ALTITUDE (2010)

Трилърите за бедни са по-разпространени и от хламидията, така че едва ли някой трябва да се прави на изненадан, когато осъзнае, че настоящото заглавие не е нищо по-различно, с тази разлика, че бедността му не е финансова, а интелектуална. В едно изречение – това е паранормален тийн трилър, който комбинира три от най-големите човешки фобии, за да изгради сюжета си – страха от летене, страха от неизвестното и страха от обезумяващата тъпота. Иде реч за група твърде красиви тийнчета, които се събират за един sky trip със самолет, с който смятат да посетят концерт на Coldplay. За повечко съспенс, пилотката на самолета е неопитна какичка с по-малък брой летателни часове, отколкото резултата на последния ми IQ тест. За повече драма, майка й е загинала в мистериозна самолетна катастрофа преди десет години, а за повече романтика – един от пасажерите е й нейния настоящ, но не особено бъдещ приятел.

Всичко е чудесно, когато самолетът излита, но малко по-късно нещата се фекализират, когато се оказва, че тийнчетата са попаднали в някаква странна буря, от която няма измъкване, колкото и напрегнати физиономии да правят. По същество /тъй като в него буквално има същество/, филмът съдържа похвални опити за генериране  на клаустрофобична атмосфера, може би заради факта, че цялото действие се развива в интериеора на земеделския аероплан, но проблемът е, че атмосферата съвсем не е достатъчна, за да прикрие останалите недъзи на заглавието, а те са видими и от птичи поглед. На първо място, това са актьорчетата, които са свалени директно от някой секси сайт за запознанства като gepime.com и обучени да изговарят репликите си с минимален зор, макар че в по-емоционалните сцени няма как да не забележите искрящите капки челна пот, образувала се от напъните на съответното дърво да говори, изразява емоции и мисли едновременно. Особен интерес ми направиха усърдните опити на пилотката да управлява самолета по време на по-динамичните маневри, в които гримасите й на отчаяние/усилие бяха конкурируеми единствено с лицевите гимнастики на Бен Афлек в „Пърл Харбър”.

Толкова много красота… нахалост.

Специално внимание бих обърнал и на гаджето на пилотката, което прилича на моделче от каталог за детски гащички и играе със също толкова наивен хъс. Няма да преувелича, ако споделя че в някои от сцените на hardcore драма и рев /вкл. реалистичните сцени на висене от самолета с въже/, аз се хилех на глас, макар и прикрил усмивката си с ръка от куртоазия към създателите на филма. Доста обидно е да се прави подобен филм в днешни дни, но какво пък – хората са давали пари и за по-големи боклуци, нали така? Друг проблем е убийствено тъпата история, която води до някакъв смехотворен финал, с елементи на туист, изваден дълбоко от аналните недра на  „Ефектът на Пеперудата”. Най-яркият пример са последните петнадесетина минути, които са доста трудни за гледане, особено когато нещата вече са ясни и лентата върви по инерцията на досадата, макар и с някакви адски опити за оригиналнечене, които влизат пряко в кривото гърло.

Въпреки това, първият пълнометражен опит на режисьора не е абсолютен фейл, макар че можеше да бъде, на фона на всичко останало. „Смъртоносен полет” има добри ресурси откъм съспенс, който обаче бързо увяхва като глухарче, в градинките на АЕЦ. Сценарият му е безцеремонно слабоумен, а актьорската игра е изтъкана от инфантилизъм, което го прави приятно изживяване, ако сте нърд-мечтател и не чак толкова приятно, ако сте всички останали. Поуката от филма обаче е една – ходенето на концерти на Coldplay води до летални последици.

3.3/10

THE HOLE (2009)

Когато бях младенец, вярвах че Джо Данте е кадърен режисьор на некадърни филми /”Гремлини”/, предназначени за особено депривирани деца. Няколко години по-късно, като възрастен, мнението ми за Данте не се е променило, по единствената причина, че не помня да съм гледал негов филм от около десетилетие. Сега обаче, тази моя груба поп-културна грешка бе поправена с най-прясното му творение, наречено „Дупката”, след гледането на което, мнението ми за него се измени само в първата си част – пичът не само че не е кадърен към днешна дата, но явно никога не е бил. Сега нещата са дори по-противни, защото „Дупката” е скрит зад удобния параван на 3D феномена и разчита на него, за да прикрие мащабните си пробойни. За нещастие обаче, родната ни torrent публика има честта да го съблюдава единствено във второто измерение, където всичките му негативи лъсват на бял свят, като половия орган на ексхибиционист.

„Дупката” е странен филм, който комбинира жанра на хоръра с жанра на семейната комедия. Преди да възкликнете, че това не е толкова зле, ще пръсна плондера на надеждите Ви с информацията, че „Дупката” е всъщност тъпо копие на „Извънземни на Тавана”, но с малко по-големи деца в главната роля. Всъщност, разликите са, че вместо извънземни, децата откриват „древно зло”, и вместо на тавана, го откриват в мазето. По-груба copy-paste трансформация не бях гледал от „Танцуващия с Вълци”/„Аватар” насам, макар че тук имаме много по-малко ефекти и значително по-малко смисъл. В ядрото си, „Дупката” е филм за деца и то не особено умни такива. Защо тогава е подложен в жанра на хоръра, и защо ни занимава с изнасилените си страхотии, щом на всички е ясно, че когато главните герои са три непълнолетни американчета, хепиендът е някак си предначертан. Не, „Дупката” е хорър /с деца/, който е толкова далече от жанра си, колкото бе „Дистърбия” от трилъра, но там поне гледахме сияещата аура на Шая Лебоф, докато сега имаме някакви прости пубери, чиито действия лесно могат да Ви заблудят, че сте се нанизали на FOX Kids материал.

