Скъпи приятели, този текст ще бъде различен, както никога досега. Той няма да бъде поредното „ревю”, в което отчаяно се мъча да Ви даря поне с ухилване, в този иначе летен ден. Нито това „ревю”, ще има за цел да ангажира интереса Ви към филм или да Ви откаже от живота, заради поредната холивудската несретност. Простете нескромността ми, но текстът отдолу ще бъде опит за анализ на „Генезис” на Кристофър Нолан, който всеки човек, дори малко интересуващ се от кино, трябва вече да е изгледал поне веднъж. Ако още не сте направили това, моля Ви, измитайте се оттук сега.

Ако сте, но се чудите за причини да не дочетете тази стена от текст, нека да Ви дам още една, за Ваше улеснение [по-чувствителните, които не искат да се цапат с поредния, но все така заслужен рант срещу прежестоката конкуренция, могат да минат направо на следващия абзац]: махнете се веднага, ако сте фенове на Форплей и трагикомичните кино-ревюистки шпагати от страна на вечно изтрезняващи индивиди, напълно непригодни за целта, но упорити в опитите си не по-малко, отколкото бездарни в тях. Много ми е неприятно, че отново трябва да Ви занимавам с коментар за тоалетните позиви на doomy, но публичната му излагация като ревюист на „Генезис” заслужава стена от текст сама по себе си, и е ключов пример, как не трябва да се пише ревю за филм, камо ли точно за този. Това, заклевам се, е най-иритиращото, малоумно, безсмислено, крещящо неграмотно парче лайно, съставено от букви на кирилица, на което съм попадал от последната книга-игра на Ейдриън Уейн насам. Защо бе, doomy, защо? Хубаво, всички разбрахме, че от гъза ти излизат хартиени лентички с имена на нещастници, когато Бакалов с пура в ръка тежкарски те изненада в кенефа, но трябва ли, за бога, трябва ли да предлагаш на цял интернет всяка функция на храносмилателната и отделителната си система? С какво сме заслужили това? Не можа ли да проявиш достойнство и да дадеш на някой минимално кадърен да си свърши работата, вместо да си даваш такъв адски зор да изпишеш този позор, че това сигурно трябва да се брои за най-успешния ти опит да свалиш някое килце. Уатева, достатъчно, той само сърчва по ключови дууми, едва ли ще мине нататък… Та, уважаеми читатели, ако искате да прочетете за какво се разказва в „Генезис” на повърхността, ако искате да получите няколко несвързани абзаца, съставени от слабо координирани брътвежи на тема гениалността на Нолан и прочее тривия, която всяко новоизлюпено фенбойче на imdb съчинява и изстрелва насън – идете на Форплей и се насладете. Ако обаче подобно безумие и отбиване на номера за филма на годината не Ви трябва, а идеята за него Ви отвращава, отдолу ще дам всичко от себе си, за да Ви предложа малко по-кохерентен поглед към филма. Доколко опитът е успешен – думата е както винаги Ваша. Приемете извиненията ми за този бърст злоба по адрес на поредната доза кино-леймърщина, напукана с адското его, и да продължаваме по същество.

Със сигурност първото нещо, което трябва да се направи с „Генезис” е да се постави в контекста на филмографията на автора си. Кристофър Нолан Ви е ясно кой е – това е онзи пич, дето прави предимно жестоки филми като „Мементо” и „Престиж”, които трайно и методично би трябвало да Ви оставят с впечатлението, че от него по-добър няма в тоя занаят, поне докато не се замислите малко над това. Хватката е, че до момента, с едно не кой знае колко крещящо изключение („Безсъние”), Кристофър Нолан се е захващал ексклузивно с изключително умни в една или друга степен филми, които едновременно са мейнстрийм отвсякъде, но не правят публиката си на стадо овце, което блее и ръкопляска по костюмирани гейове и роботизирани кофи за боклук, а се отнася с уважение към нея, предизвиква я интелектуално и почти винаги печели двубоя на първото гледане. Двата му най-добри филма до момента, споменати по-горе, са абсолютно уникални кино-произведения, защото едновременно успяват да преобърнат наопаки класическите кино-похвати по хващащ окото начин, без обаче нито за секунда да затънат в самоцелност и show-off-ване на последните, или да загубят връзка с наратива, с героя, с драмата му. Не стига това, но и двата филма бяха крайно интересни, адекватни, оригинални и сериозни изследвания по съответните теми, и биха били чудесни, дори без да разчитат на трикове като обърнатия монтаж от „Мементо” или главоблъсканицата с близнаците от „Престиж”.

Общото за тези два филма, както и за следващия ги „Тъмен рицар” беше, че сценарият им беше писан от брата на Кристофър – Джонатан Нолан. „Генезис” от друга страна, трябваше да е самостоятелен сценарен проект на Кристофър, което само по себе си го правеше интересен, защото веднъж завинаги трябваше да стане ясно дали по-големият брат може да направи стойностен филм, без да прибягва до услугите на очевидно талантливия по-малък. Нека Ви кажа резултата отсега, за да Ви спестя шоковете и мокрите кърпи: Кристофър Нолан е едновременно най-доброто и най-кошмарното нещо, което е можело да се случи на „Генезис”. Защото този филм показва най-нагледно как Джонатан определено не е единствената причина филмографията на брат му да е на такова ниво, но в същото време демонстрира още по-нагледно, че „Генезис” без Кристофър на режисьорския стол би бил не по-малко от епохален филм. Казвам Ви съвсем откровено, от години не съм попадал на толкова безумно дразнещо нещо – такова едно, задвижено от свръх-амбициозна концепция, но провалено заради режисьорска неграмотност, при все пълната финансова свобода на автора си. Явно тук изпадам в някаква форма на uncanny valley, когато нещо е толкова близо до съвършенството, че малкото, което го отделя от него може да те докара до усмирителна риза.

