Трябва да си призная, че не обичам изненадите, особено когато са неприятни, но днес се налага да Ви поднеса една такава, поради следните обстоятелства: на българския кино-хоризонт вече се появи  небезизвестният филм „Последният повелител на въздуха” на още по-небезизвестния кино-режисьор от индийски произход – Маной Н. Шаямалан. Тъй като мнението ми за развитието на този, нека си го кажем направо – червей, в последните 6-7 години се свежда отвсякъде до словосъчетанието „адска деградация”, някак би било твърде предвидимо да Ви предоставям пореден порой от заслужена клозетна лексика, като гледам филма на някой смотан CAM, ако изобщо докарам ред до това. Съдейки по ревютата до момента, това би било като да шибам умрял кон с пръчка, което не е много интересно занимание. В замяна на това, реших да дам думата на единствения останал жив фен на Шаямалан – вършеещия доскоро по разни сферични форуми Silver(SB) – който се слави предимно с това, че може да извади смисъл и от най-тъпия възможен филм, стига да е правен от режисьор, чиято филмография като цяло, и визия в частност, го възбужда от кръста надолу. Доколкото ми е известно, той отдавна изгледа филма в една далечна бяла европейска страна, така че се пригответе за някаква про-циганска апологетика, от която вероятно нищо няма да разберете, освен колко тънка е червената линия между откровената фенбойщина и пълната лудост. Но… кой знае – поне този блог ще е един от малкото по света, които ще съдържат положително ревю за тази филмова влакова катастрофа. След като среброто Ви личеше в ревюто за „Генезис“, ей Ви сега едно сребро. Пригответе си чашата студена вода и хапчетата, защото ще Ви потрябват. Scrotum out – liberate tutemet ex inferis!

„ШАЯМАЛАН: ПОРЕДНИЯТ ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ”

Скъпи умствено изостанали фенки на „Здрач” и „True Blood”, пъпчасали нърдчета, мечтаещи за цицките на Мегън Фокс и срамната уста на Мила Йовович, както и обикновени невинни душици, които отново са попаднали на този блог, без да усетите пълното безсмислие на това Ваше действие, моля за извинение, че така нагло пенетрирам личното Ви пространство и това на Скротума, обаче нямаше как да го оставя да изцапа с лапите си и без това достатъчно зацапания нов филм на Шаямалан. Следователно се наложи интервенция. Сега, знаейки добре какъв е мързел, предполагам, че той ще постне този текст на блога си, без да му пука за съдържанието му и дори без да го прочете за проверка на правописни грешки, както прави със собствените си ревюта. По-горе, във встъпителното си слово сигурно е натъртил какво жалко фенбойче съм и как тука ще почна да свалям звезди по „Циганина” за седми пореден път, защото ми ги брои всичките. Но, нека не изпадаме в битови драми, майната му, той не разбира от кино!

Да минем по същество: защо се наложи точно аз да Ви обяснявам що за глупост се движи в момента по киноекраните на България…? Просто е – защото творческият гений на М. Найт Шаямалан може да бъде оценен напълно само от изтънчени екземпляри, с изострено чувство за естетизъм и твърде богата кино- и словесна култура, които в добавка притежават емоционален, социално-културен и интелектуален багаж, крайно необходим за пълноценното изживяване на всеки един от филмите Му – демек всичко това, което Скротумът не е. Малцина са тези хора по света и една от житейските трагедии на новото хилядолетие е, че творчеството на този индийски мастърмайнд в последно време е методично обявявано за една от най-големите кинематографични излагации на всички времена, след CV-то на Уве Бол. Какво се промени след излизането на „Последният повелител на въздуха”? Само едно нещо: масовото схващане е, че Шаямалан вече е много по-зле дори от Бол и трябва да бъде депортиран обратно в Бангладеш непосредствено в клоаката, от която е изпълзял, и при добро желание и късмет – да се обеси на първия срещнат уличен стълб.

Заслужена ли е тази вълна от хейт? Наистина ли човекът, който с холивудския си дебют успя да си спечели две номинации за Оскар, за 6 години се срина стремглаво до нивото на нещастно мекотело, което вече дори не е забавно да подиграваш? Както винаги, истината е сложна, и както още по-винаги, ще прочетете за нея само тук – на прекрасния и изтънчен скротумен блог.

