Двадесет и три години след като Арнолд Шварценегер се омаза с кал и листа, за да може да се скрие от погледа на първия „Хищник”, природната сила на селското кино Робърт Родригес /”Деца Шпиони”/ ни е приготвил нов поглед върху стария франчайз, който да се опита да възроди позападналата вече слава на едно от най-емблематичните чудовища на киното. Въоръжен с масивно количество его без покритие, смехотворен бюджет и помощта на не особено талантливия Нимрод Антал, Родригес явно е имал желание да покаже един нов и различен филм за Хищника, който хем да носи приятна доза носталгия, хем и да отговаря на стандарите на съвременните летни блокбастъри. Едва ли има нужда да Ви казвам, че очаквах това заглавие с ритмичен трепет на скротума и като един същински нърд отброявах с червен флумастер дните до премиерата на календара си, с надеждата че най-после ще гледам нещо над средното ниво. „Хищници” обаче не е филмът, който очаквах, нито е филмът, който трябваше да бъде, в което е и драмата му, защото подобни опити за рибуутване на пропаднали заглавия имат само по един шанс за дефибрилация. И в тази връзка, „Хищници” просто не успява да покаже чара и атмосферата на предците си.

„Страхът се изражда…“

Като фен на серията за Хищника и като анти-фен на почти всичко, произведено с марката Робърт Родригес, нямаше как да не отделя няколко издайнически капки пот от притеснесние, когато разбрах, че именно той ще се заеме с новата лента за любимия ми междузвезден урод. Въпреки твърденията, че направата на нов „Хищник” му е детска мечта, земеделският стил на Родригес просто не отговаря на подобен филм, поради което искрено се екзалтирах, когато научих, че режисьор няма да е той, а унгарското чучело Нимрод Антал, специализирал се в трилъри за бедни, започвайки от „Kontroll” /иска ми се да го гледам/, минавайки през „Vacancy” /гледал съм го/ и стигайки до „Armored” /иска ми се да не го бях гледал/. Антал е трябвало да канализира прекомерно неориентираното насилие във визията на Родригес и да сгъсти филма в точно определени рамки, превръщайки „Хищници” във верен последовател на оригинала.

Всъщност, единственото решение на Родригес, което адмирирам, е това, че е имал за цел да направи нещо различно – точните му думи бяха, че никой не може да се конкурира с Шварценегер, поради което са решили да тръгнат в друга посока. И тази посока е космоса. Родригес не е искал да направи обикновен рибуут, а официален сикуъл, който да следва веднага след първия филм, грубо прескачайки „Хищникът 2”, който въпреки че носи цифрата „2” в заглавието си, явно не отговаря на нивото на Родригес, егото на който е толкова плътно, че може да се докосне със среден пръст. Нещо повече – Родригес не само, че еднолично затрива съществуването на „Хищника 2”, създавайки собствен официален сикуъл, но и директно се самоизкачва на нивото на Джеймс Камерън, слагайки заглавието на филма в множествено число, така както направи чичо Джим за продължението на „Пришълец”. Може да не разбирам много от кино, но знам едно – Родригес определено не е Камерън и ако Боби изобщо е имал някакви надежди, че „Хищници” ще направи за франчайза това, което „Пришълци” направи за филма на бай Ридли през 1986 година, явно е получил халюцинации от хранително натравяне с чипотле.

Новите хищници са с политически коректен цвят на кожата и носят името „Super Black Predators“.

Започвам позитивно – „Хищници” действително има ударно начало и буквално хвърля зрителя директно в действието, което е похвално решение спрямо зажаднелите за динамика фенове. Още преди огромното заглавие да Ви е зашлевило по ококорените очи, попадаме в центъра на птичия полет на Ейдриън Броуди /”Якето”/, който се събужда в момент на свободно падане от няколко хиляди надморски метра. Интересно щеше да е, ако беше и сънувал как пада – що за психологически кошмар щеше да изпита тогава? Броуди се рее като горделив сокол, докато облаците около него прогресивно се изчерпват, а зелената джунгла отдолу се приближава все повече. За негово щастие, пичът е оборудван с „хищникошут” с часовников механизъм, който се отваря точно навреме, преди героят му да се забие като талпа в пръстта. На хартиен носител, това би трябвало да бъде една от най-надъхващите, напрегнати и запомнящи се сцени от целия филм. На оптичен носител обаче, тя е скучна и зле реализирана, а в нея няма и грам напрежение, защото зрителите са гледали трейлъра и отлично знаят, че героят на Броуди няма да умре по този начин. Тогава, защо е цялото нагнетяване на драма?

