Напоследък Холивуд е подел жалката мода да ни притиква последните напъни на застарели звезди, отчаяно опитващи се да си върнат отдавна забравената слава с един последен зрелищен хит. Преди известно време това бе идеята на Истууд, когато събра половин старчески дом в „Космически Каубои”, а наскоро същото направи и Сталоун, който привика прогресивно атрофиралите си колеги по химия в експлозията от висяща старческа кожа, наречена „Непобедимите”. Сега тази формула ни се продава отново, този път с малко по-стилен, но същото толкова миришещ на пръст, каст. „RED” /БСП/ също разказва за групичка наемници в края на третата си възраст, но за разлика от останалите си братовчеди, този филм ни е показан с очевидна самоирония, която би служила дори като нещо полезно, стига да не беше толкова измъчена. Дали „БСП“ заслужава атенцията Ви на ценители е трудно за преценка в настоящата финансова криза, но все пак – кога последно сте виждали подобен велик актьорски събор на едно място, без да броим афтърпартитата на „Златния Глобус”?

БСП – Баси Смешния Постер

Тук е мястото да обърна специално внимание на тънкия преводачески „хумор”, или казано по-грубичко – тоталната липса на сиво вещество от страна на дистрибуторите, които опитвайки се неистово да бъдат оригинални, са попаднали в капана на собствената си ограниченост, кръщавайки филма с една от най-известните, но и най-омразни комбинации от букви в историята на България след БКП, а именно – „БСП”. Абревиатурата е ясна на всички, които са гледали поне един епизод на политическия TV трилър „Панорама”, така че решението на преводачите да използват точно това трибуквие като заглавие на игрален филм от 2010 година е меко казано нещастен опит за генериране на смях. Първо, защото терминът БСП се отнася за определена категория хора, които съвсем не са таргет аудиторията на подобен филм и второ – защото да използваш политически символи, за да промотираш пародийно екшън заглавие от САЩ е по-абсурдно и от това да продаваш сапун с марката „Ицхак”. В тази връзка, не се изненадвайте, ако в киното бъдете пресечени от стадо червени бабички, скърцащи с артифициалните си ченета и размахвайки трибагреници, в очакване на така рекламирания партиен преглед. Не се изненадвайте и ако същите тези бабички възроптаят в унисон и заградят киното в гневна манифестация още след първата сцена, в която под комунистическото слънце лъсва плешивата тиква на Брус Уилис, а не на Ленин.

Но колкото и да се подигравам с тъпия превод, заглавието всъщност напълно си пасва на филма, защото сюжетът ни занимава точно с такива герои, макар и не чак толкова страшни или бесни, колкото пенсии. Това е историята на групичка дъртаци с още малко останал живец в себе си, които се коалират в една финална мисия, за да спасят името и кожите си от безкръвните куршуми на бившите си работодатели от ЦРУ. И ако това Ви звучи сравнително тъпо, то някъде около средата на филма ще усетите, че изобщо не е било сравнително, а направо задължително. Защото колкото и да се старае да бъде колоритен /къде с гробния си каст, къде с уж cool сюжета по мотиви на разкази в картинки от DC comics/ „БСП” е просто една неориентирана топка филмова лента, чиято свежест се изпразва по-преждевременно и от тийнейджър пред комшийската курва.


Актьорите на „БСП” са селектирани по големината на ЕГН-то си и представляват пълния диапазон от служители, които могат да се срещнат в средностатистическа държавна институция – амбициозен сръчко /Брус Уилис/, психично болен многознайко /Джон Малкович/, стара чанта с его на компаньнонка /Хелън Мирън/ и негър. Плюсът идва от нестандартната ситуация, в която тези възрастни люде са поставени, а именно – да протектират малкото им оставащ живот от правителствени убийци. Минусът е, че не всичко звучи толкова интересно, както аз Ви го описах и със сигурност няма да Ви се стори особено напрегнато да гледате как същите тези уж амортизирали старчоци надвиват половината тайни служби на САЩ без дори да получат сърцебиене, а камо ли някой заслужен инфаркт. Нещо напълно логично физиологически, като се има предвид, че общата възраст на Уилис, Фрийман, Мирън и Малкович е точно два века и половина. Всъщност, кастът е асемблиран от толкова много съсухрена кожа, че ако бях некрофил, със сигурност щях да получа синдрома на твърдия чатал още през първата третина, защото „БСП” използва същите „зомби” похвати, за да презентира героите си – като не-мъртва плът, разхождаща се безцелно из екрана и бръщолевеща глупости.

