JONAH HEX   (2010)

„Джона Хекс” е едно от онези множество заглавия, които няма да си спомняте на следващия ден, защото мозъкът Ви ще е репресирал спомена от преживяното, така както малкото дете репресира спомена от преживения инцест. А би трябвало да е обратното, защото филмът притежава всички предпоставки да бъде летен хит, и то от качествените такива – има талантлив актьор за главната роля /Джош Бролин/, има противен злодей, който публиката обича да мрази /Джон Малкович/, има развратена хубавица с напращяла гръдна обиколка, която да раздвижва мъжките панталони /Мегън Фокс/ и динамичен сюжет, който да не остави зрителят в състояние на полусън. Как толкова много позитиви могат да направят един огромен негатив?

Доста лесно всъщност, особено като имаме предвид факта, че „Джона Хекс” не успява да налучка правилния си тон и бидейки комиксова адаптация, разочарова не само феновете на графичния си носител, но и зрителите, които за пръв път се запознават с този миризлив герой. Сценарият е елементарен за възприемане, за да може всеки мозъчно закърнял индивид да не се изгуби в историята – напълно нормален резултат, идващ от креативните кретени, стоящи зад недоразуменията „Огън в кръвта 1 & 2” и „Геймър”. Джона Хекс е военен от армията на САЩ по време на Гражданската война, който бива опърлен по мъжествената буза от генерал Търнбул, защото е убил сина му при неизпълнението на една заповед. За повече тежест, генералът убива и семейството на Хекс, а самият него оставя в не-мъртво състояние на духа и тялото. Дамгосан като фермерски катър и превърнат в каубойски еквивалент на Двуликия, Хекс бива спасен от стадо индианци, които го връщат на крака и като бонус му даряват умението да комуникира както с пресните трупове, така и с по-разложените такива. Оптимизиран с новите си умения, Джона започва да издирва немезиса си, като в същото време стартира частна практика на половин работен ден като ловец на хора. Изтъкан от визуалната си грозота, Хекс /спомогнат от ято кирливи гарги и следван от вярната си въшлясала мастия/ поема към залеза, в търсене на вендета. И накрая я получава. Някакви изненади?

Останалата част от сюжета не е за разказване, ала не защото там се крие нещо супер оригинално, а по-скоро защото в момента имам трудности да си припомня какво, по дяволите, се случваше през повечето време. Филмът палаво се опитва да комбинира реални исторически събития с адската художествена измишльотина по същия начин както Бари Зоненфелд се подигра с американското минало в „Този Див, Див Запад”, но с тази разлика че Зоненфелд действаше с ясното съзнание да твори пиклива пародия, докато „Джона Хекс” е толкова набъбнал от самочувствие, сякаш е вена по тялото на Силвестър Сталоун. Мрачният тон на заглавието не помага особено за атмосферата му, защото е примесен с доза а-смешен хумор, а-мотивирани герои, а-логични сцени и други а-бсурди, на които дори Бриско Каунти Мл. може да завиди. Самият Бролин е търпим в ролята си на нелицеприятния отмъстител, въпреки че кастването му в подобен долнопробен проект си е чиста обида за кариерата му до момента. Малкович също се справя задоволително в ролята на злодея, макар и подобен психически нестабилен антагонист вече да е бил игран от дядо Джон няколкократно. Женственият шамар в каста е на кака Ви Мегън Фокс, която прави една от последните си роли в киното, макар и по време на снимките сигурно още е живяла с илюзорната мисъл, че е наследничката на Мерлин Монро. Фокс е същата лишена от дълбочина пръдла, която помним от „Трансфомърс”, като този път играе точно това, за което е била родена – възрожденска курва. Очевидната жалост е, че цялата й роля гравитира основно около двете й тлъсти цици, които в повечето от сцените са наполовина извън скромните й одежди, заплашвайки на моменти да разпорят облеклото й на евтина повлекана. За нещастие, филмът е доволно PG-13, така че по-нецензурираните сцени с нея ще останат единствено в перверзната Ви имагинация.

Режисурата е архаична и некохерентна, но едва ли това е някаква изненада за някого, като се има предвид, че предишният опит на Джими Хейуърд е бил да режисира анимационния хобот на Джеймс Кери в „Хортън”. Музиката на Марко Белтрами също е някаква смехотворна комбинация от рок, претупан с old school уестърн ритми, които правят от филма още по-непоносим кич. Въпреки това обаче, „Джона Хекс” носи някакво усещане за потенциал, макар и неуловен дори наполовина. Дали заради факта, че героят е свеж полъх сред баналния вече конвейер от филмирани комиксови суперпедали или защото жанрът на уестърна носи своя класически чар, независимо в каква оакана форма е сервиран, не знам. Знам само, че Холивуд трябва спешно да прекрати манията си да адаптира всеки един отпадък, нарисуван в картинки, защото иначе го заплашва тотален творчески запек. Дотогава гледайте каубойската притча и се радвайте, че “Warner Brothers” не допусна филма по кината в България, защото тогава щяхте да сте двойно по-изнервени – веднъж заради изгубеното време, и още един път заради парите за билет.