Още от самия трейлър беше ясно, че „Генезис” ще бъде mind-fuck от ново поколение, който ще нагъне мозъчните кори на аудиторията си и ще накара куцо и сакато от всякакъв пол, възраст и ментален капацитет да ниже теории за филма. Факт е, че има няколко напълно валидни начина филмът да бъде възприет и всеки от тях носи своите особености и последствия. Най-интересното е как повечето хора, увлечени в манията си да наредят пъзела чисто фактологически, успяват абсолютно тенденциозно да игнорират емоционалната дълбочина на филма в контекста на теориите си и да го принизят до кръстословица с повече от един разумен отговор, забравяйки, че гледат филм на онзи, същия – дето разглоби на парчета представите ни за филмов протагонист в „Мементо” и „Престиж”. За да стигнем до този проблем, трябва да минем набързо през сюжета на филма в някакви не-знам-доколко-разумни детайли:

Коб (Леонардо ДиКаприо) се съгласява да извърши услуга за богат японски бизнесмен – Саито (Кен Уатанабе), а именно – да имплантира идея в главата на сина на току що пукнал негов конкурент (Килиън Мърфи с неговото прекрасно лице), който замисля някакво световно енергийно господство или нещо подобно. В замяна, Саито обещава да осигури връщане на Коб при децата му в САЩ, където е персона нон грата, защото е обвинен в убийството на жена си Мол (Марион Котияр). Коб събира екип, съставен обичайния си бой-скаут Артър (Джоузеф Гордън-Левит), чиято функция е проучване на мишените; младата студентка по архитектура Ариадне (все още съжаляващата за забъркването си в бозата „Джуно” Елън Пейдж), имаща за задача да направи дизайн на съня, в който мишената ще бъде обработена; Еймс (Том „Подутата устна” Харди), чиято функция е да залъгва визуално мишената, приемайки образа на нейни ключови познати; и Юсуф (едва ли Ви интересува от кого е изигран) – нещо като алхимик, който доставя седативите, необходими за упояването при навлизане в няколко нива сънища. Планът е да се използва конфликтът между Робърт Фишър (мишената) и баща му, за да се имплантира в мозъка му поредица от идеи, които в крайна сметка да доведат до отказа му от бизнеса. В самолета за Ел Ей Юсуф заспива и всички герои влизат в неговия сън – той е водачът тук и негова е ролята да се погрижи за сънуващите второто ниво герои в микробуса, така че да получат синхронизиран кик (удар, който вади героите от едно ниво на сънуване и ги праща на по-външното). На това ниво в главата на Робърт, с помощта Еймс под формата на кръстника му, е имплантирана идеята, че баща му всъщност го е обичал. Освен това, от неговия ум са изстискани случайни цифри, които в следващите нива са ключови за имплантирането на следващата идея. Събуждането от първия сън трябва да стане след като микробусът пада от мост и се удря във водата – кик, синхронизиран с поредица кикове от по-дълбоките нива (тъй като са повече от 2). Второто ниво е сън на Артър, който спи в микробуса на първото ниво. Целта е в главата на Робърт да бъде вкарана идеята, че е човек със собствен разум и не е задължително да следва стъпките на баща си. Тук той е оставен с илюзията, че е активна страна, а не жертва (числата нарочно са оставени да дойдат от него самия като спомен). Събуждането от това ниво трябва да е взривяване на пода на хотелска стая, което трябва да се дирижира от сънуващия нивото Артър.

Последната фаза по план трябва да е сън на Еймс, където Робърт да достигне ултимативния катарзис, срещайки се с баща си (проекция на собственото му разбиране за него – вече изменено на предните нива) и откривайки, че баща му всъщност не би желал той да върви по стъпките му. Кикът от това ниво е под формата на лавина, която ще бъде предизвикана от удара на микробуса във водата на първо ниво. Това е планът. Нещата обаче се прецакват на всички нива в следния порядък: първо, оказва се, че Робърт е трениран срещу сънно инфилтриране и в резултат на престрелката с „пазачите” му Саито е ранен смъртоносно (тези „пазачи” имат проявления на всички следващи нива, в които съзнанието на Фишър функционира). На второто ниво проблемите с безтегловността, които следват от падащия автобус не са били предвидени и трябва да бъдат преодолени от Артър, който на практика създава изкуствена гравитация в асансьорната шахта (за щастие на всички почитатели на Общата теория на относителността сред умствено развитата част от аудиторията). На третото ниво, освен преждевременната лавина, която се случва заради блъсването на микробуса в моста, се появява сянката от миналото – Мол, която бидейки проекция на Коб, донася със себе си  всички проблеми на опорочената му и изтормозена психика. Мол застрелва Фишър, пращайки го в „лимбо” и Ариадне предлага двамата с Коб да го последват, заспивайки на трето ниво, заедно с умиращия Фишър, което автоматично ги праща в „лимбото” (защото четвърто ниво на сън е прекалено дори за филм на Нолан).

Междувременно до момента сме разбрали, че Коб и Мол са били вече дълго време в „лимбо“. Събуждайки се в реалността, след като ги блъска влака в лимбото (след 50 години щастлив семеен живот), Мол е тормозена от паразитната идея, че реалността всъщност може да е сън, и се самоубива на практика заради изцепшъна на Коб. Коб е обвинен несправедливо и това е причината да не може да се върне в САЩ при децата си.

