Холивудските звезди винаги са се славели със семейните си инвазии в киното или казано с други думи – уреждането на целите си фамилии в шоубизнеса. Тази лека доза американска бащинийка доведе както до някои добри резултати /Чарли и Мартин Шийн, Кърк и Майкъл Дъглас/ и доста посредствени атемпти за драматичност, довели до напълно законосъобразен фейл /сем. Болдуин/, така и до абсолютно културно падение, заснето на лента /сем. Уеянс/. Опитите се разпростираха както до навирането на братята си – Сталоун, Суейзи и Кейдж неуспешно опитаха тази маневра – така и до принудителното инфилтриране на произволен друг роднина в поприще, което определено не е за тях. От тази шуробаджанащина не се отказа и Том Ханкс, пускайки пред камерата а-симетричния си син Колин, който дори нямаше да позная, ако не бях видял лицевите съвместимости с Форест Гъмп.

Никой обаче не е бил толкова егоцентричен, че да навре в очите на публиката все още пубично неокосмения си син и то в римейка на филм, боготворен от милиони тийнейджъри през 80-те. Никой, освен г-н Уилиям Смит. Защото точно неговото отроче ще имаме удоволствието да наблюдаваме в продължение на агонизиращите 140 минути /точно така, два часа и двадесет минути/ и няма просто да го наблюдаваме, а ще се наложи да му съчувстваме и съпреживяваме неволите му, тъй като това е синът на Уил Смит и Вие сте длъжни да покажете респекта си към него, ясно ли е?!

Заглавието е „Карате Кид”, жанрът е римейк, сетингът е Китай, а главният герой е единадесетото малко негърче. На думи, това би трябвало да не е поредната средняшка боза. На практика, е. Но мисля, че това вече Ви е ясно, така че нека преминем по същество. И съществото се нарича Джейдън Смит – детето от аналната любов между Вилхелм Шмит и малко по-грозната му съпруга Джейда Пинкет-Смит. Очевидно кръстен на майка си /Джейда-Джейдън/, което е странен ход за промотирането му като мъжкар, детето припка под мускулестата сянка на баща си в продължение на цяла декада, докато г-н Смит – старши решава, че само двама актьора от едно семейство съвсем не са достатъчни, поради което уговаря сина си за роля /Смит направи същото и с дъщеря си в „Аз съм Легенда”, но там участието й бе мизерно, така че родителското его не личеше толкова, докато сега синът му играе главната роля/ в римейка на „Карате Кид”, който доста фенове очакваха с нетърпение… до момента, в който прочетоха каст листа. И така, малкият Смит, под ръководството на големия Смит, и с благословията на „Калъмбия Пикчърс”, се показва за пръв път на екрана в главна роля, с надеждата да не е за последен. Дали е успял да избие комплексите на родителите си, ще ми кажете Вие.

Сценарият е 1-към-1 с оригинала, което е леко дразнещо и ще Ви накара да се почувствате сякаш подушвате лайното на баща си – миризмата е странно позната, но също толкова противна. Джейдън Смит играе непълнолетната роля на малкия Дре /не е доктор, нито рапър – запазете спокойствие/, който по някаква причина заминава с майка си за Китай, където ще живее до края на дните си. Там бива напляскан на публично място и решава да покаже на малките хулигани какво е да си син на Уил Смит, поради което вербува депресирания чистач Хан /Джаки Чан/ и започва тежка и интензивна тренировка в дебрите на кунг-фу-то. Накрая побеждава всички със счупен крак. God bless America!

