Когато през 2007 година излезе демоничното филмово дуо на Родригес и Тарантино, представляващо два филма, обединени в тричасов маратон от евтиния, едва ли някой е очаквал че един от фалшивите трейлъри, показани между лентите, ще се превърне в пълнометражно чудо. Нещата са били допълнително опорочени и от факта, че в главната роля на уж-филма щял да участва Дани Трехо, а всички знаем, че Дани Трехо винаги е бил верният статист, но никога главният герой, така че всичко явно е било на майтап, нали така? Е, майтапът е бил обърнат доста на сериозно още в момента, в който самият Родригес е получил мозъчен шамар свише и е решил да направи пълнокръвен и пищен филм от ебливия си трейлър. Тази гениална мисъл го праска по монголоидното чело точно преди 15 години, веднага след успеха на „Десперадо” и още повече засилва манията на Родригес да снима филми, глорифициращи мексиканските цигани като герои. Така се ражда идеята за грозния касапин Мачете, която след декада и половина най-после e филмирана, изкарвайки Дани Трехо от блатото на треторазрядните роли и ръгайки го директно в мейнстрийма.

Време е за момента, в който „преразказвам” сюжета, така че всички тези, които постоянно циврят за спойлери, могат да преминат директно на следващия абзац. В добрите традиции на 70-тарските exploitation лайна, протагонистът на филма Мачете е мексикански орган на реда, който става свидетел на декапитацията на жена си от дебелия наркобарон Торез /Стивън Сегал/ и бива оставен да умре в пламъците на някаква селска колиба. Години по-късно, Мачете е отдавна обявен за мъртъв и работи като хамалин на частна практика. Без да знае какво неизмито тоалетно гърне възсяда, корумпираният богаташ Буут /Джеф Фейхи/ наема неприятно изглеждащия и /на пръв поглед/ тъп мангал Мачете, за да асасинира сенатор МакЛъфлин /Боби Де Ниро/, по време на яростната му избирателна кампания. МакЛъфлин е „за” издигането на електрическа ограда около границата между САЩ и Мексико, което пък допълнително мотивира Мачете да направи headshot-а си. Лошото за него обаче е, че ударът е инсценировка, която цели просто раняването на сенатора и превръщането на атентатора в ренегат. Когато мачетето опира до кокалчето, Мачете се съюзява с нахаканата продавачка в сергия за мръвки Луз /Мишел Родригес/ и отраканата офицерка от IRS Сартана /Джесика Алба/. С тяхна помощ Мачете се опълчва срещу злите сили, представлявани от безмилостния граничар Дон Джонсън, за да стигне накрая до самия Торез и да се изправи срещу него в смъртоносна битка с неочаквано тъп край.

Идеята на Родригес /ведно с ко-режисьора Итън Маникис/ всъщност е похвална и доста оригинална – никой друг до момента не е правил real филм от fake трейлър. Дори само заради това, трябва да призная, че Родригес има тлъсти кохонес. И колкото и да очаквах, че „Мачете” ще е поредната вмирисана боза на Родригес /защото, ако следите блога ми, ще знаете, че смятам Родригес за нелош лумпен/, тук е мястото да призная грешката си и да поискам прошка от Хесус. Истината е, че филмът не само върши това, заради което е създаден, но го върши и по доста правилен начин, придавайки на „Мачете” точната доза от сатира, брутализъм и чисто безмозъчно забавление. В тази връзка „Мачете” е всичко това, което „Непобедимите” не беше – интересен, оригинален и с актьори, за които да не се притесняваш дали ще получат инсулт на екрана. Докато безстопанствения шедьовър на чичо Силвестър си пука ластика на слипчетата от мъжественост и самочувствие, „Мачете” го прави с малко повече сюжетна плънка и актуални послания, които дори на фона на откровената простотия могат да се уловят дори от ниско интелигентните потребители. Но тук се корени и един от основните проблеми на филма, заради които е оплют и низвергнат от доста консервативни и лабилни бледолики. И това е расовият импулс, който „Мачете” генерира на общи основания.