Нека започнем неприятната история с тъжен край от нейното приятно щастливо начало: През 1999 Маной Шаямалан ни предложи сравнително гениалната психологическа драма за духове, привидения & shit, наречена „Шесто чувство”, в която талантливото и още неоткрило магическия свят на твърдите наркотици дете-чудо, Хейли Джоуел Осмънт, разказа играта на света с репликата си „Аз виждам умрели хора”, на фона на която Брус Уилис се капсулира и цял филм се разхождаше трескаво, чудейки се откъде да изкара нещо дето поне малко да минава за актьорска игра, че да не стане за резил пред децата. Този филм не бе запомнен нито с брилянтната Тони Колет в образа на майката на малолетното нещастниче Коул, нито с щателното и почти професионално разчепкване на детската му психика, нито пък с крайно умелото използване на цветове, ъгли на камерата, звукови ефекти и музика… Този набеден от масите за шедьовър филм бе запомнен само с OMG-GTFO-туиста си, който успя да разтрепери от вълнение дори твърде култовия и по принцип неподлежащ на разтреперване по онова време гейм-журналист Снейк (сътворил впоследствие може би единственото си позитивно ревю за филм на Шаямалан). Филмът се превърна в бокс-офис хит по света, Шаямалан бе обявен за Новия Спилбърг (все едно това е повод за ебати гордостта…) и целият масов, касов и дори (няма какво да се лъжем) расов успех даде възможност на автора му през следващото десетилетие да поддържа строг креативен контрол върху всичките си продукции, без дори главите на студиата да могат да му кажат „копче”.

Една година по-късно Шаямалан направи нов удар по психиката ми със супергероичния трилър „Неуязвимият”, който бе приет от публиката сравнително по-хладно от предшественика си. Рекламиран като комиксов филм, това на практика се оказа най-оригиналния поглед върху супергеройската култура, който някога е сервиран на лента. Отново с Брус Уилис; отново приятно нелеп в превъплъщението си в незнаещия какво се случва около него Дейвид Дън; съдържащ чорлав Самюъл Джаксън от периода му преди да слезе от гърба на Тарантино и да се качи на самолета със змиите, и всичко в кариерата му да иде по дяволите, „Неуязвимият” предлагаше безпрецедентен огледален образ на всички филми за маскирани полуидиоти, правени до момента – филм, в който вместо добрият супергерой да търси лошия, за да го унищожи, лошият търси добрия, за да го създаде. В добавка към това, „Неуязвимият” беше изящно заснет от Едуардо Сера с обмислено използване на композиционни и цветови хватки, на симетрии, отражения, ефектни дълги шотове и какво ли още не… И озвучен с потресаващ саундтрак, комбиниращ оркестрови вопли и електроника, от Джеймс Нютън Хауърд – вечният колаборатор на Шаямалан.

Изминаха две години и Шаямалан направи нов хит – „Знаци”, който българският преводачески гений успя да транслира като „Следите”. Повърхността отново бе супернатурална – трябваше да ни забавляват извънземни глупаци, спуснали се насред царевичния кър на Мел Гибсън (в една от последните му роли, в които човек трябва да се понапрегне доста, за да разбере, че наблюдава действията на психично болен индивид, докато напоследък за това стигат и три секунди телефонен разговор с Оксана в YouTube). Хората, разбира се, не получиха нова версия на „Денят на независимостта“, защото успяха да мернат извънземни в 2-3 кадъра. Вместо това, всичко бе планирано като трогателен филм за изпочупено семейство, в което отецът е загубил вярата си и успява да си я върне по най-абсурдния възможен начин – с помощта на бухалка за бейзбол и чаши вода. Част от хората вече започнаха да мрънкат – „втф, какви са тия лайна, ейлиъните уж се страхуват от вода, а са се натресли на планета, на която вали дъжд?” и прочее невронна закърнялост. Филмът обаче стана хит, и то сериозен, защото тъпата шибана Америка, състояща се от залупени кифли, взе че го обърка с про-християнска пропаганда и потече към кината на вълни, за да гледа как Пастор Мел възвръща вярата си, напълвайки по този начин джоба на Шаямалан и Дисни. Алелуя!