И така – в лимбото сме с Коб и Ариадне. Двамата намират Мол. Коб знае, че Саито е мъртъв на всички нива, защото са закъснели, което значи че шансовете му да се върне при децата си умират с него. Затова провокира Мол да го наръга с ножа, което би трябвало да го прати на предните нива, но там той е последователно убит от взривяване, ускорено движение на асансьор и удавяне, следователно се връща отново в лимбото след Саито (който е вече там от години и е остарял, за разлика от него – това е и началната сцена на филма). Ариадне междувременно киква Фишър и се самоубива, за да започне последователността от събуждания на всички нива, които трябва да действат ускоряващо едно след друго (както дупките в „Портал”) и в комбинация с кика на микробуса, трябва да направи така, че героите да могат спокойно да се върнат в реалността на самолета. „В това време” Саито и Коб осъзнават, че са в лимбо, застрелват се зад кадър и сме върнати обратно в реалността на самолета. Мисията е изпълнена: Фишър е с нова идея в главата, която ще предотврати енергийната криза във вселената или нещо подобно, Саито е доволен от това и раздърпва конците по телефона, за да може Коб щастливо нещастен да се върне при децата си. Накрая имаме пумпал.

Това е буквалната история на „Генезис”, без много допълнителни обяснения и впускане в детайли. Ако се разтърсите в мнения за филма из форумите, ще забележите, че анализите на този филм се въртят около това дали всичко е сън от логото на Уорнър до финалните надписи, или сцените, които са третирани като случващи се в реалността, са действително такива. Нолан много мазно е решил да продължи играта с публиката от „Престиж” и да остави филма напълно отворен за интерпретации, чиято валидност или невалидност няма как да се докаже строго – има редица фактори, които подкрепят едната, но не и такива, които категорично опровергават другата. Например, хипотезата, че всичко е сън се потвърждава от това, че част от героите в прав текст казват на Коб, че е време да се върне в реалността, когато той всъщност вече е в т.нар. реалност на филма. Други герои споделят еднакви ключови реплики (като това за “leap of faith”), без да има обяснение защо. Във филма се случват редица нелепи събития, които изискват “leap of faith” или по-скоро “suspension of disbelief” от страна на зрителите. Как в реалността полицейското разследване на убийство би могло да завърши толкова бързо с подобно нелепо решение, след като най-малкото съдебната експертиза би заключила, че Мол се е намирала в отсрещния апартамент, а не в този с Коб? Как удобно Саито се оказва в Момбаса на помощ на Коб, след като уж агентите от компанията му го погват по петите? Ако приемете, че филмът показва някаква реалност, то тя е изключително кофти написана реалност и Нолан трябва да се срамува, че я е залепил за толкова силен концептуално филм. От презумпцията, че Нолан не е некадърен сценарист, почти автоматично следва, че целият филм е сън и в него няма нито един истински момент.

И ето тук идва основният проблем, за който явно на никого не му пука: Това, че главният герой сънува как съпругата му се самоубива заради него не  може да носи същия драматичен заряд, като това тя наистина да се е самоубила в реалността заради неговите трикове. Ако приемем, че всичко е просто сън и не продължим нататък, това моментално ще деноминира емоционалната страна на филма и ще го направи твърде по-повърхностен от „Мементо” (където имаше много подобни взаимоотношения между съпруг и съпруга, които в кулминацията си доведоха до това Гай Пиърс да се превърне на практика в злодея на филма) и „Престиж” (където фиксацията на автора на едно произведение на изкуството върху самото него, го накара буквално да се самоубива всяка вечер по веднъж, за да се наслади на реакцията на публиката – абсурд, който нямаше как да бъде представен по-адекватно). За щастие, от тази неприятна ситуация (или Нолан е тъпак, че не знае как да напише реалистичен сетъп, когато е необходим, или пак е тъпак защото ако не е, то филмът му губи 100% от драмата си) има изход: Коб, както казва дядката от подземието на Аптекаря, е свикнал до такава степен да влиза в сънищата на хората, че вече не прави разлика между сън и реалност и е завлякъл със себе си в съня собствената си жена. В критичния момент, опитвайки се да я запази, той всъщност я губи – тя се самоубива и напуска съня, който споделят, вероятно връщайки се при истинските си деца в истинската извънфилмова реалност, а Коб остава затворен в съня (като онези миризливци в подземието), грижейки се за децата си под формата на проекции на съзнанието му, но с мисълта, че в крайна сметка той е донесъл смъртта на жена си. Това, кажи-речи, е единствената трактовка на филма, която не прави от Нолан пълен идиот като сценарист и, едновременно с това, от зрителите – кукли на конци, които ще го налапат дори мек (не че повечето не го правят). Драмата на героя е запазена, макар и не под най-силната форма, при която Мол наистина е мъртва отвсякъде, но пък за сметка на това Коб претърпява това, което заслужава като злодея на филма – фалшив катарзис и на финала децата му са толкова истински, колкото истинско беше признанието на проекцията на бащата на Фишър.