Това, което прави неприятно впечатление, е точно нагнетеното чувство за расова дискриминация между мексиканци и американци, което тук е покачено до неописуеми висини, създавайки от един доста кретенски филм, тема за политически дебати и социални спорове, от които зажаднелите за безсмислен кеф зрители ще получат генитални обриви. Накратко – „Мачете” промотира мексиканците като „добри”, невинни и трудолюбиви люде, които си изкарват залъка по честен начин, с пот по челото, мазоли по десницата и кръв по ануса. Те са репресирани и онеправдани от „злите” американци, които не само, че тъпчат правата им и се отнасят с тях като кокарачи, но и смятат да електрифицират телената ограда на границата между САЩ и Мексико, превръщайки всеки циганин, опитал се да премине, в приятно опърлено парче бурито. И в тази връзка, позитивните герои на филма са мексиканците, основната сюжетна линия е свързана с тяхната революция спрямо белите опресори, а Мачете е първият официален мексикански екшън герой в киното.

Нещо повече – ако обърнете внимание, всеки бял мъж във филма е до голяма степен отрицателен герой, а всяка бяла жена – курва или наркоманка /Линдзи Лоън/. Едва ли самият Родригес е имал това за цел, но тук манията му да презентира сънародниците си като някакви светци е доста противна за гледане и което е по-зле – твърде очевидна. Интересното в случая е, че за да постигне този екстремен резултат, Родригес е използвал собственото си потекло – помислете реално – какво щеше да се случи, ако който и да е американски /бял/ режисьор беше имплантирал подобна расово некоректна тема във филма си? Точно така – щеше да бъде ритуално крусифициран /JC style/ заради грубото му уронване на крехките отношения между латиноамериканци и американци. А американците действително имат от какво да се притесняват, като се има предвид, че латиноамериканският етнос в САЩ е вече със застрашителни размери и конкурира по брой българските цигани на брой от населението.

Другият тлъст мазол, върху който кубинката на Родригес стъпва, е имиграционният проблем на САЩ, който въпреки че филмът представя като художествена измишльотина, всъщност е доста реален и актуален, особено за пограничните щати, които най-често биват ощетени от пъргавите 10-членни мургави семейства, инфилтриращи страната, маскирани като чували с тор. Мултинационалните страсти там са по-нажежени и от прясно нагрята дамга и още преди премиерата на филма са ескалирали в групови протести, тръбящи че „Мачете” одобрява и дори промотира насилието над бледоликите хорица. Въпреки всичко, Родригес лесно можеше да си измие ръцете по тези обвинения, оправдавайки се, че филмът е умишлено сатиризиран, ерго не бива да се приема насериозно. Това действително би минало метър, ако не беше един много важен и твърде инкриминиращ момент, който превръща Родригес в лицемер. Просто разгледайте екипа на филма – кое име Ви прави впечатление като периодично повтарящо се? Кой е този нагъл индивид, който е преценил, че хората няма да забележат, ако набута половината си родословие във филм, който уж не изкарва мексиканците като инсекти, чиито семейства живеят на гърба на Америка. Доказателствата са пред очите ни – Родригес е поканил братовчед си за съ-сценарист на филма, сестра му е монтажистка, а още един от сем. Родригес е турен като стажант в продукцията. Бившата съпруга на Боби /Елизабет Авелан/ не само че също участва в екипа като една от продуцентките, но и е навряла друг свой роднина в цялата кашичка. Нещата са ясни – Родригес е нагъл фен на бащинийката и колкото и уважително да е желанието му да намира работа на своите роднини, които по принцип чакат редовно на опашка пред трудовата борса, едва ли точно това е начинът да се генерира семеен бизнес.

