„CENTURION“   (2010)

Време беше някой да се сети, че след като „Гладиатор” пожъна огромен успех, разказвайки за римските легионери, а „Крал Артур” показа, че дори тъпите исторически филми могат да стават за гледане, е напълно закономерно тези две истории да се обединят в един убер-сюжет, който ще разплаче от радост всички любители на масовите кървища и ще разреве от мъка почитателите на исторически коректните притчи. Това е „Центурион” или филмът, който със сигурност сте пропуснали на кино, а сега се чудите дали не направите същото и в домашни условия. Моят съвет е – правете каквото си искате.

„Центурион” ни запознава с красив римски легионер, който бива отвлечен от стадо пикти, които го потапят в канче с урина, за да го изтезават, а след това го оставят в един обор, откъдето нашият пич веднага избягва. Логическата некохерентност на филма започва някъде оттук и ще Ви следва до края, затова я следвайте и Вие, за да не се изгубите из комплицираните дебри на сценария. Героят ни се вика Квинт /син на гладиатор, да/ и е жилав до безподобие. Той ще бяга из девет планини в десета, за да попадне на легиона на генерал Вирилий, който тъкмо тръгва на атака срещу същите пикти, от които Квинт е избягал. Логично, той се присъединява към легиона от три хиляди /”300” с още една нула – б.а./ римски воини, които горделиво маршируват из дивите горички, в търсене на неверници. Неверниците обаче им правят подъл номер, набутвайки ги в троянски капан, след което доста грубичко ги заколват в епична сцена на отрязани крайници, на фона на тъжна гладиаторска музика. Не се притеснявайте обаче – Квинт е яко копеле и успява да оцелее, защото се търкулва в едно дере и бива заринат от трупове. Свестявайки се по-късно, той събира задруга от сървайвъри, вкл. задължителния негър, още по-задължителния циганин и някакъв грък, наречен Леонид /не е много очевидно, нали?/ плюс неизбежния дъртак, който едва-едва да каже „I`m too old for this shit”. Накрая си имаме и един готвач. Та тази мултинационална и политически коректна групичка от селяндури, тръгва да търси генерала си, който е отвлечен от пиктите. Нататък нещата са пределно ясни – оцелелите няма да останат особено оцелели и ще си почиват в мир един по един чрез разнообразни методи за усмъртяване. Квинт ще намери любовта на живота си, но първо ще се наложи да се измъкне от зловещата „пиктка” /?!/ Итейн, която има зъб на всички римляни, защото някой от тях й е отрязал езика, за да не го псува, докато я изнасилва.

„Run Forest, run!“

Нагнетена историческа драма, героични бърстове на чест и огромно количество кърваво насилие на единица телесна площ. Всичко това, събрано и акселерирано от талантливата жлеза на Нийл Маршъл, който в последно време е забравил да си пие хапчетата и произвежда единствено диарии. В главните роли ще видим плеяда от имена, които отчаяно се опитват да изплават на холивудската повърхност, но засега опитите им са неуспешни – това са Майкъл Фасбендер и Доминик Уест – двама мъжествени екземпляра на силния пол, които иронично /а може би не?/ участваха отново заедно в „300” /пак ли?/ Срещу тях е изправена Олга Куриленко, която е боядисана с цветовете на войната и жадува за мъст, но за нещастие, това е един от малкото й филми, в които няма голи сцени, което малко ме разочарова, тъй като очаквах повече от нея.

Мотивацията на героите е доста жалка, въпреки че сценарият на Маршъл е имал достатъчно исторически плещи, на които да стъпи, за да генерира автентичност. Римски легион бива изклан /минус 3к точки живот/, а римляните искат да потулят случая, за да не се отрази зле на Империята? Синът на вожда на пиктите бива убит и лошия се кълне за вендета, а накрая праща пет човека след бегълците? Що за походови стратегии? Нищо, едва ли някой ще има време да забелязва тези нередности, на фона на качествените обезглавявания и реалистични мютилации на хора и елени. Музиката е слушаема, но нищо повече. Режисурата е търпима, но това е всичко. Актьорската игра е отчаяна, но я има. Сюжетът е адски деривативен, но и гледаем. Толкова средняшко е и звученето на целия филм – като нещо, което гледаш безразлично и накрая забравяш половин час, след като си изтърпял до финалните надписи.