И после дойде драмата. През 2004, в един тежък есенен ден излязох от киното след „Селото”, клатушкайки се в зенита на тежък депресивен епизод, но с твърдата убеденост, че съм открил режисьора на режисьорите. Филмът отново бе рекламиран като чист хорър, в който зловещи горски създания тормозят странно облечени хора и им причиняват наакване в гащите и други емоционални щети. Зрителите масово се засилиха да го гледат, подлъгани от косонастръхващия трейлър, защото, нали, въпрос на чест е да уважиш с внимание всеки потенциален хорър, който по план трябва да те накара да подскачаш по седалката, все едно не си в кино, а на баскетболна площадка. И тогава нещо се пречупи – заблудените зрители получиха своята доза ударен страх, но не под формата, под която го желаеха. В един момент филмът предложи своя туист и всичко живо се хвана за него, ревейки колко е абсурден, колко е предвидим (някои го бяха усетили още от трейлъра – а Вие, Вие можете ли така?), и как изобщо, ама изобщо не е толкова убер-як, колкото онзи на „Шесто чувство”, следователно „Селото” съква яко кокове, а Шаямалан – още повече. Тъпанари. В яда си те не видяха как „Селото” е най-личния, най-емоционалния, най-многопластовия и най-трагичния филм на Шаямалан. Те не оцениха нито бруталния, безкрайно тъжен коментар на ескейпизма, нито убийствената камера на Роджър Дийкинс, нито сърцераздирателната музика на Нютън Хауърд, нито играта на Брайс Далас Хауърд (по която, срам-несрам, имах пуберски краш с месеци след това)… Важното беше, че те са отгатнали туиста предварително.

И Шаямалан се разстрои. И нещата станаха лични. И конят отиде в реката. Критиците масово се отрекоха от него наричайки го one-hit-wonder, без да разбират как „Селото” е всъщност много по-изпипан и труден филм от елементарния в сравнение „Шесто чувство”. И те трябваше да си платят. Две години по-късно Шаямалан написа „детска приказка, която чете на дъщерите си преди да заспят” и я пусна пред шефовете на Дисни за одобрение. Тя обаче съдържаше две неща, които докараха Нина Джейкъбсън (стояща зад Шаямалан във всичките Му филми до момента) да изпадне в преждевременен климактериум и да го помоли или да пренапише сценария си или да се измете от погледа й незабавно. Верен на егото си, Шаямалан й показа средния от пръстите си и замина при Уорнър, където направи „Жената от водата” – филм с убийствено тъп премис (някакъв чичка, дето мете кенефи, намира супернатурална нимфа в градския шадраван и я спасява от уличните кучета) и две прояви на наглост и егоманиакалност с епични пропорции: а) в този т.нар. филм гнусен кино-критик с бастун в задника си бе безжалостно разкъсан от псетата и б) самият Шаямалан бе кастнал височайшата си особа в ролята не само на централен образ (за разлика от мимолетните му злодейски прояви във всичките му филми до момента), но такъв на гениален писател, чиито умотворения ще дадат нов тласък на развитие на целия свят (да се чете Шаямалан = Джийзъс – нито повече, нито по-малко). Съвсем очаквано, този филм бе критически смазан, но този път във воя се включиха и самите зрители, които вкупом започнаха да желаят ракови заболявания в областта на простатата на Шаямалан. А по-учтивите от хейтърите просто му предлагаха да спре да режисира, пише сценарии и да се излага пред хората. „Жената от водата” разбира се, беше пълна катастрофа, ако погледнеш само на обвивката, но това, което на практика я спаси като филм, беше крайно оригиналната и пълна с метафори главоблъсканица, която беше сътворил Шаямалан. На повърхността това беше заспала приказка за малолетни, но в дълбочина филмът беше точна адаптация на психотерапия по Фройд без аналог до момента в киното. И докато по екрана дървесни маймуни се кечеха с тревисти вълци, а мокри русалки отлитаха на крилете на гигантски орли, един крайно изтормозен човек сглобяваше парче по парче разнебитената си психика, достигайки момента на ултимативния катарзис, след който отново може да се върне към нормално съществуване. Всичко това, разбира се, остана незабелязано и Шаямалан просто бе заклеймен като пращящ от его ненормалник, който по някаква причина все още успява да намира финансиране на филмите си. Краят на кариерата му бе сугестиран, но дали противниците му щяха да се радват?

