Във времената на невинната ни детска младост, когато възбудените ни умове за пръв път се запознаваха с магията на VCR устройствата, дошли сякаш от бъдещето, бе някак си приоритетно да гледаш и особено притежаваш филм на култовия VHS носител. Точно от онова време обаче бяха и златните години на холивудския екшън, в който мало/голямо с трепет очакваше да види на 21-инчовите си домашни кинескопи „В. Търново” селската вендета на Джон Мейтрикс или криминалните неволи на Марион Кобрети за пореден път. С други думи, това беше ерата на американския екшън, която ни караше поне за час и половина да забравяме битовите си проблеми по време на Прехода и да насочим цялото си внимание към това как Майкъл Дудикоф става нинджа и как Чък Норис изчезва по време на акция. Оттогава се случиха доста неща, най-важните от които са само две – малките деца пораснаха, а самите екшъни се изродиха до степен на инфантилност, която вече дори не е забавна. И точно тук на сцената се качи Силвестър Сталоун, който реши да върне вярата на публиката си в този леко зеленясал с годинките си жанр, чрез ударна доза носталгия по старите времена или поне с един последен отчаян опит за това.

Опитът носи невзрачното и неангажиращо заглавие „The Expendables”, което може да се транскриптира на роден език като „Експендебилите”, но е преведено от поредния смел онлайн транслатор като „Непобедимите”, макар че по-верният вариант щеше да е „Ненужните” /защото не ни беше нужен подобен филм, ffs/. Третият адвенчър за шайка наемници от тази година, след „The A-Team“ и „The Losers“, това е и третият по ред филм от финалната права на Сталоун, който през последните няколко години чевръсто манифестираше фикс идеята си да рибуутва франчайзите, направили го звезда през 80-те. Изненадвайки публика и критика с успеха на „Роки Балбоа”, Сталоун получи така нужната му инжекция от самочувствие, която през последната десетилетка го спираше да се показва на екран. Последва „Рамбо 4”, където цялата скрита агресия, липса на вкус и мания за величие на Сталоун бе отприщена в един безкраен селскостопански цирк от евтиния, бездарен екшън и неприлично насилие, гарнирано с по някое вражеско черво, изпаднало тук-там по фронта. Бидейки едно вонящо парче тор, „Рамбо 4” бе приет противоречиво – харесан от доста хора, които все още не бяха осъзнали социопата в себе си и низвергнат от други, които пък започнаха терапия заради него. Това обаче не спря Сталоун, а дори му даде нови сили или поне го доведе до закупуването на химически медикаменти, които му дадоха нови сили. Заречен да възвърне забравената слава на 80-тарския екшън, той реши да направи финалната крачка – да събере най-величествения каст от екшън герои на старото време и да ги изправи един срещу друг в могъщия шедьовър на кича, наречен „Непобедимите”.


Погледнато сериозно, „Непобедимите” е точно това – доста закъснял, но и прекалено безхаберен атемпт за възраждане на един жанр, който бе култов във време, в което модерните зрители все още са се бесили на пъпната връв в утробите на майките си. Сталоун има ясна и очевидна идея – да създаде личен филм, който хем да служи като трибют към едно славно минало в холивудските анали, хем да покаже че кино дядовците все още стават за показване във филми. Някак си, можем да разберем и дори уважим мотивите му, особено ако сме от онези специално селектирани няколко, които не само са гледали, но и помнят, че дори и харесват небезизвестните представители на жанра, като „Командо”, „Червеният Скорпион” и „Кобра”. Но от друга страна, реализацията на подобен проект, просто не трябваше да бъде оставена на произвола, а най-малкото във венестите ръчища на Силвестър Сталоун, който отново по някаква неизвестна на разумните хора причина, се е нагърбил както със съ-сценарирането на „Непобедимите“, така и с шибаната му режисура, което автоматично прави филма негледаем за хора с какъвто и да е вкус на ценители. Най-важното, което Слай не е успял да улови в лентата си, е иронично точно това, което е искал да презентира най-ярко – атмосферата на старите екшъни – по този показател филмът неистово издиша, като последния дъх на прегазен пор. Клишираният сюжет, карикатурните герои, бутафорното насилие – всичко това е целено от Сталоун, за да демонстрира как са се правили екшъните преди – с малко пари, много желание и още повече мускули, но стероидният му спектакъл съвсем не попада в десятката, по простата причина, че култовостта на екшъните от 80-те и 90-те бяха добри не /само/ заради лавинообразно покачващото си ниво на мъртва и взривена плът, а заради умелата и актуална за тогава комбинация от оригинален хумор, стабилна химия между актьорите и реалистични екшън сцени. Вместо това, тук Сталоун е фекализирал положението и е наблегнал на първосигналните експлозии от тестостерон и безразборни стрелби с нулева толерантност към косвени жертви, които превръщат проекта му в провал от висок калибър.