Още един момент, в който Родригес се опитва да внуши на публиката за пошлото им отношение към мексиканците, е точно битието на Мачете след принудителната раздяла на жена му с главата си. Той става общ работник, евтин и невзрачен хамалин, който се труди ден за ден с минимален доход. Точно това кара Буут да го помисли за прост циганин и да го вербува, очаквайки от него да е точно това – прост циганин. Каква е изненадата му обаче, когато в процеса на сюжетните обрати се оказва, че Мачете не е поредният слабоумен мексиканец, а бивш полицай и опитен воин. Родригес ясно се опитва да накара зрителите да променят начина си за възприемане на мексиканците – да не ги приемат като даденост и да не ги стереотипизират като шайка отрепки, а да осъзнаят, че всеки един мексиканец е много повече, отколкото изглежда и този филм е политически коректен начин да се покаже това. Друг е въпросът доколко сериозно ще приемат зрителите тези послания, особено показани във филм, в който падре пръска тикви с помпа и в който Робърт Де Ниро търчи из декорите, дегизиран с пончо.

Viva La Fucking Revolucion!

Но стига повече националистически дрисъци. Нека да преминем към ядрото на тази селяндурска веселба, която е директирана от корифея на селяндурските веселби, а именно – Бобеца Родригес. „Мачете” е трибют към 70-тарските exploitation филми, в които емоциите са крайни, героите са смешни, сюжетът е жалък, а кръвта цапа дори и стените. И като верен трибют, филмът изпълнява гореупоменатите критерии на максимум. Всичко, което някога сте искали/търсели в един класически траш са тук – насилието е бутафоризирано до съвсем нови крайности, които да са хем шокиращи, хем и открито несериозни, актьорската игра е по-несъществуваща и от овчар с PhD, а сюжетът е като писан от Мунчо. И всичко е умишлено деградирано, по начин, който едновременно превръща Родригес в кумир на жанра, но и автоматично оправдава негативните реакции или евентуалния провал на филма, точно с Шаямалановия довод, че „всичко е правено нарочно тъпо”. Е, че е тъпо, тъпо е, но това не пречи филмът да носи този заряд на първично забавление, което доста други подобни опити не успяха да напипат, бъркайки в гащите си.

Дани Трехо е Мачете, дори повече отколкото Том Ханкс е Форест Гъмп. И когато казвам, че той е Мачете, имайте предвид, че Трехо буквално се слива с героя си. Едва ли съществува друг популярен полу-актьор/полу-статист, който да има роля, в която да пасне по-добре. Трехо е адската комбинация от неповторима лицева грозота, тяло на възрастен бивол и бойни умения, които биха притеснили всеки уважаващ себе си месар. Гнусните белези по лицето му, примесени с противните му изражения на избягал от психиатрична институция изверг, го правят не само перфектен, но и единствен кандидат за подобно нестандартно амплоа. Не е чудно, че Родригес е имал предвид точно Трехо за ролята още преди 15 години, а факта, че двамата са гъсти BFF-ове обяснява защо основните показвания на Дани пред камера са били главно във филмите на Родригес. Ироничното в случая е, че Трехо е съсухрена мумия на 66 години, а получава първата си главна роля едва сега, след над две десетилетия на заден кадър, превръщайки „Мачете” в най-личното му превъплъщение, с което да си го върне на всички тези, които са го ритали/колели/прострелвали през годините. Още по-мотивиращо е било и участието на Стивън Сегал като злодея на филма, тъй като точно той е пръскал черепа на Трехо в някои от филмите си.

Ако не сте усетили, това беше добрата новина за Трехо. Лошата е, че колкото и на място да е този подут урод във филма, това не променя факта, че той е просто един самоходен дънер, който има актьорските способности на римска колона и чара на оглозган труп. Трехо е стабилен до момента, в който не си разтвори ужасяващите устни и от тях започнат да капят трудноразбираеми слова, които не само биха причинили слухови конвулсии на всеки почитател на правилната дикция, но и са изрецитирани с КПД-то на 6-окласник със запек в училищна пиеса. Може би точно поради тази причина, Родригес е спестил говора му до екзистенц-минимума, оставяйки партньорите му в сцената да водят диалога, а на него да му се задават само крайно елементарни въпроси със затворен край, на които най-комплицираният респонс би бил от порядъка на „Да”, „Не” и “Fuck You”. Но пък на кого му трябват реплики, щом само един-два мръсни погледа от негова страна могат да докарат всеки по-лабилен зрител до темпорална невроза. Едва ли дори на самия Дани Трехо му дреме за актьорски талант, като се има предвид, че той е главният герой и за упоритото му търпение е възнаграден със сцена, в която сладострастно целува Джесика Алба. Последната сигурно е мила езика си с веро след края на снимките.