4.2/10

MONSTERS   (2010)

Няма да излъжа и не е срамно да си призная, че очаквах този филм с трепет по скротума и слуз в ноздрите, защото трейлърът му обещаваше заигравка с жанра на реалистичната научна-фантастика, която добре помним от „Сектор 9” и не чак толкова добре – от „Чудовищно”. И точно затова еуфорията ми след като видях заглавието по торентите бе надкачена единствено от разочарованието ми след финалните му надписи. Защото филмът е безличен, пробит от сюжетни кратери и без някаква осезаема атмосфера, също като повърхността на Луната. Признавам факта, че неизвестните му креатори са били радетели на евтинията и са го създали с минимален бюджет, пътувайки от локация до локация със селски автобуси, за да пестят пари. Признавам и факта, че единствените двама актьори правят всичко възможно с крехките си силици, за да задържат интереса на публиката към смешните си псевдо-романтични отношения на hobos-in-peril. Дори мога да призная като позитив опитите за съспенс, които филмът отчаяно се опитва да генерира, представяйки мученето на крави като нещо опасно за живота. Това обаче не го спасява от цялостното чувство на незавършен и недоизпипан продукт, особено третирайки тема, която много други филми вече са показвали по много по-ефектен начин.

Накратко – добрите нърдове от НАСА са изпратили сонда, търсеща разумен живот в космоса, защото досега вече им е станало ясно, че на Земята няма такъв. Сондата се връща, но пука гума в орбита и се разбива в някакви мексикански мочурища, от които малко по-късно започват да излизат разнообразни пипаловидни абоминации, с размерите на Годзила през пубертета. Уплашени за собствените си кожички, САЩ издигат велика циментова стена по границата си с Мексико, с което едновременно целят спирането на два вида aliens – извънземните такива и нелегалните цигани. Територията между границите е кръстена „Infected Zone”, и точно оттам трябва да преминат един полеви фотограф, заедно с дъщерята на шефа му, за да стъпят на родна почва. Трудна задача, особено за хора, които през повечето време са заети да си разменят погледи на несподелена страст, преди вонята на некъпаните им тела да стане прекалено смущаваща.

За мое окулярно щастие, „Чудовища” не е заснет с Паркинсоновата камера на „Чудовищно”, което го прави сравнително гледаем. Лошата е, че повечето сцени са по-тъмни и от задника на Крис Рок и доста рядко ще можете да осъзнаете навреме дали в кадър гледате извънземно или мексиканец. Реализмът на филма е подсилен и чрез тривиалните проблеми на героите му, които трябва да бъдат показани като обикновени хорица, макар че на моменти заглавието рязко се отклонява от главната си тема и обръща всичко на романтична драма с елементи на диария. Разбира се, накрая любовта наистина побеждава, защото финалът е гарниран от зрелищна сцена на галактически секс между два величествени октопода със светещи гъзове, която е по-неестествена за гледане и от копрофаг, закусващ с баничка.

Краят не е особено щастлив, макар че всъщност ще го разберете още в първите минути, тъй като филмът се опитва да се прави на умен, показвайки ни реалния финал още в самото начало. Целият наратив на „Чудовища” е просто бледо, евтино и по-симплифицирано копие на адаша си „Чудовищно”, защото третира идентична история – а/ грамадни извънземни атакуват хората, б/ един пич трябва да стигне до любовта си и да я занесе в безопасност, в/ те пътуват цял филм, докато около тях вилнеят палавите иноземци, а г/ накрая всичко завършва трагично, на фона на снарядни залпове. Очаквах малко повече оригиналност, но явно е трудно да правиш научна фантастика, когато бюджетът ти наброява джобните пари в бикините на произволна от сестрите Кардашиян. Като цяло, филмът съвсем не е толкова лош, макар че основната емоция след гледането му остана разочарованието, а това е емоция, която не толерирам, още от времето, когато за пръв път се разочаровах, че penis enlargement рекламите в имейла ми са пълна измама. Ако обаче очаквате нещо, което не сте гледали преди, по-добре си спестете човешката драма, защото ми писна да гледам хора, на които трябва да им стъпят извънземни на тиквите, за да осъзнаят истинската любов… (puke)

5.1/10