А и сюжетът не може да е по-простодушен от това – Сталоун води групичката от наемници, включваща в себе си бойната маймуна Джет Ли /Йинг Янг или Пинг Понг, така и не запомних/, експертът по хвърляне на кухненски ножове Джейсън Стейтъм /Лий Коледа/, буцата мускули с ушни проблеми /UFC шампионът Ранди Котюр/, смешният негър, който говори смешни неща с постоянен регрес /Тери Крюз/ и емоционалната развалина със съмнителни морални устои Гънър /Долф Лундгрен/. Началото на филма ни запознава както със самите герои, така и с първата им мисия, която логично няма никаква връзка с останалия сюжет и просто ще трябва да я изгледаме, защото Сталоун иска да запълни времетраенето на филма си с колкото може повече неориентирана пуцалка. Нашите наемници, които по някаква причина се наричат „Непобедимите” явно са стигнали до трешхолда на алцхаймера си, тъй като са си татуирали логото на филма по разнообразни части от тялото, за да не го забравят. Така публиката няма често да задава въпроса „Кой, по дяволите, е този дъртак?”, а просто камерата подло ще се центрира върху ключов бицепс или гръб на даден герой, където ясно е упоменато, че той е „Непобедим”. Седалището на този ексклузивно мъжки клуб е татуировъчното студио на Мики Рурк, който също нявга е бил член на този наемен екип, но явно е единственият, който е показал здрав разум, за да се откаже, докато съсухреният му полов му орган все още сочи на север. Той е и единственият, който действително не изглежда нелепо, докато се опитва да играе, поради което е възнаграден с лирически и драматично нагнетен монолог за погубената си човечност. Тази весела дружина от модернистични партизани получава новата си мисия от г-н Чърч /Брус Уилис/, който им заповядва да инфилтрират някакъв остров и да елиминират някакъв диктатор, който върши пошъл наркотично-ориентиран бизнес с бившия агент на ЦРУ, излязъл извън контрол /Ерик Робъртс/. Речено-сторено, motherfuckers!

