Воден от народната мъдрост „ден година храни”, която не знам какво означава, реших първото ревю от втората годинка на блога ми да бъде позитивно такова за един повече от позитивен филм – „Принцът на Персия: Пясъците на Времето”. Може би ще се запитате защо, но отговор не бива да чакате. Когато човек напълно внезапно попадне на един покъртителен шедьовър, като тук ревюирания, колкото и да държи да го осмее по обичайния тоалетен начин, все пак не може да каже на черното – бяло, също както вече от опит знам, че не бива да поздравявам вдовеца още на погребението. Не, повярвайте ми, това не е следствие от твърде много алкохол по време на имагинерното празнуване на имагинерната ми годишнина, нито скротумът ми страда от позиви постоянно да натяква на читателите си какво адско пиянде е и по колко седмици изтрезнява след това, както някои дълбоко уважавани колеги правят непрекъснато, все едно някой го боли от това на колко промила се носят из жалките си животи. Просто фактите са такива – „Принцът на Персия” се оказа филм-феномен, по който си загубих ума, и девствеността (няколко пъти), и по-долу ще Ви разкажа защо се случи това.

Словосъчетанието „Принцът на Персия” за по-голямата част от малолетната публиката предполагам се свежда до трите игри на Ubi Soft – Prince of Persia: Sands of Time, Warrior Within и The Two Thrones, които се изродиха между 2002 и 2005 година. Няма да се концентрирам на тези три jump-and-run-a, само ще натъртя, че да сложиш Godsmack в персийско фентъзи е толкова неочакван шамар, колкото такъв по циганче на кръстопът, което иска да ти измие стъклото на колата. Корените на Принца обаче са в далечната 1989 година, когато все още не прекарвахме детството си в Skype и Facebook, когато компютрите бяха 8-битови, а мониторите бяха 30 килограмови кашони с отровни зелени екрани. Това бяха златните времена на Karateka, Mario Bros., Lode Runner… и разбира се, първият истински и неповторим Prince of Persia, шедьовърът на Джордан Мехнер, който беше дълго време еталон за приключенска игра, и на който бях отделил безброй безсънни невръстни нощи. Но да оставим носталгията по детските години настрана и да обърнем поглед към филма, който учудващо се появи чак сега.

За да обхванете по-пълно хвалбите, които ще последват, трябва първо да Ви призная, че аз съм абсолютен sucker на всичко де що е на персийска тематика – дали става дума за „Принцът на Пустинята” на Робърт Блонд (от добрия му период, в който вече бе успял да се отърве от кърлежа Ейдриън Уейн) или за порно по „1001 нощ”… няма значение, меля всичко и успявам да се зомбирам дори само от мисълта за двугърби камили, летящи килимчета, и джинове с тоник. Често си мисля дори да си сменя името от Скротум Александров на Скротум Султанов, но… не, доста е лейм, дори за моите стандарти… По тези весели причини, когато по нашенските екрани пуснаха филмовата адаптация на любимата ми игра, моите крака сякаш сами ме понесоха към киното, защото на всеки селянин трябва да е ясно, че ако не можеш да получиш два часа филмова наслада от Холивудска адаптация на велика игра, то от какво?

Принцът от края на 80-те на миналия век е приел кървавата си съдба.

Принцът на Персия” започва по изключително оригинален и забавен начин, представяйки ни невръстното миризливо протагонистче, което благодарение на една ябълка и точен мерник успява някак си да подскочи и да се приземи в царското семейство, ставайки благородник. Аз лично не разбрах мотивацията за това осиновяване, но подозирам че проблемът е в мен, защото често, когато не разбера нещо в даден филм, впоследствие се оказва, че то е било твърде сложно за моя ум, а след като е сложно, то значи е качествено и в случая вероятно говори за комплицираността на характера и мъдростта на Крал Шараман, или по-скоро за приказен прочит на притчата за „Бедняка-милионер”. Принцът, който носи поетичното персийско име Дастан, се явява скритата лимонка от военния арсенал на Краля, защото е сръчен, пъргав и обилно подскачащ. Десетина-петнайсет години по-късно той е назначен за предводител на SWAT отряд /включващ и още по-благородния му брат Принц Тус, гледащ през цялото време, все едно е ректално пронизан от сталактит/, който трябва да нападне съседния град Аламинут, заподозрян в производство на оръжия за масово унищожение. Виждате как още със своята завръзка филмът се опитва да е политически ангажиран по особено свеж и актуален начин, третирайки по фантастичен начин реални проблеми в Близкия Изток.