Разбира се всичко това води до порой въпроси – „ама чакай, колко ще спи Коб?”, „как ще се събуди?”, „какво ще стане след това?”, „в чий сън се намира?”. И ако тотемът на Мол е вече негов потрепването на пумпала точно преди екранът да притъмнее и да се появи INCEPTION directed by Christopher Nolan показва отговора, поне на последния въпрос. Филмът не е сън на Коб. „Генезис” е сънят на Нолан, в който Коб е неговото алтер-его.  Дори да оставим настрана визуалната прилика между Леонардо и Кристофър, дори и да не вземем под внимание интервютата, които и двамата дадоха, и които недвусмислено насочиха мислите в тази посока, пак би станал очевиден извънфилмовият пласт на „Генезис”, който на практика прави цялата интервенция върху Фишър да изглежда като една крайно очевидна метафора за самия процес на правенето на филми. Ролите може да ги разпредели дори хлапе – Коб е режисьорът, този, който има най-голяма отговорност в продукцията, но и този с най-сериозния залог; Ариадне е сценаристът; Саито е продуцентът – неприятният човек с парите, който иска да контролира всичко и който поставя условията; Еймс е многоликият актьор; Юсуф е техничарят и каскадьорът; Артър е човекът, който носи кафето; и в крайна сметка – Робърт Фишър е зрителят: ако един „инсепшън”/филм е успешен, то публиката е запленена от него и за нула време го качва в топ 3 на imdb. Ако човек задълбае, може да стигне до всевъзможни паралели: „Никога не базирай сън на спомени” е еквивалентно на „Никога не прави деривативни филмови боклуци, бъди оригинален”; репликата на Еймс „За да извършиш „инсепшън” ти трябва въображение” говори сама за себе си; репликата на Майлс, че е време Коб (режисьорът) да се върне в реалността, както и  история с  децата, обръщащи гръб на баща си през цялото време, е очевиден паралел с тежката работа на истинския режисьор, който за снимачния период трябва да жертва личния си живот в името на филма. И накрая, когато „инсепшънът”/филмът е готов, той вече може да се върне към нормално съществуване.

Нека да цитирам свободно брадатия гном Devin Faraci от chud.com, който е формулирал нещата в този план по най-добрия възможен начин, до степен някои дечица на Шадоуденс форума да почнат да пишат дословно мислите му като свои, без да посочат източник: „Като добър режисьор, Коб е също и добър артист, което значи, че дори, когато прави филм за преследвания със снегомобили, той привнася и част от себе си. Това е Мол – авторският импулс, нуждата да служиш във филма си на собствените си интереси, обсесии и проблеми. Това е, което правят най-добрите режисьори. Интересно е, че Нолан вижда това като проблем; предполагам, че в ръцете на друг режисьор Мол спокойно можеше да се превърне в причината за успеха на Коб, а не за неговата трагедия. Самият „инсепшън” е точно това, което добрите филми се стремят да направят: да излезеш от киното променен с нови идеи в главата си. И на мета-ниво, „Генезис” постига тчоно това. […] По много начини „Генезис” прилича на миналогодишния „Inglorious Basterds”, в който Тарантино виждаше киното като начин да промени света, докато Нолан изследва начините, по които киното променя отделния човек. Целият филм е сън, но на някакво по-мета ниво, това е сънят на Нолан. Той сънува Коб и намира своите собствени моменти на просветление така, както Коб сънува Фишър, за да достигне до собствения си катарзис и промяна.” В тези сложни думи, на този иначе прост човек (чопнати и без това от един от форумджиите на CHUD) и в предните абзаци се състои най-голямата заслуга на Нолан, която показва нагледно, че без него този филм не би съществувал. Сега обаче е време да обърнем другата страна на медала.


Колкото и грандиозен да е замисълът на филма, колкото и убийствено да е представена старата като света концепция за сън-в-съня, колкото и драматична да е личната история на Коб, и колкото и мазно Нолан да е направил така, че филмът му да може да се интерпретира адекватно по 10 различни начина, без да си пречат и всеки зрител може да си изведе такъв, който най-добре пасва на потребностите му, толкова и жестоко е падението на Нолан в критични аспекти на филма. Аз не мога да повярвам, че човек, който е в състояние да замисли и реализира такъв адски сетъп в хотелското ниво,  е способен да падне дотам, че да напълни 1/3 от филма си с имагинерен и абсолютно недоклатен екшън, който се случва просто защото филмът е супер високобюджетен блокбъстър и трябва да апелира не само към притежателите на няколко PhD-та, но и към средностатистическия Сульо и Пульо, който иска да изплакне селското си око с някоя каскадка. Аз нямам шибана представа откъде на Нолан му е хрумнала идеята насред „Генезис” да изтръска циркаджийски екшън като този в Момбаса. Без думи съм, когато след градацията на нивата в сънищата, изведнъж попадаме в центъра на гоненица без цел и посока със ски и шейнички по разни писти. Вместо Нолан да се възползва от свободата, която сам си е дефинирал режисирайки сън, и да замисли по-дълбоките нива като все по-странни и по-абстрактни (ако беше играл „Психонавтите“ на Шафър щеше да разбере), той е клекнал пред първата глупост прекосила иначе доста умната му глава и ни кара да гледаме нещо, което прилича на отпаднали сцени от първия „xXx”. Идеята да се направи умен филм с екшън не е противопоказна, напротив – като човек, страдащ от мозъчна ограниченост, я приветствам горещо, защото ако трябва да гледам 2 часа засукани монтажи в 4 различни нива в 3 различни времеви периода, ще се стопи и малкото, което е останало от мозъка ми и ще изпадна в лимбо.