Тук е мястото да се спра по-детайлно на гореспоменатата сцена, в която Чърч дава мисията си на Сталоун. Точно така, това е същата онази псевдо-култова сцена, която всички фенове с изрязани потници и измачкана карта от местната фитнес-зала чакаха с месеци. Това е епохалната, показана за пръв път в кадър, феноменална и дори твърде прекрасна среща на три от най-големите светила в киното за изминалите две декади – последните трима екшън герои, тримата амигос и най-вече – тримата собственици на веригата „Планета Холивуд” – Ахнулд, Слай и бате Уилис. О, красотата! В тази, почти няколкоминутна сцена, снимана в продължение на цял един изморителен следобед, скротумът ми завибрира в екстаз, а дълбоко в стомаха ми запърхаха цветисти пеперудки. Детето в мен започна да се надига от дълбините на подсъзнанието ми, само за да бъде зашлевено от реалността на този обидно жалък шарад, който за пореден път доказва колко отдавна е било онова време, което „Непобедимите” иска да възвърне. Или колко по-тъпи сме били самите ние. С риск да обидя феновете на филма, трябва да призная, че сцената с тройната коалиция е един от най-смехотворните и патетични резили на 2010 година, в който старческата нищета лъха на парцали, а неадекватността и дори неловкостта на актьорите е по-забележима и от талибанин пред Белия дом. Сексуалната агресия между тримата се усеща по-плътно и от педофил на родителска среща – Уилис гледа напосоки, правейки се на задължителния мачо с плахи опити за хумор, докато Сталоун си е все същият дървесен ствол, лишен от елементарни емоции, който гледа с тази своя неповторима кравешка злоба. Уродът в сцената обаче е австрийското чучело Шварценегер, чиято визия и екранно присъствие сериозно ме притесниха. Двата му губернаторски мандата явно не са били благосклонни към някогашния терминатор, тъй като Арнолд не само че изглежда ужасяващо зле, но и се държи като сенилен джериатрик, избягал от клинична институция. Прекалено учестени палави погледи, прекалено ненужни намигвания наляво/надясно и прекалено много абсурд само в няколко минути. Пурата е налице, добрият стар акцент под ръка, а манията за величие на изпроводяк – „Какъв му е проблема?”, пита Сталоун. „Иска да стане президент!”, отговаря Уилис. Пази се, Барак – He`ll be back!

Трио „Джон“ –  Джон Мейтрикс, Джон Рамбо и Джон Маклейн

И това е хайлайтът на целия филм, скъпи деца. Повече от това, няма. Останалото е просто банален калейдоскоп от евтиния, зле режисиран екшън и герои, за които изобщо, и имам предвид изобщо не Ви дреме. Вярно е, че Сталоун има опит като сценарист, така че можеше да се погрижи за диалозите и мотивацията на героите си малко по-адекватно от изнасилените опити за уанлайнери. Един много по-правилен избор за сценарист би бил Шейн Блек /“Последният Бойскаут“/, защото той е точно от онези, които могат да уловят качествено искрата на носталгичния екшън. Всъщност, Блек би бил много по-подходящ и като режисьор, защото Сталоун е действал по най-първосигналния принцип – според него хората искат екшън и насилие. Останалото са подробности. И в тази връзка, насладата от нецензурираната грубост ни е гарантирана – пръснати тела, откъснати крайници и кървави пръски, които бихте объркали с кал, ако не бяха толкова очевидно анимирани. Сталоун попрекали с агресията в „Рамбо 4”, но там извинението бе, че Джон Рамбо е шибана психическа руина, която ламти за поредния си изкормен труп, докато героите в „Непобедимите” са /уж/ по-уравновесени. Да, ама не – експлозии, черва, престрелки, откъснати крайници, взривове и карантия. Това е всичко, което трябва да знаете за последния половин час от филма. И което е по-лошо – точно финалните сцени са заснети най-некохерентно. Сталоун е използвал най-неправилните ъгли на камерата и благодарение на тремора по ръцете на оператора Джефри Кимбал, е успял да превърне Майкъл Бей в почти Оскаров лауреат, създавайки по-архаичен екшън дори от „Трансформърс“. „Непобедимите” определено не е бил залък за красивата уста на Сталоун – не и този филм, не и с този потенциал. Филм, който се опитва да отбележи една златна за екшъна ера не бива да се режисира от човек, чиито единствен професионален допир с камера, е бил да тренира за бицепс с нея. Сталоун няма нито стилизирания усет за екшън на Джон МакТиърнън, нито умелото използване на хумора на героите си, като Ричард Донър, което го прави негоден за снимане на класически екшън и проваля цялата продукция още в зародишен левел.