Хан е еквивалент на образа на г-н Мияги от оригинала, макар и с много повече реализъм в мотивацията си. Той е типичният клиширан до безобразие възрастен добряк, който работи невзрачна професия и има тежка трагедия зад гърба си, която го кара да е винаги мълчалив и меланхоличен. Всъщност, на моменти мълчанието му е по-конфузно и от това на мормон по време на порно-изложение, макар и да не пречи на Дре, който го дава обилно непукист, няма респект към авторитета на възрастните и трябва да бъде превъзпитан. Но не от бащинските шамари на Смит-старши, а от тренировките на Хан, които трябва да го доведат до здрав дух в още по-здраво телце. За тази цел първият половин час от тренировките му /защото все някак трябва да се запълнят тези шибани 140 минути/ е закачането/откачането на якето му. Следват задължителните китайски мъдрости /минус курабийките/, задължителните монтажи на усилени тренировки от разнообразен тип, част от които се провеждат на култови туристически точки като Великата китайска стена /но не защото сюжетът го изисква, а защото все пак трябва да видим Китай като апетитна дестинация за екскурзия/ и още по-задължителните философии за живота, енергията Чи и кунг-футо около нас, което съвсем логично ни навява мисълта за един друг филм, а самият Дре по детски невинно заявява: „Ти си като Йода, а аз съм като джедай!” Когато цъфнат налъмите, Дре, успокой се.

Дре работи настървено, правейки лицеви опори и ритайки камбаната /буквално/, и в един момент се оказва, че явно е гледал бащините си тренировки от „Аз съм Легенда”, поради което ще се насладим на преси и набирания от изпотено и голо до кръста негърче, което има повече коремни плочки от Йордан Йовчев. Определено е на тати детето, да. Но за да не бъдат нещата прекалено мачовски, в сюжета е инжектирана и малко романтична нотка. За по-ограничените от Вас ще подчертая, че използвах думата „нотка”, защото любовният интерес на Дре е цигуларка и то не каква да е, а малолетна виртуозка, която лесно би скрила шайбата дори на доказани „класици“ като Roland от Shadowdance. Романтичната искра между тях припуква като пръснала се младежка пъпка, а отношенията им бързо се развиват по доказаните норми на благоприличието и платоничността. Въпреки това обаче, ми бе някак си противно да наблюдавам прекалено дългите сцени на пре-тийн ухажвания и леко притеснителни еротични погледи между две деца, чието докосване е забранено от закона. Вярно, че Уилям е искал да рекламира сина си не само като големия бияч, но и като големия сваляч, но нека не прекаляваме с опитите за ерекция. Възбудените отношения между две 12 годишни лапенца съвсем не ме трогват, нито ме касаят, което прави сцените с тях леко изкуствени, макар и запечатани с бляскава целувка /изрязана в китайската версия/, която със сигурност е докарала гордия баща до аплаузи.

Режисьорът на продукцията /Харолд Цварт/ обаче е направил грубата грешка не просто да римейкне оригинала, а направо да изтегли сценария на филма от 1984г., да копи-пейстне малко съвременни лафове тук-там, да смени имената на главните действуващи личица и да си каже „Воала”! Защото сценарият не е просто обновен, той е дословно преписан като царски пищов на изпит по тракторизъм. Единственото, което видимо е сменено са цветът на кожата на някои от героите и мястото на действието. Ако това минава за римейк, то евала на създателите, че са открили вратичка в добрите норми на Холивуд. Но този полу-римейк всъщност поражда не само досада, но и доста интересен казус, свързан със заглавието на филма. Всички сме чували за детето каратист, което изучава карате при японски учител, нали така? Е, сега ни се налага да видим детето каратист, което изучава кунг-фу при китайски чистач. На първо място, заглавието вече стои по-абсурдно и от Ицхак на събрание на SS. Хем е „Thе Karate Kid”, хем обаче учи кунг-фу? Това би минало за лека ебавка, само ако филмът беше открито пародиен, а той не само, че не е, ами и си къса ластика на слиповете от его. Всъщност, резилът в цялата работа е, че това е един от малкото филми, разпространяван с две имена. В САЩ той е пуснат като „The Karate Kid” /за да привлече феновете на оригинала/, докато в останалите държави – като „The Kung Fu Kid”, което си е някак логично. Но защо ли изобщо обсъждаме това – всички знаем манталитета на американците, а още по-зле – манталитета на подрастващите им. Кунг-фу, карате, джиу-джицу – на кого му пука особено, след като американско негърче рита китайски гъзове на тяхна територия?