Когато обаче се напънеш да променяш света и да караш хората да охкат, ахкат и искат да носят децата ти (както това желае кино-експертката с изискан вкус Вивиан от Шадоуфакинденс), е редно да проявиш малко повече креативност. Но проблемът не е само в това, че с изключение на преобръщането на микробуса и джъмп-ен-ръна на Левит по коридорите в хотела, целият останал екшън е абсолютно деривативен като сетъп, при все, че се развива в сън. Истинският проблем е, че дори и такъв смотан като идея екшън може да се режисира добре. А Нолан, след като в Батманите показа, че не е много ориентиран, когато повече от двама герои трябва да почнат да се гонят и стрелят, с „Генезис” нагледно демонстрира, че трябва спешно да спре да се прави на екшън-режисьор и да остави тая работа на second-unit director-a си или на асистента дето му носи кафето. Гоненицата в Момбаса е много под нивото на случайни шаки-кам повърни от филмите на Пол Грийнграс или Дъг Лиман, какво да говорим за сравнение с fast-cut екшъна в последните два Бонда, където мозъкът ти трябва да работи в режим 4×4, но въпреки това нито за миг не изгубваш ориентация. Изобщо не искам да намесвам образците в жанра като „Специален доклад”, в сравнение с който „Генезис” в задъханите си заснежени епизоди е като youtube фиаско на някой, който току що си е купил първия телефон с HD камера и иска целия свят да разбере за това. Оставете смотания пейсинг и куция монтаж,  по дяволите, в тоя филм има сцена, в която някой от нашите опъва въженце между две борчета и спъва пет виртуални тъпака с картечници и една шейна. WHAT. THE. FUCK?

За съжаление, лошите новини не спират дотук. Както е известно фен съм на почти всички филми на Нолан, но го намирам за един от най-безличните режисьори с име и его, които се подвизават в момента в Холивуд. Дори шибаното екшън нещастие Майкъл Бей има повече стил от тоя галош. Някой може ли да се сети за *режисьорски* похват, който като го види и ще си каже – „това не може да е друг, освен Нолан”. Няма такъв. Всичко при него е някаква средностатистическа безвкусица, без грам индивидуалност на аудио-визуално ниво. Да, евала на Нолан, че се забърква предимно в умни филми за умни хора, които режисира толкова ефективно, колкото да не се разпаднат на съставни сцени, но, за бога, защо поне веднъж не направи филм, който освен за умни хора е и за такива, които обичат да видят мисълта зад кадрите, предизвикателна и оригинална техника и собсвен стил, който да дефинира човека зад камерата.  Защо Алфонсо Куарон може да изтрещи 30 милиона от бюджета на „Децата на хората” „само” за да направи най-сложно замислената и изпълнена сцена в историята на киното, а Нолан не може това при все, че държи всички шефове и шефчета в Уорнър за ташаците и може да ги разиграе както му отърва? Защо Джо Райт, със сравнително камерния бюджет на “Atonement” може да си позволи да разгърне 5-минутен шот с 1000 статиста, който да се превърне в ултимативния синематик момент на 2007 година, а Нолан не може да направи същото в „Престиж”, който просто плаче за интересна визия, но е аудио-визуална скука от космически калибър? Защо Дейвид Финчър с всеки свой филм те оставя с впечатлението, че всеки кадър го е снимал 50 пъти, докато улучи перфектния тайминг, ъгъл, светлина и разположение на обектите в шота до най-мизерните и забележими само за него детайли (не защото в първите 49 пъти не се е получило, а защото не се е получило абсолютно съвършено), а Нолан – в *сън* на главния герой – ни сервира идиотска клатушкаща се камера и насечен монтаж, от който нищо, ама нищичко не се разбира и е лишен от всякакъв ритъм и пулс? Защо Ридли Скот може систематично да спира дъха на публиката си дори с панинг-шот на небрано френско лозе, а Нолан от началото на кариерата си бичи в тоя дърварски глух синьо-кафяв стил, като изтекъл от някаква тъпа инди драма правена за 30 сребърника, а не от филм, който предполага използването на най-богатото въображение на света?

Ще Ви кажа защо. Защото режисьор, който владее до съвършенство занаята си на всички нива, като Спилбърг, се ражда такъв. Режисьор, като Финчър, който е педант до умопомрачаване и изчислява с рулетка и шублер всеки свой шибан кадър, докато целият му екип зад него или прави фейспалмове или се кръсти какво още ги чака, докато му заснемат и монтират нещата, както той ги вижда, се ражда такъв. Режисьор, като Ридли Скот, със стил и вкус на ренесансов художник, който е неспособен да нарисува визуално скучен кадър, се ражда такъв. А Нолан не се е родил такъв. Нолан се е родил както се ражда всеки втори сравнително кадърен студент по режисура в НАТФИЗ – спокойно можеше да е шофьор на камион, но се е случило да стане режисьор. Родил се е и с изострен нюх към адски умния сценарий, който може да направи публиката да си приказва сама, но това никой не му го оспорва. Тук му се оспорва способността да даде на историите си това, от което те крещящо имат нужда: оригинален или поне някакъв визуален стил. Изключвайки камерния „Мементо” и заспалия „Безсъние” (както и черно-белия му дебют „Following”), всички останали негови филми предполагат оригинален подход, който да се върже с идеята и тематиката на филма. Вземете „Престиж”. Сравнете го с излезлия по същото време „Парфюм” на Тиквер. Това са земята и небето. Единият прилича на сюрреалистичен сън, безумно красив и пълен с wow-моменти, където дори самото движение на камерата може да те накара да паднеш под седалката… другият – ако някой ме попита какво мисля за визията на „Престиж”, единственото, което мога да изцедя е – „ъъъм… кафява?” и то ако съм в настроение. Да, „Престиж” ми е сред топ филмите на десетилетието, но ако Нолан беше заменил Уоли Фистер с Бруно Делбонел, дори само тази промяна би изстреляла филма на съвсем друго ниво, чисто като естетическо преживяване. Да харесваш визуално филмите на Нолан, означава да се задоволяваш с малкото, което просто работи. А да толерираш нещо просто работещо, но никога изпъкващо и запомнящо се, да оправдаваш това във филм като „Генезис”, който не само предполага, но и изисква най-развинтеното въображение, на което е способен човек, е престъпление. И след като се върнахме на въпроса – нека проследим какво имаме в последния му филм. От една страна, някои сцени определено впечатляват и показват прогрес по отношение на напълно невзрачните Батмани – началният кадър сред вълните, които са страхотно осветени; плътността на дъжда в нивото на Юсуф; контрастът на това с меката слънчева светлина над Ариадне и Артър в хотелското ниво… все дребни неща, но пипнати и носещи атмосфера. Но когато се стигне до глобалните и ключови дизайнерски решения, всичко се срутва.

