Нормалните хора вярват, че когато искаш да гледаш как на екрана се кълцат човешки мръвки по възможно най-брутален начин, значи си доста извратен. Американците обаче вярват, че това е нещо напълно нормално за сивото им ежедневие, поради което зрителите на хорър сапуна „Убийствен Пъзел” бяха достатъчно културни, че да задържат интереса си към поредицата в продължение на цели шест шибани филма, достигайки до тази воняща отходна каша, с която ще Ви занимавам днес. И добре че бяха истинските перверзни фенове на филма, защото след третата част, нещата главоломно започнаха да се спускат надолу по стената на плача, превръщайки всяко следващо продължение във все по-голям провал. За щастие обаче, точно за да измие срама пред тези няколко останали фена, поредицата реши да направи един последен /дали?/ и разясняващ всичко финал, който не само да даде отдавна заслужения край на този болезнено тъп франчайз, но и да конклудира зрителските мъки. В 3-D.

Постерът ясно показва, че последното, което ще Ви е нужно за гледането на този филм, е мозък.

Първият „Убийствен Пъзел” a.k.a. “Saw” бе семпъл, стегнат, минималистичен и евтин, което по никакъв начин не му попречи да бъде силно въздействащ, атмосферичен и с една дума – най-добрата серия от поредицата. Дали заради факта, че публиката бе заинтригувана от оригиналния премис, или от това, че нещата действително бяха напрегнати, не се знае. Знае се само, че когато един евтин филм пожъне изненадващ успех и спечели множество пачки, то някъде в Холивуд светва така неприятната жълта лампа, която осигурява незабавното му продължение. Това се случи и с помията „Перианална Активност”, която бе заснета с джобните пари на низшия педераст Джъстин Бийбър, а накрая премина $100 милионната граница от приходи. Всъщност сравнението с този домашен хорър е резонно, като се има предвид, че режисьорът на “Saw VII” – Кевин Грюте е бил предвиден за филмирането на сикуъла на историята за тавански призраци, но пичът вече е бил подписал договора за новата глава от притчата за Пъзела и не е могъл да избяга от механичния капан. Това, естествено, със сигурност му е повлияло негативно на психиката /шанса да режисира подобно чудо си е чист carеer maker/ и нещата са очевидни в настоящото заглавие – тук Грюте е откровено злобен и безцеремонен в насилието си, изливайки цялата си насъбрана скрита ярост към героите на екрана.

Поредицата “Saw” продължи смело след края на първия филм, който си завърши доста подходящо и без каквато и да е нужда от разводняване на нещата. /лично мнение!/ Последваха “Saw II” и III, в които най-после злият убер гений с елементи на инженер висшист Джон, по известен като бай Пъзела /Тобин Бел/ биде изпратен в отвъдното, посредством една от собствените си месорезачки. Логично бе, някъде в този момент, целият франчайз да се ориентира към своя край – едва ли е разумно да продължаваш да доиш нещо, което е мъртво. Явно не само, че е било разумно, но и неизбежно, защото веднага след това ни заляха струите повърня, наречени „Saw IV”, V и разбира се – VI, които не само, че имаха абсурдната наглост да продължават т.нар. сюжет /съшит с белите конци от кюлотите на вуйна ми/, но и продължиха да използват мъртвия вече Пъзел чрез палаво имплантирани ретроспекции и загубени флешбекове, в които пичът се рее из екрана, търсейки поредната си жертва, на която да отмъсти. Разбирате ли, Пъзелът не е обикновен садист, не е дори и зъл – той е просто един урбанистичен отмъстител, който извършва своята лична вендета срещу неправдата в обществото /била тя насочена към убиеца на нероденото му бебе, била тя срещу доктора, който му е отказал операция или срещу хората, които се представят за негови жертви публично/.

Всички тези хора заслужават да умрат, защото моралът го изисква. Това е и най-големият бълвоч – филмът отчаяно се опитва да залага на екзистенцията на някакъв морал, който оправдава перверзиите на Пъзела и оневинява цялата тази касапница, която зрителите обожават. Жертвите трябва да оценят собствения си живот, като направят драматичния избор дали да погубят чужд такъв, или да се разделят със скъпоценна част от телосложението си. OMG, какво ли трябва да направи човек, за да осмисли съществуването си? Никога не съм знаел, че за да оценя битието си на тази Земя, трябва най-малкото да си отрежа лявата ръка, но след тази анатомично коректна и религиозно позитивна поредица, вече знам, че ще трябва да се разделя с нещо, за да приема моралните поуки на филма. Мисля да започна от ноктите на краката и да видим докъде ще докарам.