Приземявайки се по анус, героят на Броуди няма много време за себеосъзнаване, защото около него падат още няколко чувала с картофи, всеки от които е представител на определена милитаристична прослойка. Скоро, ордата парашутисти се събират за прегрупиране и се оказва, че задругата им съдържа в себе си букет от убийци, в различен стадий на социалната стълбица. Имаме си израелска снайперистка /Алис Брага/, осъден на смърт затворник, който си идва направо с оранжевия екип /Уолтър Гогинс/, руска върлина от Чечня /Олег Тактаров/, японски самурай в костюм, някакъв невзрачен негър, някакъв още по-невзрачен доктор /Тофър Грейс/ и разбира се – талисмана на Робърт Родригес – Дани Трехо, който обаче умира бързичко, за да може да не закъснее за снимките на „Мачете”, където поне има главна роля.

Ейдриън Броуди е изкъртил няколко лежанки във фитнеса, за да докара подобне телце.

Въпреки че на всички зрители е ясно, филмът губи около 20 минути в обикаляне, изучаване и възприемане на очевидните неща, ясни още от трейлъра – че групата изверги е изсипана на чужда планета. Това обаче няма как да се осъзнае от самите тях, нито дори и от публиката, защото сетингът е абсолютно еднакъв с която и да е горичка от Витоша. Растенията са идентични, водата е в течно състояние и годна за пиене, въздухът може да се диша и изобщо нищо не навява на мисълта, че това не е нашата планета. Един от героите дори изявява на глас предположението си, че вече са мъртви – явно след гледането на „Изгубени” всеки път, когато някой попадне в някаква джунгла с непознати, ще си мисли същото. Но точно тогава, Ейдриън Броуди прави няколко шокиращи ума открития, които ще преобърнат представите Ви за астрономия – компасите не работят, а в небето има три огромни планети, едната от които толкова гигантска, че закрива 1/3 от видимия хоризонт. За да бъдат нещата още по-минималистични обаче, сцената в която героите забелязват трите планети е може би единствената, която доказва по някакъв начин, че те не са на Земята. Очевидно е, че специалните ефекти са били употребени в абсолютния минимум, но все пак говорим за съвременен научно-фантастичен филм, чието действие се извършва на иноземна планета, а през цялото време човек има чувството, че се разхожда из храстите на Боровец. Малко е нагло да си измиеш ръцете с един-единствен планетарен шот и после да тръбиш, че снимаш сай-фай филм за хищници. Всъщност, евтинията на филма ще бъде осезаема през цялото време, но това е някак си нормално за филм с жалкия бюджет от 40 милиона долара. Кой, по дяволите, ще вземе насериозно сай-фай екшън от 2010 година, чиито бюджет се равнява с този от филмите на Уве Бол?

Броуди първи осъзнава, че бандата от отрепки е специално селектирана за нуждите на опасни противници с афинитет към колекционирането на разнообразни черепи. Самата планета е ловен резерват, а хората са дивечът. Това е и премисът на „Хищници” – нищо ново, нищо оригинално, нищо невиждано досега. Е, едва ли сме отишли да гледаме филм за хищници, търсейки в него някакъв скрит смисъл или сериозен сюжет, но вярвам, че сценаристите – аматьори можеха да се погрижат да измислят нещо повече от двучасово риалити шоу. А и доводът, че са искали да останат верни на оригинала, не е особено уважителен, при условие че те всъщност не са му верни. Вярно е, че феновете ще подушат множество референции към оригинала – задължителното присъствие на латино-актриса, татуировката на скорпиона, капана с дървения ствол, песента на финалните надписи, репликите, които се повтарят /“What the fuck are you?”/ и специалното участие на картечницата на Бил Дюк – но това са просто фенбойски бърстове за зарибявка, отколкото логични ходове за запазване на атмосферата от първия „Хищник”. Всъщност атмосфера тук изцяло липсва и това не е, защото се намират на чужда планета /ха-ха?/, а защото унгарското копеленце Антал просто не е съумял да представи правилно емоцията на предшествениците си.

Понякога е по-добре да си останеш в Чечня.

Доста фенове дори ще бъдат разочаровани от „Хищници”, защото показва неща, които обезмислят култовия статус на първия „Хищник”. Така например, хуманоидните рептили вече се убиват доста лесно, а самите те изглеждат много по-комично, че да генерират някакво ниво на страх. Маските им са различни, с което Родригес е искал да покаже, че расата им се базира на определена йерархия и различия във видовете, но самите маски са толкова глуповати, сякаш са купени от ebay като костюми за Хелоуин. Стилизираният футуризъм и заплашителност на шлема от първия „Хищник” е изчезнал, заменен от баналния дизайн и тривиалност на новите модели. Половината оръжия от арсенала им също не присъстват – няма го диска, няма го копието, няма го дори и всеизвестното устройство за самоунищожение. Вцепеняващият им гърлен рев пък вече звучи като квиченето на скопено прасе. Нещо повече – тук отново ще ни е писано да гледаме съюзяването между хищник и човек, макар и загатнато съвсем за кратко. Сега, не знам за Вас, но според мен концепцията на т.нар. „алианси” между хищници и хора, са най-малкото нелогични, ако изобщо можем да си говорим за логика във филм за извънземни трапери. Помислете реално обаче – „добрият” хищник обещава на Броуди, че ще го заведе на Земята с кораба си. /?!/ Хах, това е все едно ловецът да помогне на лъва да стигне до бърлогата си по време на сафари в Африка. Звучи тъпо, нали? Е, къде точно трябва да усетим, че гледаме достойно продължение на една класика?