Като стана дума за територия, нека погледнем нещата и от геополитическия им аспект. Бидейки един простодушен римейк, този филм служи и като подсказка за намеренията на САЩ спрямо Китай. На всички е ясно, че САЩ усещат обилно солената течност на страха, наречена „пот”, заради безпощадното развитие на Китай като ултимативната икономическа световна сила, а това е развитие, което малко американци биха си позволили да приемат с усмивка. Китай винаги са били „врагове” на САЩ, а населението им винаги е било спрягано с тежкия термин „комунисти”, което е леко иронично, защото точно убер „демократичното” правителство на САЩ бутна кулите на WTC, след което отиде на химическата мивка и си изми ръцете с пещерняка Бин Ладен. И как биха реагирали сега егоцентричните американци, когато собствените им немезиси застрашават икономическата доминация на САЩ и се превръщат в първенец на световния пазар? Отговорът е – не особено добре. И в тази връзка, можем да приемем филма като лично съобщение към Китай. Все пак, замислете се. Сетингът на филма можеше да е навсякъде /Япония, Тайланд, Корея/ и пак да се занимава с бойни изкуства, и пак да включва азиатци в себе си. Но не, сетингът е Китай, точно защото някой е искал да каже нещо subtle. „To send them a message”, един вид – под формата на римейк, който дори не е маскиран като римейк. Нека видим сюжета детайлно, за да разберете какви Ви ги плещя.

Американче пристига в Китай – наглостта на Запада се среща с дисциплината на Изтока. То не само е негърче, но и поведението му олицетворява цялата активна и пасивна арогантност на САЩ. Американчето вижда красива китайка, която свири на цигулка и решава да я заговори. Отново, манията на САЩ да обсебва и приема за собствени неща, които не са им в капацитета, дори и в държава, която не толерира подобно поведение. Не се ли случи същото с петрола в Иран – САЩ просто дойде и си го присвои. За да свали китайката, негърчето започва да се прави на интересен и да се кълчи в плахи опити за танц, което пък възбужда агресия у няколко нейни приятели, които го пребиват делово. Напълно нормална реакция за защита срещу чуждата инвазия, в урбанистичен и политически аспект. Пребитото негърче обаче е от САЩ, а САЩ не могат да бъдат победени току-така, поради което то започва да тренира усилено и накрая посинява задниците на същите тези китайчета, които са го набили, и то на официален турнир, за да може цялото медийно внимание да отиде при него /нормално ниво на нарцисизъм за САЩ – по същия начин войната в Ирак вече не е точно война, а по-скоро медийна изява/. Поредната доза проамериканска пропаганда, промотираща САЩ като толкова силни, че могат да надвият враговете си дори и на тяхна територия и то защо – защото някакъв китайски побойник го е ритнал два пъти и нашето дете се е разревало? Доста тъпа логика, особено като се има предвид, че в американските училища подобни побойници съставляват 30% от учениците в гимназиите. Защо тогава е тази толкова драматична реакция? Как защо, защото побойникът е китаец. От друга страна пък, Китай явно са усетили, че филмът ги изкарва в леко враждебна светлина, макар и уж неумишлено /yeah, right!/, поради което са направили единственото нещо, което могат, за да спасят честта си – пуснали са собствена китайска „цензурирана” версия на филма, в която почти десет минути са били премахнати – точно тези сцени и кадри, които показват китайците като грубияни, подлеци и агресивни копелета. Добър опит, който обаче не променя факта, че филмът не е просто филм за деца, а скрито послание, което обещава, че САЩ са насочили погледите си към Китай и смятат да направят нещо по въпроса… съвсем скоро.

Round 1 – Fight!