Вместо да си вземе поука и да успокои топката, Шаямалан излъчи нов неконтролиран бърст его, този път в посока публиката си. През 2008 се появи „Явлението”, който окончателно ме убеди, че съм болен фен на някакъв пълен психопат, на който не му пука от/за нищо. Изненадващо, той се вслуша в съветите на зрителите, но по начин, който да ги докара на ръба на личностно разстройство. „Явлението” отново бе с маската на свръхестествен трилър, но то беше и нещо много повече. По крайно оригинален начин, Шаямалан успя да впрегне B-movie похватите във филм, с който отново да размаха пръст и, както и с „Жената от водата”, в сърцевината си да остане верен на собствената си специфична емоционалност и тематичност. Хората се оплакваха от селскостопанската игра на Марк Уолбърг, от стъкления поглед на Зоуи Дешанел, от абсолютно идиотския сторилайн, от гротескните изблици на насилие… все едно е голямо предизвикателство да забележиш, че всички елементи на филма крещят B-movie. И възмутената публика пак не успя да загрее защо е тоя театър, защо се *случва* всичко това. Шаямалан съзнателно се беше впуснал в кретенизъм и посредственост (отново на повърхността), за да даде урок. Ключова за разбирането на мотивите му да направи „Явлението” да изглежда като кинематографична гротеска, беше собствената му роля в него – на любовника на Зоуи, Джоуи, който непрекъснато е изолиран от филма и не е допуснат да се появи. На практика, това което Шаямалан показа с „Явлението” бе какво ще се случи от филмите му, ако изпълни желанието на разгневената публика и спре да присъства като режисьор и сценарист, верен на принципите и стила си. Ами да, щеше да се случи точно това – Елиът да мучи жално и да си говори с пластмасово дърво, а другите герои (за които Алма, между другото казва, че не може да повярва какви са лайнари), оставени без цел и посока, да започнат да се самоубиват. Дори бабата на финала крещеше „LEAVE!” не на Елиът, а на нас – зрителите. Точно така: „махнете се, напуснете киносалона, защото вече 90 минути гледате ужасяващо лайно – лайното, което поискахте да направя!”. Разбира се, най-лесното нещо е един смотан филм да бъде защитен с умозрения от рода на „ама то нарочно е така”. В случая обаче съвсем методично и консистентно похватите от смотаните 60-70-тарски филми на ужасите бяха впрегнати едновременно в това Шаямалан за пореден път да покаже, че на него не може да му се казва какво да прави, но и в самото развитие на героите и наратива (примерно „кофти” актьорската игра беше не само правене на инат, но *И* метод да се покаже емоционалната незрялост на главните герои, които постепенно осъзнават истинските си чувства един към друг и „порастват”, бивайки в крайна сметка чути и пощадени от разлютената флора). Та така, „Явлението” със сигурност беше рискован експеримент и не знам кое ми хареса най-много в цялата ситуация около него – дали това, че въпреки всичко този филм пак си оставаше типичната шаямаланова история за това как любовта ще спаси света; или това, че за пореден път никой нищо не разбра от филма му и се разсипа хейт на общо основание; или класиката в жанра – мантрата „с кариерата му е свършено!”, която започнаха да тиражират дори неговите верни фенове.

И отново Шаямалан имаше потенциал да се смее последен. Когато всички повтаряха как никое студио няма да го вземе насериозно след това комбо от две поредни съзнателни филмови харакирита, Парамаунт прие да финансира негов 200 милионен проект – адаптация на „Аватар: Последният повелител на въздуха”. Това беше абсолютно неочакван ход и съвсем ново поле за действие, защото вече ставаше дума за блокбастър, който на всяка цена трябва да има огромна поглъщаемост (предвид бюджета си), на порядъци по-сложен технически от предните му камерни филми (заради огромното количество CGI) и в жанр, в който Шаямалан нямаше никакъв опит. За съжаление, тук историята наистина придобива драматичен характер, защото за пръв път в кариерата си, този тип ни сервира безпрецедентно говно, което не само не може да бъде защитено по никакъв начин (да, правилно – дори и от мен), но и поставя под въпрос целия досега демонстриран перверзен интелект и характер на режисьора си.

