Не е лесно да си циганин в днешно време, а още по-трудно е да си М. Найт Шаямалан. Настъпиха мрачни времена за еднодневното чудо, някога донесъл ни „Шесто Чувство”, а сега – вербално линчуван от почти всеки познат жив критик след величествената му клозетна заря, наречена „Последният повелител на въздуха”. Такива моменти са най-опасни за лесно ранимото самочувствие на холивудските визионери, защото от високо се пада най-твърдо, а през последните години Шаямалан се рееше дори по-високо от белоглавите орли. Маной обаче има прекалено нечупливо его, правещо го абсолютен творчески девиант, който не може да бъде спрян от никого, камо ли от няколко десетки хиляди озверели фена. И за да покаже, че един двестамилионен провал не може да възпре разрастващото се като тумор самочувствие на това индийско prodigy, Шаямалан бързо се завръща в киното, макар и с минимално лично участие в новия си проект – „Дявол”.

Въпреки че филмът се рекламира с името на Маной, центрирано и уголемено на видно място в иначе тъпия постер, „Дявол” не е нито режисиран, нито сценариран от това ориенталско парцалче – нещо, което автоматично трябва да Ви покаже, че няма нужда да го гледате с ококорени в търсене на туистове очи – не че ги няма, просто са прекалено очевидни, за да си давате много зор. Познавайки отлично творчеството на младия циганин до момента, е някак си трудно да повярваме, че гуруто е оставил на някой друг да канализира мозъчните му проблясъци, особено като се има предвид, че умът на М. Найт Шаямалан е по-свещен и от индийска крава. Тук обаче, его-маниакът е клекнал със свалени боксерки и е подал щафетата на по-неизвестни имена, които да сътворят сценария и режисурата на филма, въпреки че идеята за историята е дело на самия М. Найт, несъмнено дошла в някой от изпълнените му с туистове сънища. „Дявол” е и първият от тройката евтини трилърчета, кръстени с общото наименования „Нощните Хроники”, макар че ако съдим по първата партида, останалите две предложения едва ли ще са нещо по-гледаемо.

За режисьор на филма е набавен Джон Ерик Даудъл, който знаем основно като човека, осрал римейка на [REC], а сценарият е поверен на Браян Нелсън, адаптирал комикса „30 Дена Нощ” за голям екран. Съвкупността от толкова малко талант на едно място действително е шокираща с наглостта си, но такова е звученето и на целия филм, който разчита на много малко, за да покаже прекалено много, превръщайки го в неудобен залък за всяка креаторска уста. Но всъщност, какво толкова трябва да търсим в един филм, който през 90% от времето си се развива в кабинка? Сценарий с подобна динамика едва ли изисква научен докторат за написването му, да не говорим колко елементарни за заснемане са филми в толкова ограничен и контролиран сетинг. Може би точно заради това, филмът изненадва приятно откъм техническата си страна, но не защото в него ще се насладите на невиждани досега шотове в стила на ранния Боб Земекис, а просто защото единственото нещо, което наистина вади филма от калната дупка, е операторската работа на бай Ви Такаши Фуджимото. Азиатското копеленце отново е на висота и прави дори от най-скучните кадри, шедьовър на асансьорното творчество.

С името на оператора, добрите новини за филма се изчерпват от само себе си, макар че Фуджимото е отколешен и прекалено верен последовател на Шаямалан и неговото присъствие в екипа си беше някак задължително, защото „Дявол” е филм, който без стабилна операторска работа, би издъхнал по-трагично и от гибон, на който току-що е тестван шампоан против пърхот. За да приключа с т.нар. „добри новини”, ще добавя и името на Фернандо Веласкес /”Сиропиталището”/, виновен за това мудния пейсниг на заглавието да има поне средно ниво на музикален съпровод, който звучи адекватно на случващото се, макар и на места да изпада в ненужна генеричност.

А сега е време да приключа с тези шибани хвалби, защото чак ми става неудобно, като се сетя в кое отверстие си бърках, за да изкарам дори тези суперлативи. Време е да преминем към същината, която е много по-страшна от самия филм и тя е, че „Дявол” е тоталният убиец на свободното Ви време, защото пропилява ценни 80 минути в сюжет, който съвсем лесно можеше да бъде разгледан в една серия на „Разкази от Криптата”. Вместо това, филмът се проточва излишно дълго /като сопола на бавноразвиващ се/ и вместо да поднесе нещо действително изненадващо за удълженото си екранно време, той прави точно обратното – сервира ни тотално предвидим финал, който е намазан с толкова клиширани послания за прошката, вярата и отговорностите, че на човек, който е завършил пети клас може да му стане малко неудобно. Е, може би прекалявам – баснята се развива в един шибан асансьор – какво ли толкова трябва да се случва там, нали така? Не точно, защото когато цял един филм е ограничен откъм сцена и актьори, той трябва да съдържа нещо наистина уникално в изложението си, което да накара зрителят да забрави, че всъщност гледа паранормална версия на „Десет Малки Негърчета”. Единственото уникално нещо в „Дявол” е, че началните кадри са обърнати с главата надолу. (gasp)

