След три филма, в които Мила Йовович биеше зомбита по тъпите тикви и бягаше/подскачаше като екшън героиня, болна от анорексия, на хората леко им писна да наблюдават  жалките измишльотини, опитващи се да минат за кадърна адаптация по компютърна игра. Това съвсем закономерно доведе до провала на „Заразно Зло 3”, където патетиката вече струеше като пукнат флакон с райски газ, а самата история се клатушкаше по неизбежния маршрут, водещ към клоаката. Но вместо да бъде оставен да почива в Ада на холивудските боклуци, този безбожен франчайз е отново съживен и то не с помощта на нещото, което по принцип му бе нужно – някакъв наченък на талант у създателите му – а чрез най-пошлия коз, който киното напоследък крие в ръкава на кирливата си риза – шибаното 3D.

„Заразно Зло 4” е най-актуалният представител на модерната напоследък практика да се филмират тъпи филми, чиито креатори по някаква странна причина искрено вярват, че ако му прибавят още едно измерение,  недоносчето им ще стане  класика, достойна за върха на B.О. Е, в случая, гуруто на долнопробните продукции Пол WC Андерсън /известен с манията си да сервира на зрителите хляб и зрелища, минус зрелищата и с повечко мухъл в хляба/, действително е успял да стигне до върха на B.О., но не на бокс офиса, а на неприятния body odor. Филмът му не само не инжектира нищо ново във франчайз, който по принцип бе източен още преди две серии, но и перверзният му атемпт да съживи сериала, турвайки в него неща, които не са му ясни, а именно – 3D техники, е по-безполезен и от това да пръснеш дезодорант на изпотена подмишница – не само, че хабиш хубавия дезодорант, ами и вонята става още по-противна.

Със „Заразно Зло 4” /което наистина е заразно, защото вече четвърти филм е контаминиран с вируса на хронична олигофрения/ Пол Андерсън прави пълен кръг в изпълнената си с отпадъци кариера, тъй като режисира /уж/ финалния епизод на поредица, лично създадена от него през 2002 година, когато още не праскаше Мила Йовович на семейни начала. За нещастие обаче, третото продължение на този почти сапунен сериал за корпоративни зомбита и клонирани какички, не само че е един от най-простодушните филми на Андерсън към днешна дата, но и далеч не се оказва заслужения финал, който всички очакваха. Трябва да си особено нагъл или изключително слабоумен да оставиш толкова смехотворен клифхенгър на филм, който просто няма накъде да се развива повече. Андерсън открито доказва, че е и двете. Наглостта му идва от факта, че е решил да използва технологията на беловласия старец Джим Камерън толкова показно, че да промотира целия си филм единствено с това /припомнете си жалостивия трейлър, в който през две секунди и с огромен шрифт ни се натякваше как – видите ли – „Заразно Зло 4” няма да е поредното конвертирано лайно, а ще бъде снимано с великите камери на великия Камерън/. Слабоумието на Пол пък извира от това, че резултатът от целия този технологичен шум не е нищо повече от една 90 минутна реклама на жена му, която е супер красива, дори когато е в състояние на драма и която има телесната пъргавина на антилопа гну, особено по време на забавен кадър.

Всъщност, ако трябва да бъда честен /а аз трябва… да бъда… честен!/, точно 3D технологията спасява филма от общото гробище, защото превръща дори този адски некохерентен сюжет в нещо, което си струва да се види със съответните очила. Не че това го изважда над средното ниво, но поне показва как реално трябва да изглежда един филм, който иска да изпъкне с 3D-то си и който се възползва от него по нормалния начин, за разлика от ужасяващите за ретината капки слуз – „Сблъсъкът на титаните” и „Последният повелител на въздуха”, след които доста хора свалиха 3D очилата си, само за да сложат медицински предписани такива. „Заразно Зло 4” е много по-добре осветен, което пък прави всички ефекти да са галещи окото и в нито един момент няма да Ви се сторят дразнещо размазани или зле фокусирани. Падащи стъкла, свистящи куршуми в близък план, летящи ножове – лиготийките са направени така, че да служат за плюс,  а не за минус, макар че когато говорим за Пол Андерсън дори два минуса не правят плюс. Не знам доколко Джим Камерън е позволил с желание на този технически неграмотен гамен да пипа 3D камерите му с неизмитите си пръсти, но крайният продукт поне върши едно – покaзва нагледно разликата между real 3D и post 3D, а тази разлика сами ще се убедите, е колкото Парис Хилтън с грим и Парис Хилтън с грим, но без гащи.  Интересно какво ли е мнението на Камерън за готовия спектакъл, особено като се има предвид манията му да плюе публично по 3D филми, които не са направени от него.