Нека да нахвърлям накратко историята на филма: тя следва горе-долу плътно първия сезон на едноименното анимационно детско сериалче, което представлява някаква безкрайно грозна и зле нарисувана абоминация на американските разбирания за азиатско аниме. Във вселената му съществуват 4 нации, всяка от която може да контролира („огъва”) определен елемент – въздух, огън, вода, земя. Огнената нация обаче нещо проявява характер и започва систематична чистка над останалите, практически изтребвайки огъвачите на въздух. Във всяко поколение обаче се ражда по един Аватар (старателно заличен от заглавието на филма заради епоса на Камерън) – човек със стрелка на главата, който може да научи да контролира всички елементи. Именно такъв е Аанг, на който обаче в някакъв момент му е дошло до гуша от отговорности и е избягало от училището за огъвачи.

Стрелката показва посоката на изтичане на мозък, а същевременно и мястото, в което Аанг трябва да бъде удрян систематично, за да започне да играе както трябва.

Филмът започва с отрепките на годината – непоносимата Катара и брат й Сока, които бродят из някаква бяла пустош да ловят риба и да огъват вода, но без да искат намират ледена сфера, която размразяват и откриват вътре Аанг. Без много да му мислят, те го приютяват в селото си, но като по поръчка се появява принцът в изгнание на огнената нация Зуко, който е с някакви зашеметяващи daddy-issues и иска да си върне достойнството пред баща си, като залови и му предаде Аватара. Това е завръзката, после няма да ви обяснявам подробно какво се случва не защото е кой знае колко важно да не бъдете оспойлени, а защото се опитвам да забравя нелепиците по сюжета. Много схематично – в оставащия около час Анг е пленен и измъкнал се от Зуко, научава се да контролира водата и на финала предизвиква някаква гигантска вълна, от която всички изпадат в телешки прехлас и го обявяват за техен водач. Както виждате – сюжетът смърди отдалеч на Нарния и подобните й.

Бойните действия във филма приличат доста на уроци по ръченица за напреднали.

Но сюжетът дори не е най-големия проблем. Катастрофа се случва заради зашеметяващо малоумния кастинг, в който няма нито едно адекватно нещо. Много вой се надигна в интернет заради решението на Шаямалан да даде ролите на бели актьори, когато в анимето централните персонажи уж били жълти на цвят. Да, повярвайте, фенбойчетата са точно *толкова* зле – за тях е от жизненоважно значение, дали името на главното аватарче се произнася Аанг или Оонг, дали е с дръпнати очи, бяло около устата или жълто по пелените. Всички са безкрайно възмутени от тези несъответствия, докато проблемът на филма е далеч по-очевиден: хлапакът Ноа Рингър просто не може да играе. Ето толкова просто е. И това разсипва филма отвсякъде. За пръв път в кариерата на Шаямалан виждам пълен актьорски провал на *всички* детски актьори (а те не са малко) – и това, дошло от същия тип, който изрежисира Осмънт за Оскар, е по-шокиращо и от участието на Нийл Патрик Харис на церемонията Оскар 2010. Във всеки кадър, в който Аанг трябва да изрази някаква емоция, той я прави така, все едно някой е обещал да му купи камионче, ако успее. И той се старае – бърчи веждичките, докато се кара с чичковците и батковците, които искат да го ошамарят, хипер-емоционален е, и въобще присъствието на снимащата го камера не би могло да е по-очевидно, дори ако виждахме нейно отражение.