И точно както ядрената програма на Иран беше предтекст администрацията на Джордж Буш да си намърда скучаещата армия в Персийския залив заради петрола там, така и споменатата филмова акция е всъщност предтекст, за да може злокобно изглеждащия Чичо Назим /брат на Шараман/ да се сдобие с мистичен кинжал с червен бутон на него, при натискането на който времето се връща назад, но само притежателят на кинжала е наясно със случващото се и има спомени за бъдещето, което може да промени. Така, наред с политическите алюзии филмът, настоятелно нагазва и във водите на time-travel приключенията, третирайки ги в пъти по-адекватно от предишни неуспешни опити като трилогията „Завръщане в бъдещето”, явни провали като „12 Маймуни” и нарколепсични пръдни като „Дони Дарко”. Заветната цел на Назим е, контролирайки „Пясъците На Времето”, да се върне в миналото до повратния момент, в който е спасил брат си от неприятен ловджийски инцидент, но този път да стои със скръстени ръце, оставяйки го в лапите /буквално/ на Смъртта и така да стане законният престолонаследник. За негова беда обаче, кинжалът попада у благородния Дастан. Принцесата на Аламинут – Тамина – се явява нещо като негова пазителка от невръстна възраст, и след един успешен опит за асасинация на Шараман, за който Принцът на Персия е обвинен несправедливо, съдбите на двамата се обвързват и между тях пламва романтична връзка в най-добрите традиции на приключенското кино, която спокойно може да дели черга с тази между Индиана Джоунс и Вилхелмина Скот от „Храма на обречените”, а защо не и с тази между Хан Соло и принцеса Лея от „Междузвездни войни”. Няма да Ви разказвам сюжета докрая, защото рядко се вижда подобна оригиналност на екран и искам да влезете в киносалона с ненакърнени очаквания, за да можете да излезете с чувство на наслада в сърцата си, точно както се получи при мен. Дори това, което споделих е достатъчно доказателство, че „Принцът на Персия” има впечатляващ с оригиналността си сценарий, на който може да завиди всеки съвременен приключенски филм като „Мумията 3” или дори „Кралят на Скорпионите”.

Освен качествен и провокативен сюжет, изпълнен с интересни образи, филмът предлага и някои от най-добрите актьорски изпълнения срещани в комерсиален филм до момента. В ролята на Дестан е сложен да блести Джейк Джиленхол, който прогресивно се е отърсил от аурата си на загубеняк в депресия и след седмици на пот, кръв и блъскане из фитнес залите на Америка е успял да се превърне в перфектния персиец, който лъска насред пустинята. Неговият Принц  е гъвкав и пъргав, и неслучайно една трета от филма прилича на състезание по спортна гимнастика, за което винаги сме мечтали, и в което той прави акробатични номера с финес, който не всеки може да си позволи. Но изваяната физическа форма на Джейк и дългите му секси кичури, не могат да се сравняват с актьорския талант, който тук демонстрира. Явно, че след нелепи и супер-елементарни роли като като тази на психопатичния джархед от „Джархед”, или на гея от Броукбек, заради който Леджър в крайна сметка се самоуби, или на смотания карикатурист от „Зодиак”, е било крайно време някой да го цани за екшън звезда, за да видим най-сетне на какво наистина е способен. Маркирайте думите ми, догодина Джиленхол ще бъде носител поне на „Златен глобус” за ролята си на Принца.