Връщайки се пак към безхаберния снежен екшън – забележете как той е ключов за действието, но нещо много по-интересно като огъващия се Париж в тестовото ниво на Ариадне е просто ефектен трик за привличане на вниманието, но нищо повече. Вижте как стълбите на Ешер, които имат потенциал да се разгърнат до чудовищно абстрактно ниво, в което дори внимателната аудитория да загуби ориентация, са сведени до просто изтегляне на камерата, което разкрива същия трик, който видяхме на финала на „Последния кръстоносен поход”. Нататък: полуразрушеният свят в лимбото на Коб е еталон за дизайнерска жалост. Недоумявам как човек, който е гледал „Изкуствен интелект” може да приеме насериозно подобна геометрична скука, с кулминация като от „2012“, но по-малко епична. Сцената с плачещите лъвове от филма на Спилбърг моментално се запечатваше в ума на зрителите, дори без да са наясно защо се случва това. В подобните кадри от „Генезис” няма нищо, което да носи дори минимален повей на оригиналност или развинтена фантазия. При все космическия бюджет на мен ми е абсолютно невъзможно да повярвам, че получавам филм, в който дори CG-то на срутващите се в морето сгради изглежда неадекватно. Наистина жалко… а какъв филм можеше да се получи по отношение на сънищата само с леко напъване. Можеше да продължат без проблем това, което беше намекнато – че всеки сън носи много от характера и конфликта на сънуващия го (така, както Юсуф в самолета се наля с бира и заспа докато му се ходеше до кенефа, в резултат на което на неговото ниво валеше като изведро – един от малкото свежи комедийни моменти).

Следващият грандиозен проблем на „Генезис” е музикалната опаковка на филма. Нолан никога досега не е направил компетентен филм в аудио-отношение. С изключение на Батманите, досега той разчиташе на провлачения и абсолютно безинтересен Дейвид Джулиън, който е направил една от най-лошите услуги и на „Престиж” и на „Мементо” (в последния, все пак по-толерируем, но само заради това, че филмът не изисква нещо по-така и носи на сравнително беден съпровод). За „Батман в началото” и „Тъмния рицар” Нолан направи немислимото – довери се на отрепката Ханс Цимер, който в поредния си пристъп на гениалност успя да завлече със себе си не просто рандъм несретник от свитата си в Remote Control, а самия Джеймс Нютън-Хауърд. Резултатът беше кошмар. Цимер не само се изсра директно в устана на Дани Елфман от първите два филма, наричайки темата му “happy” и “jolly”, но успя почти напълно да удави класата на Нютън-Хауърд в пороя си от синтетични луупове. Нека да направя лирично отклонение за този кретен, и без това ревюто стана безобразно дълго и който е дочел дотук ще прочете и още малко: Ханс Цимер е характерен с пълната си неспособност да напише оригинална музика, която служи на филма, още от средата на 90-те. Няма друг композитор, който в такава степен да адаптира звученето на филма към собствената си ограниченост. И при това, няма друг подобен факин есхол, който *всеки* божи път да огласява наляво и надясно, как подходът му бил хипер-яко оригинален, защото той затворил очи и запушил уши за всичко правено по темата до момента (примерът с Елфман) и смело поел в неподозирана посока. Не, чуйте “Like a Dog Chasing Cars” от TDK саундтрака и ще видите коя е посоката – тази, по която поемат клозетните ви напъни след като пуснете водата. Не може да пласираш като най-великото музикално решение, раждало се някога в нечия композиторска глава, хипер-безидейността да илюстрираш музикално Джокера с една единствена нота, усукана и разтегната до безобразие. Надявах се, че за „Генезис” Нолан ще разчита на по-добрата половина от дуото зад Батманите, а защо не и на някой, който доказано има усет в комбинирането на оркестър и модерна електроника, който винаги улучва настроението и душата на филма, като Дарио Марианели („В като Вендета”), но когато се оказа, че Цимер еднолично ще оглави проекта, изпаднах в тежък депресивен епизод. Но стига драми, да обърнем ухо към самата музика на настоящия филм. Така както „Генезис” е съвкупност от гениална идея и безумна реализация, така и музиката в половината от времето е работеща и на практика дефинираща стила на филма (колкото и изненадващо това да звучи след всичко написано до момента), от друга – Цимер не е изневерил на себе си и е направил екшън епизодите да изглеждат още по-банални и деривативни, залепяйки за тях нелепости като “Mombasa”, по което куцо и сакато в момента припада, не за друго, ами щото е ритмично и catchy (паралелът с чалгата смятам няма нужда да го правя). Специално внимание заслужава и финалното “Time”, което дори глухите кучки определят като очеваден рип-оф на кулминацията от „Тънка червена линия”, но пък Цимер не успя да поприкрие егото си на концертната премиера, когато изсвири парчето с двата си пръста, и се вживяваше в саунда си, затворил очи като византийската вулва Яни, все едно ни поднася на тепсия някъв риъл дийп шит.