Историята ни е пределно отплетена, така че дори току-що захвърлилите биберона зрители да я осъзнаят на молекулярно ниво. Двама братя и майка им се преселват в нова къща и тъй като в новите американски къщи има или духове, или извънземни или заровени трупове, семейството попада в спиритуален казус, свързан с тайнствена дупка в мазето им, от която освен зловоние излизат и други палави работи. Дупката е умело затворена с /дървен/ капак и закопчана с четири-пет китайски катинара от магазина за $1, което е ефикасна и непробиваема защита за всяко древно зло. За повече сигурност, ключовете за катинарите са в една кутия на метър и половина встрани, за всеки желаещ да си ги притежава. За нуждите на сюжета, децата отварят капака на т.нар. Дупка и получават всичките прилежащи с откритието си последствия, повечето от които в сферата на предучилищната атмосфера. Естествено, в сюжета е имплантирана и крехката дамска мръвка на комшийската дъщеря, която поради ограничението на рейтинга не се превръща в така желаната „съседска-за-секс”, а просто в безличен сайдкик, която търчи с останалите дечурлига из декорите и цупи устни в опити за драма.

Режисурата на Данте е по-морално остаряла и от лаптопа ми, а похватите му да създава страх са просто плачевни с деривативността си – кога най-после Холивуд ще загрее, че мрачните визии със зловещи момиченца и „страшни” кукли отдавна водят единствено до прозявки? Е, признавам, че на няколко места нещата не са толкова отчайващи, и дори в една паралелна вселена, този филм би ставал за гледане, но в нашата реалност, „Дупката” е избродиран от точните количества неадекватност, които обезсмислят изтърпяването му изцяло. Както и да е, мнението ми е особено ниско, може би защото съм над 18 и в мазето ми има само мутирали плъхове, а не дупки, така че има някакъв миниатюрен шанс да греша. Ето затова, няма да Ви се обяснявам допълнително, а просто ще приключа ревюто с оценката си, а Вие преценете дали тя ще Ви откаже/накара да гледате филма.

2.2/10

THE LOVED ONES (2009)

Ето нещо, което вече си струва гледането, ако сте върли фенове на хоръра или просто случайни почитатели на нецензурираната кървавица. Признавам, че когато за първи път прочетох за филма, премисът му ми се стори толкова дебилен, че неистово пожелах да се обеся на първата плачеща върба. Сега обаче признавам, че хвалебствията, получени от критиката, са напълно заслужени, защото въпреки евтинията, неопитността и клишетата, „The Loved Ones” е хорър, който напълно отговаря на жанра си и прави това, което един хорър трябва да прави – ангажира вниманието, притеснява психиката и полива всичко с доста литри кръв.

Местният хубавец, с визията на фронтмена на HIM и мисленето на селско „емо”, е най-търсеният ергенин по време на ученическите балове, поради което е напълно нормално да бъде забелязан от всички напращели моми, вкл. и по-ментално нестабилните такива, като пухкавата Лола, жадуваща за поредния си кавалер. Нещата обаче са по-оплетени и от космите на скротума ми, защото бидейки суицидофил /”Join me in death” style/, красавецът мечтае за цял живот смърт, докато в същото време секретната му обожателка Лола отделя секрети по него и чертае пъклен план да отвлече и/или изнасили „принца” си по време на абитуриентския бал.

И така, пичът е откраднат от изгората си и измъчван в къщата й, като зрителят има честта да се наслади на всяка една от „романтичните” фантазии в освидетелстваната тиква на младата психарка. В помощ на „Принцеса”-та идва също толкова душевно болния й баща и майка й, която е щастлива носителка на пробит с бургия череп, но въпреки това активно участва по време на семейните вечери. Фамилната гротеска е в сюблимни дози, карайки лабилните  да се хванат за ръба на тоалетната чиния, макар че всичко е конструирано с доста повече мярка, отколкото по-извратените от Вас могат да очакват.  Въпреки приликите обаче, това не е „Мизъри”, нито е „Мей”, нито пък е „Тексаско Клане”, така че дори да Ви мирише на тях, аромата по-скоро идва от непраните Ви чорапи, така че го игнорирайте. Истината е, че „The Loved Ones” е колкото шаблонен, толкова и изненадващо свеж, защото показва стари неща не по нов, но по интересен начин.

Ето един чук, който няма да се използва по предназначение.

Филмът е австралийски, което обаче не го прави нито директно тъп, нито директно за видео. А и фактът, че не е US съвсем няма да е проблем, веднъж когато осъзнаете, че много от съвременните американски „хоръри” могат да получат пристъп на румени бузи от завист, тъй като „The Loved Ones” по нищо не отстъпва на хитовете от същото поприще. Единственият проблем са някои от по-абсурдните сценарни решения и втората сюжетна линия, която по никакъв начин не служи за развитие на сюжета и моето скромно мнение е, че е била турена единствено за плънка, защото това е от онези филми, които са по час и половина, а реално се изпразват на 50-тата минута.

Режисьорът/сценаристът Шон Бърн вече стана известен с нелошите си късометражни попадения и първият му опит в голямото кино бележи доста сериозен успех, макар и не чак толкова касов. Да се надяваме, че човечето ще продължи началния си старт и занапред, вместо да потъне в кашичката от посредственост, в която се давят множество /уж/ талантливи one-hit-wonder-и. Хубавото на филма /ако има нещо хубаво в хорър за осакатени телеса/ е че има потенциала да се хареса не само на зрителите, получаващи ерекция от човешки мъчения, но и от сериозната публика, която иска да гледа интригуващ old school трилър, макар и с преобладаваща кървава нотка. Ако обаче очаквате поредния тийн US хорър, продуциран от гащите на Майкъл Бей, по-добре се разкарайте, моля.

6.6/10