Бойните сцени също са изключително жалки и тук проблемът вече не е в мизерния бюджет, а в самия Ан/т/ал, който очевидно не може да снима екшъни. Пример – сцената с най-голям потенциал, в която самурайчето се бие с един от хищниците, е заснета ужасяващо зле – в нея няма вложена дори капка креативност, а съспенсът просто отсъства. Единственият плах опит за стил е сетингът, който представлява зелена полянка, тревата на която леко се движи с полъха на вятъра. Много азиатски фон, несъмнено, но Нимрод Антал не е Анг Лий, така че е по-добре да не се опитва да докарва красота в иначе грозните си сцени. Финалната битка между Дани Глоувър и втория Хищник беше в пъти по-качествена, а онова е филм отпреди 20 години, за Бога! Останалите енкаунтъри в „Хищници” също не са запомнящи се с нищо, освен с отчаяната нужда да се отличават с култовост. За дай-хард феновете имаме дори и приятна ръкопашна схватка между два хищника /FYI, отделните видове са във война/, която щеше да е интересна, ако не приличаше на outtake от филм на Пол WC Андерсън. Явно в отсъствието на пришълци за трепане, агресивната натура на хищниците ги кара да се обръщат един срещу друг, като селски хайдути.

Yakuza vs. Predator

Като стана дума пак за пришълци, тук е мястото да споделя едно свое наблюдение, което може би е било просто продукт на имагинацията ми, но съм длъжен да го посоча. Четох някъде, че Родригес не искал да свързва филма си с ректалните експлозии, наречени „AvP” и “AvP2”, поради което в „Хищници” нямало да има easter-egg препратки към конкурентния франчайз, така както това стана в „Хищника 2”, когато Дани Глоувър видя черепа на пришълец на щанда с трофеите в извънземния кораб. Представете си тогава колко се изненадах, когато в една от сцените на „Хищници” забелязах нещо, което опасно много ми заприлича на горящ череп на пришълец /в сцената, в която групата открива завързания на тотема хищник – б.а./, гарнирано с репликата: „Ние не сме единствените, които те ловуват”. Притеснен от откритието си и с пот по дланите, аз потърсих малко допълнителна информация по темата и се оказа, че други фенове също са го забелязали, макар че никой не може да докаже със сигурност дали това наистина е subtle намигване от страна на създателите или просто зрителна измама.

Това, което забелязах със сигурност обаче, бе расовата коректност, която филмът промотираше така гордо. На първо място – вижте героите и преценете сами – не са ли те представителна извадка на всяка една раса от Земята? Вярно е, че хищниците са издирвали най-добрите убийци в сферата си, но едва ли е трябвало да ги избират на базата на расовата им принадлежност. Сякаш, ако нямаше поне един азиатец и поне един негър, зрителите щяха да се обидят. Въпреки това обаче, расизмът се усеща дори и след обилното му замазване с клишета, което го прави дори по-смешен –  в една от първите сцени героят на Броуди заявява категорично, че японецът е от якудза, без да обясни защо – сякаш всеки добре облечен азиатец задължително трябва да е мафиот. И щом има азиатец, той задължително трябва да е въоръжен със самурайски меч и да умре геройски на някоя полянка. Що за евтина стереотипизация?

Колкото и да нямаме нужда от излишни разсъждения, Родригес ни е приготвил и малко философски напъни за второкласници с есе на тема – „Хищниците в самите нас.” Вечната притча за насилието между хората, за жестокостта и злото в човешкия характер отново ще ни бъде детайлно обяснена, но без да ни се даде някаква поука от това, освен че ако си зъл убиец, някой ден може да се озовеш на чужда планета, гонен от извънземни калпазани. Да не говорим, че ще се насладим на това как лоши хора от всички страни се съюзяват и си помагат един на друг, като дори най-коравите от тях цитират Хемингуей, а накрая се пречупват и стават добряци. Не, тези изнасилени опити за нравоучения бяха не само тотално ненужни, но и едва ли някой би ги приел насериозно точно в този филм.