И така, асансьорът потегля по пътя си нагоре, а в него за затворени петима нещастника, всеки донесъл със себе си лични проблеми, които постепенно са на път да се разхвърчат наяве и изцапат екрана. Имаме си негър-охранител, който за повечко драма е за първи ден на работа /Буким Удбайн/, имаме си дърта бабичка, която си носи спрей против изнасилване, чиито срок на годност е изтекъл миналия век /Джени О`Хара/, имаме си хумороидния и нелепо грозен продавач на матраци /Джефри Аренд/, който служи за комичен персонаж /ето Ви и първия туист – филм, в който негърът не е комичния персонаж/, имаме си палава мадама /Бояна Новакович/ и мъжествената фигура на бивш пехотинец /Логън Маршъл – Грийн/. Петима простака с пет съдби, водещи до един асансьор в един небостъргач във Филаделфия, което е друга препратка към житието на Шаямалан, тъй като ваклият гений е роден точно там. Петимата са непознати и общо взето са представителна извадка на различните социални тераси в обществената йерархия, макар и всеки от тях да пази по една мръсна тайничка в левия си джоб. Самите актьори са по-невзрачни и от нърдове на Comic Con, макар че до един играят със съсредоточеността на дете, което пикае в бащината мивка.

Но това, което е най-важното за тези пет елемента е, че един от тях – внимание! – е самият Дявол с позивна „Луцифер” и кодово име „Сатана”. Какво ще кажете за това – туист като заглавие? Лично аз не разбирам от маркетинг, но нямаше ли да е по-удачно да не издавате всичко още от заглавието си, мили творци? Още повече, че самата мистерия а-ла „Кой е убиецът?” е леко банална за гледане през 2010 година и супернатуралната му щипка щеше да бъде много по-ефектна, ако действително бе оставена като сюрприз. Но нищо, с това филмът едва ли щеше да стане по-стойностен, а и Шаямалан вече е приел навътре ебавките по негов адрес и явно е решил да играе с открити карти. Жалко, че играта на карти не му се удава по принцип.

Докато петимата избраници вътре се чудят кой мирише повече на пот, отвън един полицейски детектив разследва внезапния суицид на някакъв мръхльо, който е скочил с троен аксел от няколко десетки етажа по-горе, защото – както началният религиозен voiceover ни предупреждава – на Дявола е нужен себеуибец, за да може да се яви сред хората и да ги напляска с менталните си ролеви игри. Детективът също не е от най-праведните люде, защото семейството му е било убито при hit & gtfo ПТП, след което извършителят е залепил бележка, че много се извинява. В един утопичен свят, този акт на извинение би оправил всичко, но не и в САЩ, където всяко посегателство се приема лично. Детективът започва някакво безцелно разследване по етажите на сградата, което му действие е по-излишно и от това да дрискаш в писоар, защото всички зрители са наясно, че убиецът е самият Дявол, ерго всякакви опити за полицейска бруталност са обречени на неуспех.

В добрите традиции на класическия съспенс, обитателите на асансьора започват да оредяват един по един, приключвайки живота си по насилствен и доста брутален начин. За поредността на труповете и финалният bodycount няма да спойлвам, защото това също е един от „туистовете” на филма, така че си пригответе захвата, за да може да държите здраво седалките в киното. Бидейки трилър с привкус на хорър обаче, „Дявол” изобщо не прави това, което се изисква от него – не плаши, не притеснява, дори не кара публиката да си задава някакви по-екзистенциални въпроси, освен тези защо Шаямалан все още ходи по улиците без усмирителна риза и как някои хора успяват да захвърлят десет милионен бюджет в дълбините на отходните тръби. На моменти филмът наистина настървено се опитва да създаде чувството на депресираща клаустрофобия и отчаяност, което бих приел за плюс, ако не беше ироничния факт, че дори няколкоминутната откриваща сцена в асансьора на „Скорост” е в пъти по-напрегната от кълбото зловоние, излязло от лицевите дупки на М. Найт. Не преувеличавам – „Дявол” не е нито страшен, нито дори минимално стряскащ, освен ако разбира се не сте ученичка, излязла на първа среща с приятеля си, който упорито Ви е обяснил колко романтика има във филмите на Шаямалан.

Дори религиозните и философски аспекти на филма са изгубени в превода и единственото въздействие, което имат върху психиката на зрителя е да предизвикат анален сърбеж. Темите за опрощението, вината и съвестта са по-изтъркани и от галошите на свиневъд, но ето че тази лекция продължава да ни бъде принудително тикана в устичките, сякаш е половия орган на енорийски свещеник. Също така смея да попитам защо добрият стар Велзевул идва лично на Земята, за да се погаври с човешките души на пет нищожества, след като същата работа би могъл да свърши всеки средно образован демон? Едва ли го прави за респект и едва ли точно затваряне в една асансьорна шахта би допринесло за всяването на ужас в сърцата на грешниците, но какво ли разбирам аз от пъклените планове на Оногова.

Някъде към втората половина, филмът става ударно нетърпим, а бездарието на същинския финал превръща „Дявол” в нищо повече от поредния безполезен, долнопробен и банален трилър за бедни. Дори името на Шаямалан едва ли стига за спасението му от дъното на киноварела, защото въпреки че на моменти бегло може да усетите аромата на креативния му контрол, пичът няма реално участие в проекта. В общи линии, „Дявол” не си заслужава парите за билет и много по-правилният избор за семейния бюджет би бил да го изчакате на съответния домашен носител, защото ако някой от Вас действително е засядал в асансьор отлично знае, че най-големият туист в подобна ситуация е, ако някой страда от газове. Все пак, има ли нещо по-зловещо от пръдня в затворено помещение?

4.0/10