Един от основните негативи, е че в различни моменти филмът не е наясно със собствената си сериозност – „БСП” комбинира открито пародийни моменти с псевдо-драматични такива, което определено убива началните зачатъци на култовост, които заглавието обещаваше в първите си петнадесетина минути. Лошото е, че, персонажите не са реалистични в нито един момент, поради което публиката няма да се впечатли особено, каквато и драма да им бъде сервирана. /освен политически некоректната такава, че единственият труп е на негъра./ Всъщност, за каква ли точно драма говорим във филм, в който Джон Малкович носи сгъваем гранатомет в търбуха на една плюшена свиня. Друг силен минус е историята, която е величествено глуповата, дори и по ниските стандарти на комиксите. Не че ми дреме особено да следя защо нещо се случва във филм с Брус Уилис, след като е пределно ясно, че той ще оцелее в куп от трупове, но все пак се смятам за /поне/ средно-интелигентен зрител, който има правото да знае защо една сцена води до друга, след като предишните три са нямали връзка със сюжета.


Също както и моите ревюта, „БСП” е доста по-дълъг, отколкото трябва, а изцапаните с жълто опити на героите да задържат летвата до края, са направо смехотворни. В тази връзка, „БСП” е един от малкото филми, които трябва да имат специално „съкратено” издание на DVD, поне от минус 15-20 минути, защото точно толкова време мина от момента, в който за първи път си помислих, че филмът може да е тъп, до момента, в който вече бях сигурен в това. Казано е от много по-умни хора от мен, че един филм е толкова добър, колкото добър е злодеят му. В случая филмът явно е особено тъп, защото дори не сме заслужили да имаме злодей. Пичът, който уж играе лошото копеленце в началото /Карл Урбан/, всъщност се оказва безволеви добряк с жена/деца, който просто изпълнява заповеди, докато фактическият мастърмайнд е по-клиширан и от произволен роман на Матю Райли. Това проваля дори минималния заряд на съспенс, който филмът евентуално е имал в началото и предвещава вече така или иначе задължителния хепиенд. Почти съм убеден, че сценаристите са били надрусани с „Трибестан”, защото само обилната липса на кръв в мозъка би оправдала подобни сценични недъзи.

Сюжетът е тривиален до безобразие, но и изтъкан с така необходимото ниво на самочувствие, без което нито един съвременен хит не може. Екипът на „БСП” е отдавна пенсиониран и всеки доизживява последните му останали години на тази прекрасна земя, когато изведнъж правителствени атентатори инфилтрират къщата на заспалия Уилис и я превръщат в съборетина за има-няма, няколко картечни откоса. Уилис обаче е наизустил как се умира трудно и се спасява от засадата, а след това събира останалата част от изкуфелия си екип и отмъщава на системата. И за да не бъде всичко толкова безплътно, в историята имаме набутана и една невротична дрисла, която да служи като романтичната искра и любовен интерес на героя на Уилис. Това е Брус Уилис, по дяволите – той винаги има жена, с която накрая да заживеят щастливо. В ролята на пачата е лишената от разсъдък Мария-Луиза Паркър, която общо взето играе със същата напушеност, както и в сериала „Треволяк”, който я спаси от холивудската утайка преди няколко години. Ролята й тук е напълно излишна /дори идентичните роли на Диаз в „Истинска измама” и Хейгъл в „Убийци“ имаха повече необходимост за сюжета, отколкото тази тук/, и не само не помага за развитието на историята, но и създава чувството на нещо, което е добавено по задължение, а не с цел.