Не по-малко перфектна е женската част от романтичната двойка на филма – Джема Артертън в ролята на незабравимата принцеса Тамина. Джема е новата любимка на Холивуд, която съчетава по иноземен начин нечуван актьорски талант с натурална красота и английски акцент. Специално за филма, тази всеотдайна девойка се е подложила на неописуем дерматологичен стрес, защото бронзовият й загар е толкова интензивен, колкото на току що извадено от фурната печено пиле. Ако помните добре ролята й на белоснежната Strawberry Fields от последния Бонд, вече трябва да Ви е ясно, че запържването из солариумите, което са й причинили, е актьорско геройство, сравнимо само с превръщането на Шарлийз Терън от секси мацка в ебати грозилището за Monster. Какво да се прави, понякога изкуството иска жертви. Всъщност, Атертън не е виновна, че от началото на кариерата си е тайпкаствана като божествена ханъма, защото явно достолепната й осанка е подходяща точно за подобни сюжети. Един от най-художествените плюсове на настоящия филм е показното натъртване на красотата й. Все пак, всички полово активни мъже помнят култовата сцена в началото, когато воалът на принцесата е вдигнат и всички в залата ахват от подпоясна възбуда. Но по-важното е, че Джема винаги изглежда сериозно и придава тежест на ролите си на предводителки и любовни интереси на фентъзи герои /нека не забравяме че наскоро блестя и в „Сблъсъка на титаните„/, така както никой друг не може. Химията между нея и Джиленхол струи на талази и на места е толкова концентрирана, че ще предизвика реакции като от напръскване с дезодорант Акс в очите. Спомнете си безбройните комични моменти, които започнаха още в трейлърите – Тамина: „Казвам ти къде да ходиш, само защото виждам, че ти отива да изпълняваш заповеди”, Дестан: „Не насилвай късмета си [смее се]”; Тамина: [мига на парцали] „Трябва да има причина да не можеш да отделиш очи от мен [продължава да мига]”, Дестан: „Ъ-ъ-ъ-ъ…”. Повярвайте, това е само част от примерите на свежарско взаимодействие между влюбените гълъбчета, които ще Ви държат на ръба на стола. Джема е толкова добра, че ако някой в момента ми зададе въпроса дали тя е по-кадърна актриса от Мегън Фокс, ще му отговоря смело и утвърдително, а това значи много.

Не по-малко перфектна е женската част от романтичната двойка на филма – Джема Артертън в ролята на незабравимата принцеса Тамина. Джема е новата любимка на Холивуд, която съчетава по иноземен начин нечуван актьорски талант с натурална красота и английски акцент. Специално за филма, тази всеотдайна девойка се е подложила на неописуем дерматологичен стрес, защото бронзовият й загар е толкова интензивен, колкото на току що извадено от фурната печено пиле. Ако помните добре ролята й на белоснежната Strawberry Fields от последния Бонд, вече трябва да Ви е ясно, че запържването из солариумите, което са й причинили, е актьорско геройство, сравнимо само с превръщането на Шарлийз Терън от секси мацка в ебати грозилището за Monster. Какво да се прави, понякога изкуството иска жертви. Всъщност, Атертън не е виновна, че от началото на кариерата си е тайпкаствана като божествена ханъма, защото явно достолепната й осанка е подходяща точно за подобни сюжети. Един от най-художествените плюсове на настоящия филм е показното натъртване на красотата й. Все пак, всички полово активни мъже помнят култовата сцена в началото, когато воалът на принцесата е вдигнат и всички в залата ахват от подпоясна възбуда. Но по-важното е, че Джема винаги изглежда сериозно и придава тежест на ролите си на предводителки и любовни интереси на фентъзи герои /нека не забравяме че наскоро блестя и в „Сблъсъка на титаните„/, така както никой друг не може. Химията между нея и Джиленхол струи на талази и на места е толкова концентрирана, че ще предизвика реакции като от напръскване с дезодорант Акс в очите. Спомнете си безбройните комични моменти, които започнаха още в трейлърите – Тамина: „Казвам ти къде да ходиш, само защото виждам, че ти отива да изпълняваш заповеди”, Дестан: „Не насилвай късмета си [смее се]”; Тамина: [мига на парцали] „Трябва да има причина да не можеш да отделиш очи от мен [продължава да мига]”, Дестан: „Ъ-ъ-ъ-ъ…”. Повярвайте, това е само част от примерите на свежарско взаимодействие между влюбените гълъбчета, които ще Ви държат на ръба на стола. Джема е толкова добра, че ако някой в момента ми зададе въпроса дали тя е по-кадърна актриса от Мегън Фокс, ще му отговоря смело и утвърдително, а това значи много.