Положението с останалите не е по-розово. В момента ми е трудно да преценя коя е най-голямата издънка в каста, но със сигурност мърлата Николина Пелц (като Катара) е сериозен претендент. Всяка дума, която изрича се носи като излязла от пиеска в училище за деца със синдром на Даун. В добавка към това, Катара по време на половината филм сипе някакъв ужасяващ войс-оувър, разказвайки на практика какво се случва във филма. Това очевидно е случайна пикла без капка талант и по какъв начин Шаямалан е видял в нея нещо, което става за гледане, е свръх възможностите на разума ми. Фенките на „Здрач” вероятно ще се зарадват от присъствието на Джейсън Ратборн като Сока (въпреки, че цялостното му поведение е като на неориентиран мухльо, за когото на никого не му пука), а феновете на циганите-милионери ще оценят превъплъщението на Дейв Пател като Зуко, който е натоварен с твърде важната задача да гледа злобно и да скърца със зъби, все едно е отговорил неправилно на въпрос на Къци Вапцаров и е загубил 500 рупии.

Вторият по ред проблем на „Повелителя” е безбрежно неадекватното темпо на историята. Този филм, ако още не сте се досетили, е високобюджетен епос, а този жанр изключва по дефиниция препускането през глава. Шаямалан не само е компресирал цял сезон булшит в 90 минути и малко, но и го е направил по абсолютно умопомрачаващ начин, който на моменти ме накара да съжалявам, че съм се родил. Повечето от действията на героите не са показани, а са *издиктувани* от Катара и загубената й предучилищна интонация. Всяко изречение, което се носи от екрана по време на обяснителните бележки те оставя с ясното усещане, че това е написан ред, който в момента се срича от някаква неадекватна пикла, по всяка вероятност златна щерка на някой продуцент. Разберете, усещат се дори паузите при преминаване на следващия ред. А най-гнусното в цялото това наративно фиаско е, че дори взаимоотношения, на които Шаямалан е доказан майстор по принцип – примерно влюбването на Сока в белокосата Принцеса Юе – са представени по същия абсурден начин: на нас просто ни се съобщава, че между тия герои е пламнала някаква любов, без да е ясно от какъв точно зор. И буквално за 2 минути от първата им среща, в която Ратборн гледа към мацката като възбуден коч (а Катара услужливо ни обръща специално внимание на това, за да не вземем да го пропуснем), прескачаме на задушевна романтична среща, в която двамата с Юе си говорят все едно се познават от деца и всъщност са Брайс Далас Хауърд и Хоакин Финикс на верандата от „Селото”. Да, Шаямалан по принцип е майстор на пестеливото предаване на емоции и във всичките му предни филми наистина успява крайно ефективно и концентрирано да вкара максимум информация за минимум време, без при това да те остави с усещането за пришпореност. Но тук това му е изиграло лоша шега – „Последният повелител на въздуха” просто не е жанр, който допуска подобни похвати, камо ли толкова левашко изпълнение.

Кастът на филма е нареден пред бюрото по труда след пълния провал на филма.

И след толкова много справедлив гняв и спукани очаквания, нека да обърнем поглед към нещо наистина прилично – аудио-визуалната страна на филма. Ако има хора, които са си свършили добре работата си, това са операторът Андрю Лесни (онзи от Властелините, ако не го знаете по име), звуковият режисьор Ранди Том, и всички хора, които са се потили по специалните ефекти. Филмът изглежда много добре и много скъпо, а истинското предизвикателство идва от подхода към екшън сцените. Във филми, които разчитат на много CGI, обикновено сме свидетели на бърз монтаж, където е лесно да се прикрият несъвършенствата на компютърната анимация (вижте „Трансформърите”). Подходът на Шаямалан тук обаче е тотално различен, до степен да може да се приеме за гавра с екипа от Industrial Light and Magic. Всеки екшън епизод представлява един дълъг и плавен шот, в който камерата преминава от герой на герой, а тези герои при това трябва да изстрелват струи от въздух, огън, вода и кал един срещу друг. Тези кадри, траещи по около минута са докарали на ръба на нервна криза целия екип техничари и съм сигурен, че майката на Шаямалан е била по-известна сред тружениците на ILM, повече и от майката на Питър Джаксън в WETA, докато е правил „Завръщането на краля”. Резултатът обаче е повече от добър – всички елементи имат реалистина консистенция и движение и си личи как е работено със страшно внимание към детайлите. Докато сме на вълната с поносимите неща трябва да спомена и музиката на филма – тя е писана традиционно от Джеймс Нютън Хауърд, и въпреки че е ефективна и добре покрива действието през повечето време, е най-слабата от всичките му колаборации с Шаямалан. За съжаление, тук няма subtlety (да не говорим, че на няколко места залита в генеричен фентъзи пълнеж), няма я и запазената марка на Шаямалан-Хауърд – сцена, крайно проста, дори наивна и тъповата по замисъл, но превърната заради музиката в епичен катарзис, от който да настръхнеш („The Orange Man” от „Неуязвимия”, „The Hand of Fate” от „Знаци”, “The Gravel Road” от „Селото”, „Be With You” от „Явлението”). В „Огъвача” най-яркото място, където има музикална изобретателност е финалът с опустошителната вълна, но ефектът не може да се сравни с горните примери, защото самата сцена крещи „епика” дори без музиката да се напъва да я прави такава, и внезапният сюрреалистичен асинхрон между случващото се по екрана и музикалния съпровод не се е получил.