Време е да се върнем на актьорите, защото – нека бъдем честни – на кого му пука за сюжет, режисура и т.н. тривиалности, след като на едно място имаме събрана мръсна дузина от спортисти, артисти и културисти. Добрите вече бяха споменати, но откъм групичката на лошите също има имена, които заслужават респекта Ви – това са бившият WWF побойник, изкуствено превърнат в актьор, Стив „Ледения” Остин и 90-тарския бияч Гари Даниелс, който едва ли помните, освен ако не сте фенове на „Диема” или просто обичате да гледате филми с Дон „Дракона” Уилсън. Тази колаборация от множество хора, които стават за пребиване, но не и за гледане, е абсолютният апотеоз на мъжественост, събирана някога във филм от 21 век. Толкова мускулна маса, толкова планини от гръд и буци от трицепси не бях виждал от последното гей-порно, което свалих без да искам. Мачовщината в „Непобедимите” може да се измерва по скалата на Рихтер, а егото, с което всеки от героите показва уменията си в бойните сцени правят филма много повече рекламна кампания, отколкото нещо със сюжет. В тази връзка, заглавието ще отговори на много от логичните въпроси, зададени в интелектуалната форумна сбирщина за неосъзнати, но въпреки това изтънчени педерасти “Цитаделата”, в която често задавани дилеми са кой ще победи, ако се сбият Хищника и Дарт Вейдър, или например Арагорн и Хитлер. Е, „Непобедимите” съвсем закономерно ще породи нови подобни анкети, защото служи като своеобразен кино ринг, на който ще се изправят имена, които до днес едва ли бихте поставили едно срещу друго – „Ледения” vs. Рамбо, „The One” vs. „Универсалния Войник”, „Транспортер” vs. група хора и UFC vs. WWF. Победата е една, а труповете са много, така че залагайте, докато първата кръв не е изтекла. За хумор е турен и физически логичния спор между Стейтъм и Слай за това, кое е по-бързото оръжие – ножа или пистолета. Отговорът на този въпрос очаквайте в предаването „Това го знае всяко хлапе”.

Всъщност, битката между Долф Лундгрен и дивия пигмей Джет Ли също беше нещо, което служеше ексклузивно за промоцията на филма, подлъгвайки феновете, че ще гледат уникална по рода си ръкопашна схватка. Истината обаче е болезнено различна, защото 1-on-1 срещата между двамцата е доста повече в сферата на пародията, отколкото на нормалния екшън и показва, че Лундгрен не само не се е научил да играе за последните 25 години, но и движенията му са като на надрусан бизон. Джет Ли обаче има свои проблеми, които споделя пред Слай – че на него му се налага да работи по-усърдно от другите, защото е по-нисък от тях. Изключвайки абсурдната логика и расова дискриминация на това твърдение, героят на Ли успява да достигне до личностния си катарзис точно по време на гореупоменатата битка, която той лисичешки хитро обръща в своя полза, използвайки точно ниския си ръст като преимущество. Без да спойлвам нещо фатално, битката между двамата е породена от факта, че Лундгрен моментно минава към лагера на лошите, тъй като Сталоун му е казал, че не може да му има доверие и русата върлина се е разревала. Малко по-късно, Сталоун го застрелва в четвърти горен прешлен, защото е искал да убие Джет Ли. Това е прекрасна мъжка драма, която е приятно опровергана на веселия хепиенд, в който се оказва, че Лундгрен не само е жив, но и отново е в групата на „Непобедимите”. Добре, нека проследим нишката – Лундгрен е психически нестабилен садист, Сталоун го изпъжда, казвайки му че не може да му има доверие, Лундгрен отива при лошите и се опитва да убие Сталоун и приятелите му в сцена на зрелищна земеделска гонка с пикапчета, а накрая отново се връща при тях, сякаш нищо не е станало. Не знам за Вас, но едва ли дори най-морално обеднелите наемници имат по-разтурени нравствени ценности от тези.