В ролята на нагъл собственик на щрауси за надбягване /пореден гениален сценарен ход!/ и мечтател за свободна от данъци Персийска империя /ето – още един! – на репликата му за tax-free златото в чукарите на Киргизтан се съсипах от смях и половината кино взе да ме гледа странно, все едно съм изсипал пуканките и кока-колата си върху нечия перука/ е кастнат Алфред Молина, който измива срама от предните си злодейски роли като Д-р Октопод от „Спайдърмен 2” и Ангел от „Мавърик” и се доближава доста до вдъхновеното си изпълнение от шедьовъра „Шифърът на Леонардо”. Мисля, че след настоящата му роля, Молина най-сетне ще бъде оценен като истински талант и добър комедиант, съчетаващ в себе си забавност и заплашителност. Особено ми хареса сребърния му зъб, който автоматично вдига оценката за филма ми със седем десети. Именно с Молина са свързани основните веселяшки моменти, които имат за цел да демонстрират свободата, с която сценаристите си служат със забавни похвати от различен тип /„Купих тази робиня и смятам да я продам за една камила.” – „Да, камилите са по-безопасни.” [опит за битов хумор] – „Но ти ме лъжеш – тя струва поне две камили.” [опит за животновъдски хумор]/. В ролята на Чичо Назим блести Бен Кингсли, който е сравним с Ицхак Щерн от „Списъкът на Шиндлер”, но този филм има предимството, че поне е цветен. Злокобността на героя му е подчертана от тежката очна линия, която може да съперничи само с гримьорските умения на Ева Грийн, когато я хванат лудите и започне да рисува по лицето си с моливите и боичките.

Вече споменах за качествата на сценария, но искам да обърна специално внимание на няколко съществени момента. Първо, гейм-идолът Джордан Мехнер е дал не само благословията си за този проект, но и лично е съчинил историята на филма. И така както веселите подскоци на 8-битовия Принц над ями с шипове и падащи платформи, бяха с единствена цел той да се качи до най-горната кула на замъка, да пребие лошия везир и да се копулира с принцесата, което бе достатъчно да заплени фантазиите на всеки 8-годишен дрисльо, така и адаптираната история на филма е пленителна за всеки уважаващ сериозното фентъзи със смисъл и послания индивид. Подскоците на Принца не само че изглеждат по-реалистично, отколкото в компютърната игра (и дори от втората част, излязла вече за 16 битова платформа), но и са естествен катализатор на взаимоотношенията между главните герои, защото Тамина просто няма как да стои безмълвна при вида на толкова концентрирана мъжественост и акробатичност събрана в толкова малко място, а именно – в тялото на Дестан. Ако разчитате обаче на черно-бели момичешки фантазии – сбъркали сте филма и по-добре изчакайте „Тялото на Дженифър 2” да излезе директно на видео догодина. Чрез провокативния образ на Тамина, сценаристите успяват да изградят пълнокръвен характер, който не е просто жадната за развратен персийски секс шаврантия, която би разтворила крака пред всеки който може да направи две набирания, три салта и четири кофи. През първата половина на филма Тамина е хитра лисица, която гони и своите собствени цели, а именно да протектира кинжала от попадане в неподходящи ръце, жертвайки от време на време любовта си от пръв поглед по Дестан, и сервирайки му неприятни изненади, но с благородна цел /например, има един прекрасен и много идеен момент, в който тя пада безжизнена насред пустинята, той се връзва, отива до нея и тя го нокаутира, отмъквайки му кинжала/.

Виждате как този филм е написан с идеята да предлага оригинални туистове и да държи в напрежение зрителя от първата до последната секунда. Заклевам се, че никога не бих предположил, че драматичния финал след смъртта на Тамина, после би се превърнал трогателен хепи-енд с поредното връщане назад във времето и започване отначало. Ето как по един крайно ефектен и ефективен начин, сценаристите прокарват идеята за това, че животът е просто едно бяло платно, което всеки сам може да напише както му изнася и когато на двама души е писано да споделят един и същ харем, то колкото и да умират, все ще бъдат заедно на финала.