За щастие дяволът тук не е толкова черен. Филмът само би спечелил от по-кадърен композитор (поне от някакъв, който има музикално образование, за бога), но не е пълна катастрофа и има своите проблясъци. В термините на парчетата от саундтрака, най-добрите моменти са конценцтрирани в “One Simple Idea”, „Dream Within a Dream”, където китарата на Джон Мар от “Modest Mouse” спасява положението; и “Waiting For A Train”, където внезапното намесване на Едит Пиаф насред синтетичните билдове наистина действа като събуждане от кошмар. Въпреки, че и тези неща съдържат типичния нещастен Цимер, който е неспособен да донесе драматизъм с друго, освен с тежки бас-линии, все пак, учудващо, „Генезис” някак си е намерил своята собствена музика. Със сигурност, ако този стил вече не бе изкуствено залепян към филми за пирати, за светия граал, за гладиатори, за невъзможни мисии, за Крал Артур, за самураи или за втората световна, и всеки шибан път не звучеше по абсолютно един и същ начин, това щеше да е безапелационен плюс точно за този филм (с горната уговорка, касаеща екшън частта). Не може да му се отрече на Цимер и гениалното хрумване да разтегли песента на Пиаф и от това да се получи стържещото интро на филма (редица музикални инвалиди объркаха това с музиката от трейлъра), което отново потвърждава мета нивото на интерпретация – след логото на Уорнър, ние – зрителите – сме в споделен сън, където звукът е забавен, поне за момент. Интересно е, че музиката следи добре действието, въпреки че в този аспект е допусната непростима грешка: Цимер е написал саундтрака без да види и кадър от филма – само по описания на сцени от сценария (сигурен съм дори, че е достатъчно мързелив, за да го чете целия). Това изцяло е заслуга на Нолан, като мотивацията за този феноменален дебилизъм от негова страна е нещо, което ще ме преследва до края на дните ми. Едно е сигурно  – така, както не можем да очакваме този тип да си отгледа собствен визуален вкус, с който да го идентифицираме, така и никога няма да видим негов филм, който наистина да звучи добре. Нека да приключа тази неприятна тема с очевидната констатация, че Нолан е ходеща естетическа катастрофа. Fuck.

Някъде по-горе сигурно Ви оставих с впечатлението, че намирам Нолан за някакъв сценарен гений, което не е съвсем така. Той е изключителен, когато трябва да избере тематиката на филма си и когато трябва да вплете филмови похвати в наратива (което в този смисъл го прави добър режисьор), например обърнатия монтаж във филм за постоянно забравящ Гай Пиърс, или употребата на забавен каданс във филм, в който се сънува на няколко нива. Но Нолан, както показва самия „Генезис”, а в немалка степен и предишните му филми, е далеч от съвършен сценарист (каквито почти са братя Коен, например). Филмът му страда от много дребни и не толкова дребни проблеми и дори от онзи неприятен тип наивна първосигналност, който мислещият зрител ще подмине с насмешка. Пример за това е изпитът на Ариадне, когато трябва да нарисува за 2 минути лабиринт, който да изисква решение за не по-малко от една минута. Тази сцена е пълна наивна нелепица и удар по интелекта на зрителите, което е изумително да се случи точно във филм като „Генезис” – wow, тя надраска не квадратен, а кръгъл лабиринт и на Лео му потекоха водите. Give me a break. Друго пропадане на Нолан е прекарването на цяла една третина в експозиция и обяснения. От една страна, филмът се движи от строги правила, които трябва да се дефинират, от друга – има и крещящо нелепи моменти, които на фона на целия инфо-дъмп поток можеха да ми бъдат спестени (тая глупост с разработката за военните). Можеше да се помисли за някаква елегантност в поднасянето, така че хем да не се жертва строгостта на правилата и дефинициите, хем всяка сцена с Ариадне да не прилича на шибана Q&A сесия с неочакван край.

Нещо по-сериозно обаче: Нолан трябва да се вслуша в съвета на собствения си герой отпреди 2 години и да си отговори на въпроса „Why so serious?” Обещавам ви, че той никога няма да направи комедия или ако се осмели да направи такава, тя ще изглежда по-зле и от екшъна му. Наясно съм, че при все морбидността на филмите му като цяло, е абсурд да искам от тях да ми лъха на веселие и добро настроение, но този човек е изцяло лишен от чувство за хумор. Намеците за смешки във филмите му винаги са недоклатени уан-лайнърчета, които третират зрителите като армия комиксови гийкове зяпащи Спайдърмен, и най-странното е, че дори когато не са, звучат като такива („Не се страхувай да сънуваш по-голяма пушка”). Умелите режисьори могат да накарат публиката да се усмихне искрено дори в центъра на драматични събития (спомнете си „No Country For Old Men”), без да прибягват до очевидности. Интересното е, че редица тъпи по идея сцени в „Генезис” всъщност носят заряд, но не заради това как са написани, а заради адекватността на актьорите (целувката между Артър и Ариадне, или репликата на Юсуф на финала – „Видяхте ли това?”).