И на фона на този почти легендарен бърст на актьорска мощ, човек няма как да не си зададе резонния въпрос къде, по дяволите, са останалите? Снайпс, Ван Дам, Сегал, Норис и другите несретници? Не са ли и те непобедими? Не са ли и те достойни за едно последно /по/връщане? Отговорът е ясен – всички те са били достойни и някои от тях действително са били апроучнати от Сталоун в ранните етапи на пре-продукцията с предложение за роли във филма. Снайпс обаче е имал много по-сериозни проблеми с милионите укрити данъци,  Сегал е поискал твърде голям хонорар, отколкото кариерата му е заслужавала, докато Норис е бил просто too old for this shit, поради което са били низвергнати от каст листа. Интересното обаче е, че точно Ван Дам е бил цанен за ролята на Гънър, но според Сталоун, брюкселският мускул не е харесал сценария, защото а/героят му е бил прекалено двуизмерен /точно пък ти ли, бе?/ и б/не одобрил факта, че трябва да бъде пребит от Джет Ли. Лично аз смятам оправданията му за безпочвени, но щом човекът е решил, значи е решил. А и освен това, вече се говори за евентуален сикуъл на филма, което практически означава, че за продължението ще са необходими нови герои – нищо чудно точно тогава да получим някой от пропуснатите тук любимци. А докато феновете чакат с трепет втората част, ето Ви една представителна извадка на бройката трупове, генерирана от всеки един от актьорите в „Непобедимите“:

От тази статистика става ясно, че Долф Лундгрен е най-масовият убиец в историята на екшъните. Честито!

Интересно е да се отбележи участието на Джейсън Стейтъм, който изглежда като възбудено тийнче, в компанията на наперени батковци. Най-младият от групичката, звездата на „Транспортера” изгря през този век, което прави навирането му между старческите шамари някак незаконосъобразно. Единственото извинение явно е ненужната екшън сцена на баскетболното игрище, в която той доста делово пребива групичка от няколко пича, имали дързостта да се закачат с приятелката му, с която явно имат някакъв open relationship пакт, тъй като той често я намира в компанията на чужди мъже. Същата жалост е и любовната история на Сталоун, който моментално се втелява по първата знойна мексиканка, която вижда и след няколко разменени диалога в атмосфера на жега, влага и пот, той вече е готов да направи всичко за нея. Туистът в случая е, че тя е дъщерята на диктатора, но Сталоун е на 64 години – времето тече и това може би е последният филм, в който някоя жена под 50 ще го хареса, така че рискът е бил приемлив. Излиза също, че бай Слай е и фен на серийния убиец на сериали „Декстър“, понеже вече втори филм злоупотребява с актьорите му – в „Рамбо 4“ кастна русата повлекана Джули Бенц, а сега е селектирал дебелото копеле Дейвид Заяс в ролята на великия диктатор.

Истинската гротеска обаче идва от самия Сталоун, чиято визия превръща филма в естетически хорър. Очевидно е, че Силвестър е прекалил с химията – в някои от сцените изпъкнали му вени са по-ужасяващи и от труповете на екрана, което е напълно логичен резултат от живот, изпълнен с анаболизъм. Обърнете внимание на вените на ръцете му, които очаквах всеки момент да се пръснат и изцапат камерата с единствената реалистична кръв във филма. Една от по-смешните сцени е точно тази, в която ходещата аптека Слай зрелищно съблича тениската си, за да може Рурк да татуира няколко букви на твърдия му гръб. Можеше ли да минем без тази показност на висящи старчески сланини? Определено. Но проблемът не е само в химията. Проблемът е, че тук Сталоун е прекалил и с пластичната си хирургия, която е превърнала лицето му в абнормална каша от подутини. Някога прекрасното лице на този италиански жребец е дефрагментирано от някой сръчен лекар до такава степен, че всеки близък план с него е агонизиращ експириънс за всеки любител на симетрията. Особена атенция заслужава кривата му уста, която е напълнена с още повече изкуствен материал, превръщащ устните му в нещо, което ако бъде пукнато, ще пусне гной. Това обаче важи и за някои от останалите актьори, в частност Рурк и Лундгрен, които съвсем смело са злоупотребили с пластичните гении на ЛА. „Непобедимите” се оказва не само намигване към старото кино, но и пиршество от пластични операции, лицеви деформации и артифициални носове, които биха накарали дори Донатела Версаче да поруменее от завист.