Super Predator vs. Classic Predator

Нека поговорим и за героите, за да не се обидят после, че не съм ги споменал в популярния си блог. Започваме с Ейдриън Броуди, който беше и най-големият сюрприз по време на кастинга. Толкова нежен и слаботелесен палавник да послужи като сурогат на бате Арнолд – не може да бъде. Или поне това си мислеха хората /вкл. и аз/ докато обсъждаха актьорите на филма преди няколко месеца. Истината обаче е, че Броуди е изненадващо стабилен в ролята си на безскрупулния наемник Ройс и я играе със завидна ангажираност и хъс. Всъщност, той е един от най-достоверните образи в целия филм, което показва, че дори най-неподходящата роля може да бъде изиграна запомнящо се, стига актьорът да има талант и мотивация. В случая, Броуди се справя отлично, макар че лично аз не мога да проумея как един драматичен носител на Оскар се е съгласил на подобна свинщина, освен ако няма някакви планове за бъдеще извън киното – все пак двама от актьорите в оригинала /Шварценегер и Джеси Венутра/ в момента са губернатори на САЩ, така че нищо чудно Броуди да вярва, че този филм ще му послужи като трамплин за кариера в политиката. Продължаваме нататък – Алис Брага /”Аз съм Легенда”/ отново е никаквица, а героинята й има каризмата на японска възглавница „дакимакура”, но бидейки единствената жена в целия каст е пределно ясно, че ще оцелее накрая. Освен това, тя е единствената, която явно е гледала оригиналния „Хищник”, защото разказва за събитията в Гватемала през 1987 г. От останалите герои си заслужава да се спомене Тофър Грейс, познат като лекенцето от „Спайдърмен 3”, който служи като своеобразния „туист” на филма, /за къде без туист бе?/ който всъщност беше ясен още преди доста време и дори аз го загатнах в ето тази новина, така че едва ли някой ще се изненада много от персонажната трансформация. Но нека бъдем честни – Тофър Грейс, играещ доктор сред банда главорези на непозната планета? Да бяха татуирали на врата му фразата „скрита лимонка” пак нямаше да е толкова очевидно.

Редно е да споменем и камеото на Лорънс Фишбърн, което служи за сюжетен ъпдейт, а героят му /Роланд Ноланд, wtf?/ се явява нещо като междугалактическата версия на Бен Гън. Фишбърн се появява за няколко безценни минути, облечен в гащите на хищник, за да обясни някои витални факти на групичката играчи. Добрите новини са, че той е единственият оцелял човек на планетата, а лошите – че дъската му хлопа прекалено учестено от времето, прекарано като отшелник. Въпреки твърденията му, че от десет години се храни едва ли не само с остатъци, героят на Фишбърн е доволно наднормен, а бузите му пращят от руменина, сякаш се връща от спа-курорт. Представете си сега Том Ханкс в „Корабокрушенецът” и ще усетите за какво говоря.

„You are one ugly motherfucker“ –  Арнолд Шварценегер, „Хищник“ 1987

И след толкова негативизъм, нека завършим и с малко надежда. Музиката на филма е добра. Но е добра, не защото Джон Дебни е направил нещо нормално, а защото е запазил всички основни теми на Алън Силвестри и ги е употребил на правилните за това места. Това гарантира топли вълни на фенска носталгия, особено по време на по-динамичните сцени, но е и едно от малкото попадения на филма, които действитело показват, че „Хищници” е правен с желание и любов към оригинала. Друг позитив е така нужният R – рейтинг, въпреки че не очаквайте феерия от кървища и карантии, нито се надявайте да видите отрязани ръце или глави /всъщност ще видите, но те няма да са на хора/. Щеше да бъде непростимо “Хищници” да е PG-13, защото насилието си е запазената марка на франчайза /поне на първите два филма/, така че броя нецензурираността му за плюс, макар и минимален, тъй като единствената му наистина брутална сцена е копирана от fatality на играта “Mortal Kombat”.

В крайна сметка, „Хищници” е толкова далече от класата на „Хищник”, колкото далече е Мегън Фокс от класата на Мерлин Монро, така че ако не сте истински фен на филма, по-добре не си давайте парите за него. Вярно е, че опитът на Родригес е свеж и с намерението да служи като трибют към оригинала, но първият „Хищник” бе класика за времето си и няма начин да бъде достигнат от селски позиви и 40 милиона бюджет. Това, което ми хареса бе, че за един вълшебен миг действително почувствах носталгия по детството си, което определено е стъпка в правилната посока, ако някой смята да ревитализира тази поредица и за в бъдеще. Лошото обаче е, че въпреки видимият им интерес и желание, нито Антал, нито Родригес са успели да се справят със задачите си и съвсем обективно мога да заявя /с риск да бъда нахулен от крайните фенове/, че най-добрият сикуъл на „Хищникът” към днешна дата все още си остава „Хищникът 2”. „Хищници” определено не е филмът на годината, не е и филмът на летния сезон, но със сигурност е най-добрият филм с думата „хищник” в заглавието от две десетилетия насам.

5.9/10