Отивайки към актьорите във филма, факт е, че Нолан обикновено е много точен в каста си и „Генезис” не е изключение. Въпреки, че Леонардо е далеч от някакво върхово ниво, все пак е оправдан избор, както стана дума, главно на визуално ниво; Гордън Левит спокойно би могъл да го замени в главната роля (от което драмата на героя само би спечелила), но неговото изпълнение като Артър е толкова концентрирано и изпълнено със заряд, че можем само да съжаляваме, как толкова добре изигран образ е всъщност на толкова лишен от мотивация и драматичен конфликт герой. От останалите специално споменаване с добро заслужават Килиън Мърфи, който е на обичайното ниво, както и Том Харди за изпълнената си със сексуално напрежение по отношение на Артър роля; а специален удар в топките – Кен Уатанабе, чието бърчене на вежди и гримасничене беше прекалено дори за японец, който се опитва да говори английски. И засягайки темата за самите герои стигаме до още един съществен проблем на филма – *никой* от участниците в това шоу, с изключение на Коб и жена му, не надарен и с помен от адекватна мотивация. Саито има някакви бизнес въжделения, Фишър – смехотворни daddy-issues, никой изобщо не знае защо Артър е с Коб, никой не разбира от какъв зор Ариадне се връща в екипа. Мотивацията на всички участници е напълно схематична и тривиална, когато въобще я има. Разбира се, интерпретацията, че всички герои са част от съня на Коб и следователно не е задължително да са дълбоки образи с история и мотивация, е валидна, но това е просто мързеливо писане и гадно чийтене. Дори да бяха натвърдили малко повече на хомо-оувъртоновете и закачките на Еймс към Артър (примерно, той е в екипа, защото иска спешно да го изпука в ануса, за предпочитане пред очите на Ариадне) би било по-добра идея от това просто да е някой събран от къра, за да изиграе цицореста мацка в някакъв хотел. Филмът изгуби достатъчно време в развлачена експозиция, за да може да си позволи междувременно да разхвърля и малко бекграунд из второстепенните си персонажи. Все пак, говорейки за герои, намирам за страхотен плюс на филма, че „Генезис” е изцяло лишен от „главен злодей” поне в класическия смисъл на думата. Четох мения на хора, които се оплакват от липсата на очевиден гадняр, към който да насочат отрицателната си енергия, но това предполагам все са някакви сополи, на които не трябва да им се обръща внимание, а да бъдат оставени на спокойствие да спят с блу-рея на Трансформърс под възглавницата си.

И така, след това изтощително за писане (и вероятно за четене) „ревю” на не по-малко изтощителен от много гледни точки филм, е време да приключваме. „Генезис” е грандиозен филм, който ще остане в главата Ви със седмици и месеци, който ще бъде запомнен като един от най-значимите за последните години, който в повечето отношения превъзхожда предишния филм на Нолан – „Тъмният рицар”, и който за пореден път показва, че този режисьор няма равен, когато трябва превърне високобюджетна 100% комерсиална продукция в истински емоционален филм, който не само, че не подценява интелектуално аудиторията си, но й подхвърля предизвикателства през кадър, до степен на финала да я направи разногледа. Никой в Холивуд в момента няма толкова консистентна филмография от добри филми. Това е най-големият успех на Нолан с „Генезис”. И най-тъжното в цялата работа е, че при все интелекта си, Нолан е ужасяващо посредствен откъм техника режисьор, лишен почти изцяло от визуално въображение, който взема противопоказни за филма си решения. Съзнавам напълно, че последното изречение може да звучи като хиперболизация, и вероятно е така след като е масово харесван режисьор, но аз не спирам да си представям неговите филми… абсолютно същите, сцена по сцена, дори реплика по реплика, но режисирани от истинските майстори, които да донесат това, което почти изцяло липсва при Нолан. Сигурен съм, че той няма да греши и занапред в проектите си и филмографията му ще продължи да бъде съставена от силни филми, но ми се иска да вярвам, че в някакъв момент ще достигне до необходимостта по-неконвенционален стил, с който да се открои от масата. Защото в момента просто изглежда незаинтересован от това. А киното е комплексно изкуство и другата страна на нещата не може да бъде пренебрегната. Но какъвто и да е Нолан, трябва да му се свали шапка за едно – той систематично се превърна в идол на неочаквана по размер аудитория. На същата аудитория, която по принцип нагъва попкорн лайна всяко шибано лято. Тази същата аудитория в момента показва на студията, че не се страхува да изтърси парите си за комплициран филм, който не разчита единствено на празна пукотевица, като в n-найста част от Дисни-поредица на Джери Брукхаймър. Може би „Генезис” се превъзнася по погрешни причини и със сигурност му се дава повече кредит, отколкото заслужава, но със сигурност това е по-добре от правене на същото за безвкусици като пълните говна, които ни заливат в 99% от времето.

Скъпи приятели, този филм беше различен, както никога досега. Той със сигурност не беше поредното изкопаемо, което има за цел да изтърбуши портфейла ми, за да могат авторите да вкарат съдържанието му в нещо по-лошо и от самия него. За сметка на това този филм ме дари с нещо, което не ми се беше случвало от години – в един жесток момент осъзнах, че всъщност съм отново наивно хлапе на ръба на седалката и зяпам екрана ухилен… В този иначе мрачен киносалон. Простете скромността ми, но текстът отгоре, който прочетохте няма никакво значение. И ако още не сте го направили, моля Ви, измитайте се оттук сега.

Автор: Silver