Накрая си струва да се отбележи и засиленото българско участие в екипа на филма, което донякъде обяснява простащината му. Въпреки множеството цигани в него, „Непобедимите” не е заснет на родна почва, но за сметка на това е дело на NU Image, която компания стана печално известна с манията си да снима филми в България за по-евтино, проваляйки по този начин кариерите на всеки участвуващ вътре. Всичките й „хитове” са direct-2-dvd чудеса, които стоят по рафтовете около 2 седмици, след което биват рециклирани, за да не цапат хорските очи. Екипът по специалните визуални ефекти на филма е почти изцяло съставен от българи, които опитно са използвали уменията си по Qbasic, за да сътворят някои от най-невъзможните пръски кал, минавали някога за кръв, след „300”.

И какво точно е този филм, освен един огромен, добре селектиран, но неправилно оркестриран каст от миришещи на пръст дъртаци, мечтаещи за нова слава? Възрастни нарциси, които отчаяно са жадували за признание на стари години и респект от новото поколение, разлигавено от тийн-идоли като Робърт Патинсън и поп-сензации като шибаняка Джъстин Бийбър. Отговорът е „нищо повече”. Просто един зрелищен, макар и доста далеч от епичен коч-фест от старчески напъни, опресняване на отминали спомени и безкрайна лавина от пенсионерски адреналин. Въпреки очевадния факт, че повечето актьори са се познавали от преди и дори са работели заедно /Сталоун и Робъртс в „Специалистът”, Сталоун и Лундгрен в „Роки 4”, Ли и Стейтъм в „Единственият”, а да не говорим за Св. Троица в „Планета Холивуд”/, химията между тях е по-невидима и от счупен крак на стоножка. Диалозите помежду им са лишени от емоция и повечето сцени протичат като рецитиране на пиеса в созополски самодеен театър. Дори тонално нещата са на ръба на неумишлената пародия – особено жалостиви са диалектните писъци на Джет Ли, на фона на мъжествения тембър на останалите пръчове. Изобщо, цялата работа е толкова изкуствено нагласена и толкова видимо правена на зор, че най-важното – чарът и т.нар. култовост, която всъщност „Непобедимите” цели да презентира – отсъства безвъзвратно. Летвата, която филмът толкова напористо се опитва да постави е на тревно ниво, което всяко B-movie може да бутне с много по-малък бюджет.

„Непобедимите” е екшън /който обаче конкурира хитовете на Уве Бол/, но и трибют, който много повече деградира целта си, отколкото я глорифицира. Филмът е спасен единствено от залязващите имена, участващи в него, което дори не е и толкова голям плюс, тъй като със същата успеваемост, сюжетът можеше да се развива в старчески дом, нападнат от терористи и резултатът щеше да бъде много по-логичен, да не кажа и по-реалистичен. Истината е следната – филмът не става дори за guilty pleasure, защото в него няма да намерите нищо pleasurable, и накрая ще си останете само с the guilt, че сте си изгубили времето. Не бих го препоръчал дори и на старото поколение зрители /над 30 yo/, освен ако момчешките Ви страсти по изпотени мускулести мъже, стрелящи безразборно с големи пушкала все още преследват сънищата Ви. Такива филми имат една определена таргет аудитория  и това са тъпите американци на средна възраст, така че си направете една услуга и не гледайте този филм, защото всичките Ви добри детски спомени ще бъдат грубо потъпкани от сърдити старчета с картечници.

2.9/10