Шаямалан е обещал на пъргавото шаолинче, че ако стигне до другия край преди преследвачите му да го изнасилят, ще му подари шоколадче против оплешивяване.

И след тези маргинални похвали, нека да Ви дам един безценен съвет – ако въобще смятате да гледате този филм, избягвайте с цената на живота си 3D прожекциите. В момента, в който разбрах, че филм на Шаямалан (този същия, дето не се съобразява с никого) ще бъде конвертиран пост-фактум в 3D, нещо в мен се пречупи. Заради желанието да изстискат още някоя-друга жълтица от джоба ви, цялата потенциална прелест на филма е погребана при конверсията и е третирана като женствен гей с финес в кръчма за скинхедс – останало е само размазано кърваво петно. И не, тук не ви говоря за пълната двуизмерност в 95% от времето или за некомфортността при това положение да се кичите с очила, или за това, че ако не случите на кино с добра лампа на прожектора ще се чудите какво по дяволите се случва по екрана. Тук става дума за безпрецедентна постеризация в тъмните сцени, която е възникнала на етапа на оцифровка на лентата, вероятно поради техническа некомпетентност от страна на хората, занимавали се с конверсията (гладни туземци в страна от третия свят, за по-евтино). Филмът има безкрайно много тъмни сцени с дефокусирани планове и се вижда как е сниман с определена атмосфера наум, нарушавайки абсолютно всички правила, които трябва да се спазват на всяка цена, когато после ще се трансформира в 3D. Резултатът е, че в тези сцени екранът ще се превръща в петносан чаршаф, все едно сте дали Gaussian blur и сте включили на 8-битов цвят. На практика, ако се нанижете на 3D прожекция, ще се лишите от единственото достойнство на филма.

Не, това не е избягал индивид от „Where the Wild Things Are”, това е най-обикновена дизайнерска жалост напълнена с хелий.

И така, схванали сте идеята – „Повелителят” смуче мащабни чепове по почти всички линии, за които можете да се сетите. Това води до резонния въпрос – как, по дяволите, се случи това? Как човекът с най-хомогенната филмография на света, който не дава пет пари за ничие мнение, успя не само да се огъне под натиска на студиото, ами и да допусне фатални грешки, при това напълно неочаквани за него? Провалът с детските актьори, погледнат от определен ъгъл има обяснение: досега във всичките му филми децата са имали изключително зряло поведение и често са изпълнявали функцията на възрастни (в контраст на самите възрастни, които често имат наивно и детско поведение – спомнете си Хоакин Финикс със станиолената шапка в „Знаци” или цялото малоумие на Уолбърг и Дешанел в първата половина на „Явлението”). „Повелителят” е първия му филм, в който възрастните функционират като възрастни, а децата – като деца. Изглежда, когато я няма тази инверсия, която прави филмите на Шаямалан приятно налудни, но и оригинални, той губи контрол над режисурата на актьорите си и моментално пропада ямата на конвенционалността. Очевидно тук не става дума за сгрешена концепция, защото жанрът и мащабът на „Повелителя” са съвсем различни от тези на предните му филми и изискват по-стандартен подход. Как обаче Шаямалан е счел, че това, което е извлякъл от тези актьори става за гледане, е извън умствения ми капацитет.