Оставяйки назад Мачете, е време да обърнем внимание и на останалите герои, а те действително са плеяда от изгряващи, залязващи и отдавна потънали в забвение нещастници. Ако Родригес има нюх към нещо, различно от мексиканската храна, това определено е да селектира колоритни актьори във филмите си. Едва ли някога сте очаквали че на едно място и рамо до рамо ще видите имена като Стивън Сегал, Робърт Де Ниро и Джесика Алба, но ето че те всички са тук и отчаяно се борят за вниманието Ви. И за да бъде достоен ученик на Тарантино, Родригес е възприел навика му да каства забравени актьори, чиито кариери са залезли още през 90-те, опитвайки се да ги повърне обратно в А-групата. Тарантино опита и успя с Траволта в „Криминале”, опита и не успя с Пам Гриър в „Джаки Браун”, опита и за малко успя с Дейвид Карадайн в „Убий Бил”, макар че последният дори не се порадва достатъчно на възродената си слава, а използва първия удобен момент да се обеси по долни гащи в килера, което явно според него е било много възбуждащо. Е, Родригес продължава този интересен за гледане експеримент, каствайки Дон Джонсън в мейнстрийм филм а.к.а термин, който г-н Джонсън отдавна е забравил да произнася правилно. За справка на читателите, които през 90-те години все още са били мазани с бебешка пудра, Дон Джонсън е актьорът в хитовия ТВ сериал, превърнат от Майкъл Ман в досадна гнилоч – „Маями Вайс”. Името му не е изговаряно с респект от почти две десетилетки, което го прави идеален за 70-тарския garbage на Р. Родригес, който не спира да го иронизира, кръщавайки героя му с подобно име /Дон Джонсън – Вон Джаксън/ И за да не Ви се стори намерението на Боби да реинкарнира кариерата му прекалено subtle, обърнете внимание на крещящите начални надписи, описващи участието на Джонсън като „дебют”.

Останалите също не са флора за мирисане – Робърт Де Ниро прави поредната си невзрачна и пародийна роля на корумпирания сенатор, иронизирайки чрез нея американските политици и основно про-агресивно настроените такива от Тексас. Едно от по-шокиращите имена в каста е това на Линдзи Лоън. Точно така, и аз си зададох същия въпрос – какво, по дяволите, прави тази пачавра тук? Дали Лоън е приела участието, защото е била достатъчно смела, смятайки че по този шеговит начин ще измие срама от публичната си трансформация от дете-звезда в медийна курва или е била достатъчно тъпа, за да вярва, че няколко голи сцени с нейно участие ще спасят прогресивно загиващата й популярност? Добра тема за размисъл, особено в дългите и самотни нощи, прекарани от Лоън в местната rehab клиника и не чак толкова самотните, но също толкова дълги нощи, прекарани от нея в затвора, след скандалното й залавяне пияна наскоро.

Засиленото присъствие на сексапил идва от двете мъжкарани – Алба и Родригес, които обаче служат по-скоро за хранителна добавка, а и ролите им са прекалено комични, за да си заслужават по-сериозен анализ. Наградата за най-голям урод в целия каст обаче се присъжда единодушно на бойното прасе Стивън Сегал, който прави едно от най-абсурдните си и в същото време най-гледаеми превъплъщения в ролята на наркобоса Торез. Изключвайки смехотворните му опити да имитира мексикански акцент, с перманентен неуспех във всяка една сцена, Сегал е отлично презентиран образ на злодей-карикатура, осмиващ собствената си кариера. Пищящият пример е финалното меле, в което Мачете и Торез споделят няколкоминутна схватка със заострени хладни оръжия, след която Сегал има един от най-простодушните предсмъртни монолози, улавяни някога в кадър. Лично аз се радвам, че Сегал е предпочел този филм, пред „Непобедимите”, защото имайки предвид сценария на дъртия котарак Силвестър, Сегал просто щеше да остане незабелязан сред чувалите с трупове, докато тук успява да блесне с първата си отрицателна роля в киното и за момент дори ни кара да забравим, че всъщност е една егоцентрична и трудно подвижна буца от лой, живееща все още във времето, в което на някой му дремеше, че е участвал в „Под Обсада”.