4.9/10

„SHELTER“   (2010)

Горката Джулиън Мур. Дори заголването на старческите й цици в „Клои” не спаси кариерата й от удавяне, а сега – вместо да се хване като удавничка за сламката на което и да е заглавие с някакъв потенциал – г-жа Мур е решила да направи точно обратното – да си върже гюллето за краката и да се хвърли в подвижните пясъци на забравата. И го прави доста категорично, участвайки в “Shelter” – филм, с аромат на „Заклинателя” и с вкус на „Identity”, но в крайна сметка просто поредния второразряден паранормален трилър. Сюжетът пък е пъзел, сглобен от душевно болен и подреден по асиметричен начин. Мур играе ролята на съдебна психиатърка, която е нагърбена със странния случай на един пациент, който страда от мултиплицарне на личността. Психиатърката обаче разбира, че пациентът й не е просто умствено болен, а нещо много повече и нещата неминуемо се обръщат към окултните сили, като за по-интересно имаме и сцени на селски екзорсизъм в планински условия.

Пациентът се играе от красивия Джонатан Рис Майерс /“От Париж с Любов„/, който тук прави печален опит да излезе от TV образа си на сексуален „тюдор” и да покаже, че има наченки на актьорски талант. За целта, Рис Майерс ще играе няколко роли, всяка от които с отделен акцент, така че продуцентите да видят артистичната му многопластовост и да го кастнат в някой по-нормален филм. Но нека напъните му не Ви заблуждават – твърде прекрасното му лице е всичко друго, но не и обект за хорър филми, така че всякакви опити да емулира страх, ужас и напрежение са обречени на грозен провал. Мур от своя страна е в свои води, защото има точно едно осезаемо лицево изражение и то е на притеснена краварка, така че в този филм тя е ударът в десятката.

Химията между Мур и Рис Майерс я няма никаква или поне аз не успях да я видя с простото си око. Филмът се движи по добре утъпканите пътеки на „Предизвестена Смърт”, макар че единственото предизвестено нещо в него е ударната му скука. Като плюс ни е доставена и малко семейна драма за напреднали, както и личностни трагедии от втора степен. Филмът не е хорър, макар и частично да се старае да бъде такъв, не е и нормален психологически трилър, защото единственият съспенс в него идва от сексуалното напрежение, генерирано от възрожденските мустачки на Рис Майерс. Малко повече старание и оригиналност нямаше да навредят на проекта, защото е очевидно, че е правен с желание, макар и не с особена финансова ангажираност. Финалът пък е приятно b-movie style, така че не очаквайте нито някаква реална развръзка, нито наличие на шаямалянови туистове. Всъщност, истината е, че “Shelter” е трудно гледаем, но лесно забравим, което го прави идеален за гледане в офис или за приспиване. Ако сте очаквали нещо повече, може да оставите надеждите си на изтривалката пред вратата.

4.2/10

„OPERATION ENDGAME“   (2010)

Напоследък стана модерно да се правят крайни експерименти с нетипични за съвместимост жанрове, като резултатите в повечето случаи са нормално плачевни. Така се е получило и с „Операция: Край на играта”, който по някаква причина е наблъскан с толкова жанрово разнообразие, че публиката така и не разбира в кой момент да се смее, в кой момент да се разреве или в кой момент да й стане интересно. Филмът се опитва да комбинира по нетрадиционен начин жанровете на драмата, комедията, политическия трилър, с щипка екшън и дори елементи на хорър. Доколко успява – мисля, че отговорът е ясен от оценката ми по-долу, но нека се опитам поне да Ви обясня защо е толкова ниска.