Сценарият на „Живот след Смъртта” /подзаглавието, което както винаги няма никаква връзка със сюжета, а е просто алтернативното работно име на третия филм и Андерсън е решил, че няма смисъл да остава зян/ е продължен почти директно след третата част, чиято история избирателно съм изтрил от мозъка си и нямам намерение да припомням, освен на смъртния си одър, когато животът ще мине пред очите ми на 8-милиметрова лента. Общо взето, сюжетът се изчерпва с това, че главната героиня Алис, разхождайки се със самолетчето си из руините на ЛА, попада на групичка оцелели от зомби апокалипсиса, които са се барикадирали в местния затвор и чакат да бъдат спасени от НАТО или поне от Б. Борисов. Обединявайки усилия с тях, Алис трябва да достигне до танкера „Аркадия”, в който ще намерят храна, провизии и други оцелели. Работата обаче е трудна, защото целият град е инвазиран от немъртви людоеди, които вече са еволюирали до следващата степен в зомби йерархията и са придобили уменията на бойни къртици, защото могат да копаят /с голи ръце/ тунели през асфалт и цимент.

Във войната срещу армията от мърша, Алис е подпомогната от агресивната мъжкарана Клеър /останала като баласт от предишния филм/ и брат й – Крис, а техни верни сайдкикове са ваклия баскетболист, превърнат в male hand model Лутър Уест и още няколко статисти /между които холивудски продуцент и пишман-актриса/, имащи средно по три реплики, преди да бъдат изядени от а-мъртвите. Всичко това обаче се случва след една динамична екшън сцена в Токио, където Мила, барабар с двайсетина нейни клонинги атакуват централата на зловещата корпорация „Чадър”, за да си отмъстят, че са били превърнати в генетично модифицирани гвинейски прасета. Опитът им завършва печално за абсолютно всички – клонингите й умират като таралежи, пуснати на магистрала, самата Алис губи свръх-способностите си, а зрителят губи представа за това какво, по дяволите, гледа – филм за нискоинтелигентни хора или филм за средноинтелигенти орангутани.

Ужасът ни удря във волевата брадичка още с откриващата сцена, в която огромното самочувствие на Андерсън /че пипа техниката, на която Камерън си е бил чекии/, е замъглила съзнанието му до степен да не успее да преброи колко точно сцени от „Матрицата” е изкопирал на мастиленоструен принтер. Обърнете внимание на престрелката в началото, каскадите на Мила, примесени с баналната употреба на забавени кадри, а да не говорим за героя-злодей Албърт Уескър, който е просто по-мускулеста форма на агент Смит, но без селския чар на Хюго Уивинг. Г-н Андерсън явно е пропуснал да актуализира календара в органайзера на блуберито си, защото според него сме още 2001 година, когато на някой все още му дремеше, че Нео пърди в bullet-time, а Морфей си чеше ануса на slow motion. Не, онова време отдавна отмина и щеше да живее щастливо в спомените ни, докато бате Пол изведнъж решава, че ще е мега „оригинално” да направи половината си филм с откраднати сцени от „Матрицата”, а другата половина – с откраднати такива от „Зората на Мъртвите” за повече обем. Всъщност, Андерсън дотолкова е злоупотребил с slow motion-а, че собственоръчно превръща Зак Снайдер в кино естет – не преувеличавам – ако всички сцени, които са изкуствено забавени /за да бъдат по-яки, копелееее!/ бяха пуснати с нормалната си скорост, филмът щеше да стане с 10 минути по-кратък, но също толкова тъп. Факт е, че Андерсън никога няма да бъде Снайдер /който поне има някаква мярка и знае кога да приземи летящите по голи бедра спартанци/, така че колкото по-малко се опитва, толкова по-малко гневни имейли ще получава заради провалите си.

Мила Йовович очевидно се чувства много по-свободно в ролята си на Алис, защото се мотае из сцените с видимо спокойствие и безразличие. Дали това е, защото след четири филма вече изцяло е влязла в прашките на героинята си или защото режисьорът на филма й е съпруг /следователно може да прави каквото си поиска/, така и не ми стана ясно. Ясно е само, че г-жа Йовович все още упорито отказва да играе като хората, поради което основната й мисия тук е да гледа злобно и да изпълнява сложни акробатични номера, повечето от които не бива да бъдат опитвани от хора, които вярват в законите на физиката. За любителите на качествените мелета пък има предвидени и добре познати конфронтации между Мила и група въоръжени командоси, Мила и орда от зомбита в напреднал стадий на rigor mortis, и между Мила и два добермана с рядка форма на мозъчен тумор. Изобщо, кака Мила е доста заета в този филм, защото трябва да има време да се гримира стабилно преди всяка екшън сцена – някак си е по-елегантно да трепеш зомбита с червило на уста, отколкото с пот по задника.

