, на фона на собствени такива. До него стои Крис Пайн /“Стар Трек„/, който този път е деградирал до промишлено ниво и вместо звездолета „Ентърпрайс”, управлява някакъв примитивен локомотив. Пичовете имат нелека задача – те трябва да удържат Неудържимия, като в същото време запознаят зрителите със стереотипните си семейни проблеми, които евентуално да ги превърнат в по-достъпни и реалистични герои. Един от основните минуси са точно тези двама юнаци, които не само, че са мискастнати от раз /кой, в името на Тангра, би повярвал, че Крис Пайн е машинист?/, но и помежду им има по-малко екранна химия дори от последната реклама на RedBul. Не ме разбирайте погрешно – Вашингтон е добър актьор, а Пайн е … фотогеничен такъв, но нито единият нито другият са на мястото си в тази кабинка.


Филмът е скучен, клиширан и откровено смешен на места. „Неудържим” е всъщност бледо копие на „Скорост”, с тази разлика, че там имахме всички съставки на един запомнящ се екшън, докато тук нямаме нито обособен главен герой, нито истински съспенс, нито дори злодей. Знам, че Скот има мания да прави филми за разнообразни превозни средства /подводници, самолети, вагончета на метро, NASCAR коли и влакове/, но в случая може би трябваше да направи филм за камионче със сладолед. Така поне зрителят щеше да има някакъв приятен, макар и имагинерен, вкус на сладко в устата си. А сега няма да остане дори и със спомена, защото „Неудържим” е ненужен и лесно забравим филм, който няма да запаметите дори в краткотрайната си памет. Вместо това, ако искате да гледате добър филм за влак, гледайте “Runaway Train”, ако искате да гледате добър филм с Дензел, не гледайте „Дежа Ву”, а ако искате добър филм на Тони Скот, просто посетете най-близката църква и запалете една свещ с безмълвна молба към Хесус, защото на Земята няма никой, който да направи филмите на бай Тони гледаеми.

3.9/10