Какво ще получите, ако съберете отбор комици, чиито единствен допир със сериозното кино е бил да се разминат със Стивън Спилбърг на излизане от тоалетните в „Юнивърсъл”? И какво ще стане, ако същите тези комици този път няма да се опитват да Ви наградят с крива усмивка, играейки тъпите си скечове, а ще се опитат да се изколят в реално време, макар и праскайки по някой хумористичен лаф, докато го правят? И ако всичко това бъде облечено в кюлотите на актуален политически бекграунд? Някак си е законосъобразно да Ви е замирисало вече на манджа с грозде, така че не обвинявайте мен за вонята в блога. Изобщо, „Операция: Край на играта” е поредният продукт, страдащ от синдрома на неориентирания си жанр, който не само че обърква зрителите, но и е откровено дразнещ похват, за да се генерира оригиналност.

Но сюжетът не предполага и повече – два отбора супер шпиони на ЦРУ, работещи в офиси дълбоко под земята, разбират че шефът им /с позивна „Дявола”/ е асасиниран, точно в деня, в който мангалът Обама бива ръкоположен за президент на САЩ. Това, съвсем естествено, катализира промени в държавната структура на властта, които промени в техния случай са избиването на всички присъстващи. Двата отбора започват игра на скучна котка и тъп плъх, докато се гонят из подземието, търсейки интересен начин да заколят противника си, докато двама педерастични чиновници ги наблюдават на огромен екран, като оператори на „Биг Брадър”. Пълна служебна идилия, с дъх на перверзност, за колорит. Нещата обаче са най-сложни за нежния глупак с позивна „Глупака”, който идва на работа за първи ден, точно в пиковия час на офис клането и отгоре на всичко – среща там бившата си изгора, която вече работи като професионална правителствена курва, горда че е изчукала Клинтън, Путин и бай Далай Лама.

Смях през сълзи или скука през пет минути. Филмът успява да бъде смешен, единствено благодарение на умело използваните и сравнително брутални пънчлайнове, които героите уж делово сипят един към друг – „Did your mother take a shit in your frontal lobe?” – но истината е, че това е просто мимолетна подправка в една откровено миришеща на фекалии гозба, която става за гледане, само ако преди известно време сте ударили главата си на камък, падайки от третия етаж. Всъщност, през първия половин час „Операция: Край на играта” е на ръба да не се взема насериозно и ако всичко беше изпипано по метода на интелигентната пародия, нещата нямаше да са толкова противни. Филмът обаче прави грешката, която направи “Kick-Ass” преди време – превръща се точно в това, което уж осмива и накрая цялата работа е запратена директно в левия ъгъл на клозетното гърне в опити да се зачекнат сериозни теми като ролята на разузнаването за правителството на САЩ и нуждата от шпиони в настоящето.

Някак си е неестествено да гледаме филмови клоуни, които са станали известни, правейки се на глупаци, да се ежат като екшън герои, а още по-малко – да се опитват да презентират някакви имагинерни драми. Всеки от персонажите е немотивиран и стои изкуствено закачен за филма, като пеперуда на стената на някой инсектофил. Имена на отявлени клоуни като Зак Галифанакис /”The Hangover”/, Роб Кордри /”Hot Tub Time Machine”/, Джефри Тамбър /”Arrested Development”/, Брандън Т. Джаксън /”Percy Jackson”/ и т.н. са просто ярки доказателства за това, че когато един актьор става за едно нещо /да се прави на тъпак/, не бива да го караш да се прави друго. Същото трябваше да каже някой и на Оуен Уилсън, когато се напъна да се прави на екшън герой в “Behind Enemy Lines”, но тогава времената бяха други и Америка искаше герои, а сега – иска просто да се забавлява. В този филм обаче няма да намерите нито герои, нито забавление, освен разбира се, ако не сте морално извратени по душа.

3.6/10