Финалът на филма е дълъг и хаотичен шоудаун, който изправя една срещу друга армията на Доброто и Злото а.к.а. на мексиканците /орда селяни, въоръжени буквално с лопати и мотики и оборудвани с пимпнати автомобили, излезли директно от влажничките кошмари на всеки “Fast & Furious” фен/ и американците /въоръжени с това, с което американците най-често се въоръжават – картечници и самочувствие/. Бидейки див простак, Родригес е режисирал екшън сцените с размаха на болен от шизофрения, като за сметка на това се е постарал да вкара поне елементарна хореография, за да се вижда ясно чия глава е била пръсната на каша и чий корем е бил разпран от раз. Филмът е примитивен от техническа страна, а липсата на мярка и класа от страна на Родригес, го превръщат в тотална визуална помия. Култов момент е сцената, в която Мачете се прехвърля на долния етаж в една болница, използвайки червото на един от thug-овете като бънджи. Тази каскада е научно обяснена от един мексикански /разбира се/ лекар, който ни в клин, ни в ръкав разказва на две напращели санитарки, че човешкото черво достига дължина от десетки метри. След тази медицински коректна информация, достойна за всеки любител на „Доктор Хаус”, Мачете прави единственото, което може, за да провери истинността й – прилага я на практика.

На фона на сериозността на темите, които Мачете навира в очите на публиката си, той все пак си остава едно елементарно парче забавление за хора, които могат да направят разлика между добрата сатира и умишлената пародия. Родригес очевидно не е толкова тъп, за колкото го мисля и умело доказва това с „Мачете”, правейки го един от малкото филми, които съвсем точно преценяват нивото на съставките си, пропадайки само на няколко места. Дори садистичното насилие и кървища /които биха довели по-изнежените зрители до редовни сеанси при психотерапевта си/ в повечето случаи са заслужени и никога прекалено драматични, за да пробият несериозността на филма. Ироничните намигвания са доста и показват, че екипа на филма е имал желание и умения да се забавлява по интелигентен начин. Обърнете внимание на кадрите, пародиращи „Терминатор 2” и „Десперадо”, забележете и ебавките с някои от имената на героите, и ще Ви стане ясно, че всичко е един голям мексикански майтап. Дори режисьорът Нимрод Антал участва с кратка роля и бива пребит от Дани Трехо /несъмнено заради скоропостижната му кончина в „Хищници”/ – къде точно бихте видели нещо подобно?

И така, за тези които четат само последния абзац от ревютата ми, защото ги мързи да сричат наум, ще завърша накратко с това, че като изключим пълната липса на каквато и да е мярка и вкус, а да не говорим за някакви технически позитиви, „Мачете” е свеж и нецензуриран поглед към екшъните от близкото минало и има доста причини да бъде гледан, дори от хора, които не са фенове на Р.Р. Той ще задоволи както почитателите на кървавото зрелище, така и любителите на old school revenge филмите, а ако това, което финалните надписи на филма обещават се окаже вярно, то ни очакват още поне два сикуъла за този колоритен персонаж, така че стягайте потурите и наточвайте сатърчетата. Изобщо, въпреки минусите си, които не са малко, но не са и прекалено трагични за заклеймяване, „Мачете” е филм, който става за губене на време и е доста по-адекватен guilty pleasure от „Непобедимите”, така че ако ламтите за абсурден екшън, unrated касапници, сравнително cool уанлайнери /”Мачете не праща SMS-и!”/ и красиви жени, на фона на грозни мъже, то „Мачете” определено е филм, заради който да погубите два часа в есенния си следобед. Или както казва героят на Сегал: “Back the fuck up and watch!”

6.7/10