Той няма никакво оправдание и за другия проблем на филма – кошмарното темпо на разказване. Вижда се как е опитал да пренесе собственото си наивно чувство за хумор и обичайния goofiness на режисьорския си стил, но отново в жанр, който трудно може да понесе това. Филмът най-вероятно би бил провал, дори ако той не беше опитал хем да не изневери на стила си, хем някак си да го адаптира към изискванията на епичното фентъзи. В резултат Шаямалан е паднал и от двата стола, на които се е опитал да седне. Въпреки всичко обаче, определени детайли показват, че това е филм на човек със собствена визия и решен да действа на своя глава. Тук го има и обичайното заиграване със символиката на цветовете (макар, че е твърде примитивно, за да представлява сериозен интерес), насред бясното препускане през сюжета имаме и неочаквана глътка въздух под формата на споменатата сцена между Сока и Юе, в която двамата просто се гледат и си говорят глупости (но е шаямаланова сцена до крайност), имаме и дребни нелепости, които ме накараха да се ухиля въпреки всичко (в един момент Сока рита в ташаците някакъв огъвач на огън, но съвсем между другото, почти като импровизация, а после тръгва да гони останалите все едно търчи след стадо овце), имаме и крайно нетипичен подход в режисурата на екшъна (при все, че екшънът сам по себе си не е много успешен) и поне личи старание да е неконвенционален. Със сигурност „Повелителят” е провал, но поне е интересен за гледане и анализ провал, далеч от беззъбата тъпота на „Нарния”, от която просто ти се драйфа, подминаваш и забравяш.

Аанг се опитва да докаже, че е истински Аватар, започвайки невръстен стрийптиз. Докъде ли ще стигне? Отговорът: по кината.

В няколко интервюта Шаямалан даде да се разбере колко му е скъп материала, който е адаптирал и съм сигурен, че е подходил с добри намерения. И доколкото съм запознат с въпросното псевдо-аниме, проблемите на филма са всъщност и негови проблеми, така че фенчетата няма от какво да се оплакват – една от многото причини „Повелителят“ да смърди на леш е горчивата истина и грубата грешка, че Шаямалан не е адаптирал сорс материала, а е запазил тона и наивността му (пак добре, че поне е спестил тотално идиотските комедийни елементи). По-лошото, което се е случило, обаче е, че се е надценил и самозабравил. И обичайната му тактика да не дава пет пари за мнението на околните му е изиграла фатален номер. Аз съм безкрайно учуден как в нито един момент останалите продуценти – не други, а Франк Маршал и Катлийн Кенеди – и шефовете на Парамаунт, чиито пари е тръгнал да троши, не са го извикали и не са му казали, че се е главозамаял отвсякъде и филмът му отива много на зле. Това показва или някакво напълно необосновано сляпо доверие в т.нар. Му гений, или, по-вероятното това, че Холивуд се управлява от пълни идиоти, които нямат представа от елементарна конструкция на сносен филм. Има и нещо друго, което Шаямалан споменава в интервютата, обаче – че този стил на работа, при толкова сложен технически проект е изцедил всичките му сили и почти директно си признава, че снимачния процес не е било много приятно занимание.

След масовото заклеймяване на „Повелителя”, което захлупи дори това за „Явлението”, както и след не особено задоволителните бокс офис резултати, е почти сигурно, че продължение няма да има. От една страна това е добре, защото Шаямалан най-вероятно ще се върне обратно да прави това, за което е роден – странни, но емоционални психологически трилъри със свръхестествени елементи за залъгалка на публиката. От друга страна, би било крайно интересно да се види как чудовищната критика по негов адрес би се отразила върху следващата глава от историята. Колкото и да е странно, идеята да се адаптира „Аватар: Последният повелител на въздуха” на голям екран не е кой знае колко лоша, защото дори да става дума за филмче с откровено детска насоченост, той все пак би могъл да предложи някаква плътност и на хората, които не се възбуждат от мисълта за летящи шаолинчета, които бият лоши с пръчка по главата. Тъпото е, че дори в тази си недоклатена форма, „Последният повелител“ показва заявки, че това би могло да се случи. Бъдещето ще покаже накъде ще поеме Шаямалан, но каквато и да е посоката, дори той вече разбира, че успехът на следващия му проект (при това и критичен, и финансов) ще е от огромно значение.

3.2/10

Автор: Silver