Останалите герои са във филма, защото това все пак не е one man show и Алис трябва да води диалог с някого, различен от нея самата. Никой от тях обаче не изпъква с нещо повече от ударната си стереотипност, а да не говорим, че почти всички са изкарани с черпак за омари от други филми и поставени принудително – кои за колорит, кои само за пълнеж. Дори Али Лартър, която поне има някакъв опит от смешката, наречена „Герои”, изглежда като намерена в чувал с безволеви фитки, а Уентуърт Милър /онова красивото от ”Prison Break”/, който четири години бягаше от телевизионния си затвор, най-после прави роля, която не изисква от него да си татуира карта по гъзните бузи, но иронично също го поставя в затвор.

Някакъв абсурд пък е участието на парцала с големия чук /The Axeman/, който превръща филма в още по-голяма абоминация. Да, на всички е ясно, че това мащабно копеле е герой от играта „Resident Evil 5” и на всички е ясно, че когато в „Сайлънт Хил” използваха като злодей Пирамидената тиква, публиката изпадна в културен екстаз, но щом добавяме нов персонаж, който участва в половината трейлър, някой трябва да има поне елементарната доблест да уточни ролята му в контекста. А сега просто притежаваме един необясним великан с парцалена торба на главата, който размахва неестествено наднормен чук за пържоли и който е по-излишен за историята и от пудел в микровълнова печка. Андерсън е трябвало да отдели повечко време в писането на разбираем сценарий, вместо да чеше жена си по венериния хълм.

Финалната сцена на ръкопашна битка с елементи на престрелка, е сътворена с всички похвати на киното от миналия век, като Андерсън има рядкото нахалство да използва същите ефекти, с които Агентите избягваха куршумите от първата „Матрица”. И което е по-зле, прави го с ясното съзнание, че това е нещо, което хората ще сметнат за супер интересно и едва ли не – иновативно. Друго подобно посмешище е сцената, в която Алис и огледалния й образ чупят едно стъкло с дупенцата си и падат назад, стреляйки на slow motion, Кари-Ан Мос style. Някак си е обидно да гледаш филм от 2010 година, който отгоре на всичко е и 3D, а в него няма вкарана даже и една сцена, която публиката да не е виждала безброй пъти в много по-евтини продукции. Дори и „всичко е на майтап” мотива не върви, защото заглавието се приема толкова насериозно, че в него практически отсъства каквато и да е форма на хумор – била тя умишлена или пародийна. Андерсън очевидно е на грешния принцип, че щом нещо е cool, значи зрителите ще се възбудят, без да осъзнава, че ако нещо е било cool преди 10 години, сега вече се нарича „отживелица”.

Завършекът на филма е ненужно отворен, като капака на септична яма през лятото. Хора, свестете се – франчайзът не е просто издоен от свежи идеи и оригиналност, той е мъртъв – безформен и сгърчен, като жертва от Припят. Колкото и подходяща да е Йовович за тази роля, нейната героиня вече също е изхабена като развитие и може би нямаше да е зле някой най-после да й спести мъките, пръскайки нежния й череп на забавен каданс, което поне категорично да финализира агонизиращата поредица. Пол Андерсън е един от малкото режисьори, чиято крещяща некомпетентност го правят буквално опасен за хората, докоснали се до творенията му – в тази връзка, той e „заразното зло”, оскверняващо всичко по пътя си с щама на бездарието. Толкова модерна технология, толкова потенциал за визуален пир, а накрая всичко е превърнато в деривативна кавалкада от сцени на циркови изпълнения с тежък техно ритъм /благодарение на генеричните бийтове на дебилите Tomandandy/ от режисьор, който в цялото си тяло има по-малко талант, отколкото аз в скротума. Тук пичът просто се е насрал. С кеф.

Но стига повече недомлъвки и излишни локуми – ако дилемата Ви е дали да го гледате на кино, моят съвет е да рискувате, защото колкото и посредствен да е, „Заразно Зло 4” е единственият представител на кино-афиша в момента, който си струва да бъде гледан в 3D и на голям екран. Изключвайки обаче качественото трето измерение /което е точно такова, каквото 3D-то трябва да бъде/ и без да броим две-три нелоши екшън решения, които обаче са покварени от манията на Андерсън да забави дори капещата си слюнка, „Заразно Зло 4” не е нищо повече от зомби екскремент – представете си на какво ще мирише нещо, излязло от труп. Точно така – на нищо хубаво.

3.8/10