Новата и последна /за Бога, дано да е!/ серия от приказката за ежедневието на Пъзела продължава историята от предишните части, които вече преминаха търпимата граница на куртоазията и ни запознаха с чисто нов злодей, който да продължи делото на умрелия преди 4 години Джон /който обаче пак си има запазено участие и тук/. Детектив Хофман /Костас Мандилър/ се опитва да открие и елиминира съпругата на Джон, за да й отмъсти, задето в последната част го остави с един от средновековно-денталните капани на мъжа си, и по специално – онзи, с който бузите на жертвата се разтварят широко, за да се види горния ляв кариес. Като втора сюжетна линия наблюдаваме и новия герой Боби /Шон Патрик Фланъри/, който промотира новата си книга, в която разказва цветисто как /уж/ е оцелял от старческите лапи на Пъзела. Е, някъде тук вече трябва да Ви стане ясно, че “Saw VII” не само няма да бъде оригинален, но дори нещо повече – ще се движи буквално по същата релса, в която се движеха и предните два-три-четири филма, а именно – основната жертва е затворена в някакъв склад с множество помещения и тя има определено време, през което да се разхожда наляво-надясно, да извършва premortem интеракции със свои приятели/колеги, докато накрая не трябва да стигне до последното ниво, където /както винаги, по дяволите/ го очаква нищо неразбиращата му съпруга.

Естествено, драмата е нулева, а съспенсът е в границите на минус безкрайност, защото е пределно ясно, че машините на Пъзела действат безотказно и ако някой нещастник е внедрен в тях, той неминуемо ще умре по най-гротескния начин. В този филм всички умират и то не красиво, нито трагично, а като парчета разпръснато месо, като единствената поетичност идва от облака кървави пръски, който евентуално ще изцапа екрана. В 3-D. Трябва да си болен от гъша хуйня, че да се наслаждаваш на подобни крайни извращения, без грам логика, в които някой умира грозно, възседнал технически невъзможна контрапция, излязла сякаш от кошмарите на инженера на „The Incredible Machine”. Пределно ми е ясно, че хорър  феновете обичат кинематографичната карантия, но нека сложим и малко смисъл между пластовете нарязана сланина, за да може филмът да има поне елементарно уважение към зрителя си.

За пример давам първата сцена, която не само, че няма връзка с останалата част от историята /не че и самата история има някаква връзка де/, но и очевидно е добавена, единствено за повечко пълнеж, защото без нея филмът трудно щеше да стигне до 90-минутния си марк. В нея, виждаме три тийн-отрепчици /две мъжки и едно женско/, които са вързани за някакъв банциг, а група простолюдие ги наблюдава отвън през витрината на магазин. Еха, воайорство от най-зловещо естестество – поредната доза очевидни нравоучения, изтървани от филма – че хората обичат насилието и ще го гледат, дори да се случва пред очите им, без да се опитат да направят нищо, за да го спрат /освен един напорист пич, който снимаше с телефона си/. Нещо повече – тримата в капана са частите на един любовен триъгълник и пред мъжете долу е представен избора или да се заколят един друг, или да оставят резачката да пререже висящото шкембе на възлюбената им. Рядко се смея на хоръри, освен ако в тях не участва Фреди Крюгер, но тук действително прихнах като селския идиот, особено когато мадамата отчаяно започна да се обяснява в любов и на двамата, карайки ги да се убият за нейно здраве. О, колко Шекспиров развой на нещата! Е, след доста писъци и крясъци, повечето от които вредни за нормалното развитие на тъпанчетата Ви, ситуацията се развива благополучно, макар и в дъжд от черва и други вътрешни дреболии. Ето това имам предвид – филмът ни засипва с червени кръвни телца без да има минималната доблест да премине отвъд лимита на долнопробното „torture порно”. А подобни евтини похвати са си не само инфантилни, но и крайно обидни. Освен ако не сте от онези гореспоменати перверзници, които бият чекии върху трупа на декапитираната си котка.