Но стига толкова нереални теории на конспирацията – нека се върнем към веселата част на филма, която този път не е свързана с любимеца на народа – Джаки Чан. Точно така, скъпи деца, в този филм няма да видите клоуна Джаки, а драматичния актьор Чан, който отчаяно се опитва да изгради единствената си сериозна роля в Холивуд. И това, което ме изненада бе, че дъртакът успява – това действително е първата му наистина мрачна роля в американски филм, без излишните лиготии и патетични превземки, характерни за героите му. Дори бойните сцени с него са минимизирани само до една, в която не само че пука бузите на шепа деца, но и почти не използва подръчни материали, както по принцип прави в несериозните си филми. Така че, ако някой от Вас иска да иде на кино, за да се позабавлява малко с първосигналния хумор на добрия стар Джаки Чан, е по-добре да има едно наум, за да не се стигне до травмирани деца, както след „Шоуто на Труман” с Джим Кери.

Филмът вони остро на расова стереотипизация, която би минала, ако във филма имаше двама-трима китайци, но не и когато цялото действие се развива там. Те са описани като стадо насилници, които обичат да бият чернокожи деца, те са обрисувани като тесногръди и технологично западнали, към тях е насочена и репликата на Дре: „Тук е Китай, всички знаят кунг-фу.” Оставаше и да каже че всички си приличат и тогава нещата щяха да станат лични. Досега винаги е било неоспоримо правило, че расизмът принадлежи на негрите, защото те са били робите, те са били неоправданите и т.н. простотии. Дори по интернет форумите остро се бяха надигнали срещу факта, че хората плюели филма едва ли не, само защото главният герой бил чернокож. Не, скъпи деца, проблемът не е в цвета на кожата му, а в липсата му на елементарен актьорски талант. Всъщност, не знам и какво сте очаквали от сина на сем. Смит, като се има предвид, че актьорските способности на Уил са като на подпорна греда, а единственият досег на Джейда Пинкет с „Оскар” би бил, ако някога е била изчукана от негър, с името Оскар. Истината е, че в този филм расизмът вече е насочен към азиатците, което е и една от причините за „орязаната” китайска версия.

Една добра дума мога да отредя и за музиката на филма, която е написана от Джеймс Хорнър и показва нагледно, че добрият съпровод може да спаси един филм от провал, стига да е напаснат правилно и да не дразни ушните миди. Режисурата обаче е крайно скучна, но това е нормално за човека, донесъл ни притчите за „Агент Коуди Банкс” и „Розовата Пантера 2”. Изключение правят екшън сцените, които са добре монтирани и адекватно заснети. Особени адмирации заслужава бойната сцена с Джаки Чан, която е на добро ниво и показва, че дъртото човече може да не е толкова пластично като едно време, но поне разбира от хореографията на битките си. За останалите герои няма да говоря, защото са крайно второстепенни и обидно безлични – дори майката на Дре, която всъщност е единствената връзка между него и стария му свят, е показана като типичната безхаберна родителка, който пуска детето си да тренира полуголо с непознат 50 годишен чистач и която се радва и ръкопляска с викове, дори когато синът й чупи крака си на тепиха.

В крайна сметка, след всичката тази словесна пърдялка, трябва да Ви е станало ясно поне едно нещо – че филмът е ударно среден като звучене и в него няма нищо повече от задължителните клишета. Всичко в него е в рамките на задоволителната среда, което със сигурност не го прави супер тъп, но не го прави и необходим за гледане. По-скоро може да рискувате с него, ако сте фенове на бойните изкуства или мазни педофили, които обичат да гледат биещи се деца. Проблемът обаче е, че Джейдън Смит все още не става за показване, а камо ли за главна роля, а на Джаки Чан съвсем не му отива да играе драма, така че филмът може би щеше да е малко по-стабилен, ако мискастовете му бяха спестени. Но кой може да каже „не” на Уил Смит, нали така? Като цяло, филмът е толерируем и със сигурност става за гледане както от деца, така и от малко по-възрастни, стига да не очаквате нещо различно от поредната банална coming-of-age история, с елементи на екшън и ретардирал хепиенд. И за да завърша ревюто си позитивно, ще споделя, че ако имате симптоми на хроничен запек, този филм ще Ви ги излекува. Не знам защо, но образът на Уил Смит винаги е спомагал за качествената ми дефекация.

5.6/10