Брус Уилис отново играе с така познатата ни запазена екшън марка „Брус Уилис”, а нищо чудно и да вони на собствения си парфюм „Брус Уилис”, който съм почти убеден, че води до косопад. Дълго може да се дебатира защо точно той е избран за участието в подобен филм, тъй като Уилис е една от малкото 90-тарски звезди, които все още не изглеждат сякаш главата им се състои от много повече силикон, отколкото лице. Да не говорим, че излъчването му на „пич” /който във всеки свой филм има поне една сцена с кожено якенце/, някак си не се връзва с останалите му пенсионно осигурени колеги. Причината явно е една – какъв по-добър начин да се изкараш като все още млад и можещ екшън герой, освен във филм, в който си заобиколен от бъдещи мумии. В случая, Уилис е най-младият от основния каст и това го отличава значително, така както се отличаваше Джейсън Стейтъм между Сталоун и Лундгрен. Приликата е, че Уилис е също толкова плешив, а разликата – че вече има спокойствието да се самоиронизира на тази болна тема. А и каквото и да си говорим – едва ли играта му в „БСП” ще е по-голям провал от участието му в „Скатавки”.

Джон Малкович /”Мъжът с Желязната маска” – още един филм за сенилни джериатрици/ отново играе добре утъпканата си, като циганска глава, роля на вечния психопат, която явно му се удава най-добре. В случая той презентира образа на жертва на секретни опити, в които е бил насилствено надрусван с LSD в продължение на 11 години. И без спойлер би трябвало да сте наясно, че емоциолното му състояние към датата на филма, съвсем не е от най-стабилните, но какво пък – на всеки екшън му трябва поне един шанток, защо това да не е дядо Джон? Фрийман пък е доста по-невзрачен в ролята си и я играе с очевидна досада и трудност. Болезнената истина е, че бай Морган вече е изключително съсухрен и смачкан от живота, а лицето му се е превърнало в нещо, което не бих искал да гледам на една ръка разстояние, защото има опасност да го зашлевя с тесла. Естетически факт е, че всеки актьор има точка на лицево пречупване, след която просто не бива да се показва в кадър – Фрийман е преминал тази граница много отдавна. Време е да си почине в мир.

Попадението на заглавието обаче идва от буйната Ви леля Хелън Мирън, която отново блести с нещо, различно от обеците й и това е чарът на дъртата шаврантия, каквато г-жа Мирън винаги е била. Специално в този филм, британската бабушкера е изключително приятна за окото гледка, въпреки масивните си старчески петна. Нейната каризма и изтънченост на сериозна и драматична актриса придават особено чувство на класа в този иначе земеделски проект, а сцените, в които Мирън борави умело с всякакъв вид огнестрелни оръжия, е просто пир за очите на дъртите коцкари. За щастие, филмът е PG-13, така че геронтофилите няма да изплакнат очи по висящите й цици, които актрисата либерално размахва в почти всеки свой филм, дори и след като премина 60-годишния си чекпойнт.

Добра приказка мога да кажа за режисьора Робърт Швентке, който се е постарал да направи по-гледаем филм от последните си два. От една страна пичът наистина прави всичко по крехките си сили, но от друга – старанието му явно е стигнало само за първата половина. Някои от екшън сцените в началото са доволно иновативни, макар и умишлено пародийни такива /обърнете внимание на сцената, в която Маклейн… извинявам се, Уилис, излиза от въртяща се в движение патрулка/, а в други си личи, че Швентке има таланта да снима добре, стига тъпият сценарий да не го ограничава. Лошото е обаче, че целият филм се точи като баница, опикана от алфа-плъх и крайният продукт е мазен на външен вид, но миризлив откъм текстури.

Изобщо, „БСП” жадува да бъде прекалено колоритен и действително се опитва през цялото време, но иронично това старание е по-безполезно и от старанието на главните актьори да получат сутрешна ерекция – някои неща просто са невъзможни след определна възраст, а в случая възрастта е не само определена, но и пределна. Ще Ви стане ясно за какво говоря, когато в по-малки роли видите дори динозаври като Ърнест Боргнайн, Ричард Драйфус и Браян Кокс. Естествено, филмчето съдържа достатъчно количество банални престрелки и random експлозии /вкл. уестърн shootout между базука и револвер/, които да натъпчат инфантилните умове с щастливи емоции, но нормалните зрители едва ли биха се забавлявали адекватно, защото накрая ще имате усещането, че сте били пребити с бастун. С този на баба Ви, чиято пенсия сте откраднали, за да го гледате на кино.

5.1/10