Както винаги, Пъзелът е основният герой в историята, макар и отдавна вече да е ясно, че истинската доза страх идва не от героя на Тобин Бел, а от самата концепция за него, която бива представена от така познатите и втръснали ни вече TV екрани, на които грозна кукла с его на пъпет от „Улица Сезам” ни запознава с правилата на т.нар. „игра”. Тук нещата обаче са отвъд смехорията, защото всяващите ужас похвати са достигнали нивото на крайната досада, като в сцените, в които куклата излиза с детското си колелце от сенките, голяма част от Вас ще прикрият кикота си с две ръце. А и нещо повече – как, по дяволите, един /дори два или три/ човека имат физическата възможност и ресурси да организират и планират толкова мащабни циркове всяка серия? Сетингите, подготвени от Пъзела са не само изключително сложни за конструкция /а бай инженера пукна отдавна/, но и прецизното им изпълнение зависи от постоянно присъствие на място, а не по безжичен път. Тук обаче всяка серия прилича на душевно болна версия на „Форт Бояр”, с тази разлика, че накрая не получаваш жълтици, а няколко отрязани пръста. А и машинариите на „Форт Бояр” са твърде елементарни, докато тук говорим за върховни постижения на steam punk гадориите, които са управлявани от… кого? Злодей, който е мъртъв? Или втори злодей, който си има по-важна работа да гони руси шаврантии? Или трети? Не, не става така, скъпи хора, това не е научнопопулярен филм за ползите от съвременната Инквизиция, а „хорър” от 2010, който може да се мери по кретения с гнусотиите на „Хуманоидната Стоножка”, но с повечко металургия в изказа. Всъщност, нещата дори не са и смешни, а откровено жалки, но това е въпрос, който трябва да се постави на създателите на филма, а не на невинните му свидетели.

Лошото е, че дори реалните герои от филма – капаните, заради които хората неистово си бъркат в гащите /търсейки портфейлите си, а не скротума, споко/ са възможно най-тривиалните такива, като филмът има неблагоприличието да използва отново котела за пържене на живи трупове от втория филм, а това си е чиста доза авторско безсилие. Креативността на клопките е несъществуваща, а повечето от тях изглеждат дори глуповати – в една от сцените, нашето момче трябва да си извади двата мъдреца (LOL), а в друга Боби трябва да изкара ключ от корема на жертвата с помощта на кукичка, за Бога! И имайки предвид, че тези капани са безупречно конструирани е ясно, че никой няма да излезе жив от тях, а камо ли цял. Това обезличава съспенса и лишава филма от крайно необходимата му атмосфера, превръщайки го точно в това, което не трябваше да бъде – псевдо-снъф филм за малоумници. В 3-D.

Със “Saw VII”, сценаристите са се опитали да направят пълен кръг, който да завърши оттам, откъдето свърши и оригинала, обосновавайки го като нещо, което едва ли не, е било планирано от време оно. За тази цел, в играта е върнат култовия д-р Гордън /Кари Елуис/, на когото в края на първия филм се наложи да ампутира вмирисания си крак в реално време. Оттам някъде започва и новата серия, показвайки ни че Гордън е не само жив, но и сравнително здрав, и дори участва в сесии на клуба на оцелелите от издевателствата на Пъзела. Връщането на Гордън в историята е не само пълна нелепица, но и е презентирана с такава адска доза самочувствие, сякаш гледаме най-невероятния туист, след финала на „Шесто Чувство”. Да не говорим, че с неговия герой е свързана и последната сцена, която уж приключва франчайза по един логичен /хах!/ път, но всъщност оставя толкова огромна порта за продължение, че през нея лесно да мине и Оптимус Прайм. Но, както добре знаем, в Холивуд няма последни серии и дори даден хорър да е цанен за заключение /”Последен Изход 4”/, то успехът му задължително води до /поне/ още един опит, така че не се правете на изненадани, когато след няколко месеца започнат да се въртят слуховете за още един епизод от членоразделната сага. Все пак, в момента филмът е на първо място в щатския боксофис, а това си е почти директна заявка за ненужен сикуъл.

„Край на играта!” – обичат да казват много от героите на филма, макар че всъщност каква точно бе тази игра, какъв бе резултата от нея и действително ли това бе краят й? Бидейки кулминация на един почти десетгодишен франчайз, настоящото заглавие не дава точен отговор на тези въпроси, макар че оставя зрителя с този особен вкус в устата, който се получава след преяждане със свински зурли. “Saw VII” е типичният представител на термина „адски тъп филм” и го доказва няколкократно – къде с плачевната си актьорска игра /Шон Патрик Фланъри е нереално смехотворен плужек, който дори има егото да си позволи shirtless сцена, показвайки увисналите си дръжки/, къде с обидната за зрителя комбинация на random сцени, които някак си водят до твърде неаргументиран финал. Разбира се, ако сте от онези вманиачени фенбойчета, които се радват на всичко, що е наситено с безразборна сеч и обилен кръвовалеж, то във всички случаи имате нужда да гледате филма на кино /точно така, в 3-D/, а веднага след това да се хоспитализирате доброволно в най-близката ментална институция.

1.8/10