Другото важно нещо, което определя качеството на сценария е фактът, че той очевидно е продукт на Холивудската машина, в която колективният брейнсторм с цел изчисляване на финален продукт, така че той да апелира към максимален брой средни зрители, е по-важен от индивидуалното творческо мислене. Честно казано, на мен вече ми е писнало да гледам искрени и лични филми, които предлагат оригиналните идеи на авторите им. Ако толкова съм тръгнал да ритам за подобни филми – бих отишъл да гледам поредното снесено от Атом Егоян недоносче, а не на приключенска епика. Така че, свалям шапка на сценарния екип на „Принца на Персия”, който е полирал филма по време на многобройните си срещи с Джери Брукхаймър, така че да донесе максимална наслада на всеки фенбой-арабист като мен /а защо не и на Вас?/. Креативния гений на този Продуцент на Продуцентите е виден във всяка дума и всяко движение на всички герои. Гледайте филма и ми кажете после, честно, виждали ли сте през живота си нещо по-забавно от рояк озверели щрауси, които се надбягват за вниманието на зрителя? И после не се чудете защо оценката е толкова висока.

Но сценарният гений прозира не само в цялостната методика, по която е написан „Принцът на Персия”. Той блести и в това, че е воден от максимата „не поправяй това, което не е счупено” и с пълни шепи черпи от стари и нови класики, правейки филмът да изглежда като забавен пъзел и своеборазен “the best of”. Така например, още в началото ще се насладим на оригиналната и непоказваната никога досега в приключенски филм сцена на юмручна схватка между два полу-голи екземпляра от мъжествен пол, която сцена е напълно необходима не за друго, а за да насочи вниманието на зрителя още от самото начало, че принц Дастан е един наистина як селяндур с авантюристичен дух и съвсем леко окосмена гръд. Сигурен съм, че всяка прилика с аналогични сцени на мъжествена показност е напълно случайна. Няма как и да не забележим с добро око леките заемки от „Властелинът на Пръстените”, особено в сцените с препускащите хасасини, които са съвсем неумишлено докарани да изглеждат като Черните Конници от толкиновата адаптация, но с добавена щипка персийска приказност. Винаги е приятно да видиш как някой надгражда качествено над вече изпитани похвати! Почитателите на класическите хитове на Дисни със сигурност ще разпознаят една заемка, стара като света, но пък излъскана до блясък и трансформирана за нуждите на филма по перфектен начин. Спомняте ли си историята за малкото лъвче, което има мъдър баща, който бива убит от злия чичо, а невинното хищниче от сем. „котки” е обвинено за кончината му и е принудено да бяга в пустинята. Това е синопсиса на „Цар Лъв”, ако не сте се досетили. А сега да видим и премеждията в тук коментираната лента – младият принц има мъдър баща, който бива убит от злия чичо, а невинният калпазанин от сем. „Джиленхол” е обвинен за трупа му и е принуден да бяга в пустинята. Нещата се припокриват повече и от сюжетите на „Покахонтас” и „Аватар”, като за хранителна добвка може да се допълни, че в „Принцът на Персия” Дастан неколкократно бе наречен „лъвът” на Персия. Но не, това не е повод за хейт. Предпочитам 100 пъти да видя добрата стара изпитана формула по нов и излъскан начин, отколкото някакъв смешен опит за оригиналност, над който да си блъскам после главата.

Говорейки за Брукхаймър, редно е да споделя още няколко реда и за него, но на този чисто нов абзац. Ако има някой който знае как да троши пари за развлекателни филми, то това е той без всякакво съмнение! Спомнете си “Национално съкровище”. Или „Крал Артур”. Или „Армагедон”. Или „Грозна като смъртта”… Погледнете списъка му от филми в imdb и ми кажете честно, можете ли да се сетите за друг продуцент, който да налива ненормални пари в толкова оригинални проекти. Какво ще кажете за „Карибските пирати”? Нима не дължим на Брукхаймър прекрасната екранна двойка Киййра + Орландо = ВНЛ, която е засенчена само от Джиленхол + Артертън = ВТФ? Нима не бе той този, който навреме и съвсем заслужено изрита гъза на некадърника Алан Силвестри и наместо него докара армията от виртуози на филмовата синтетика от Remote Control, които направиха музиката на този иначе пиратски филм да звучи все едно Брус Уилис монтира атомна бобма в ядрото на комета. Ако това не е оригиналност, то кое е, кажете ми? Говорейки за „Карибските пирати” – нима тази трилогия (засега) не се нуждаеше от достоен заместник, докато чакаме четвъртата част? Нима нямаме нужда от Flash Forward сега, когато Lost приключва? Имаме, по дяволите! Хората винаги ще имат нужда от качествено кино, което да запълва дупките на ежедневието им. И Брукхаймър е човекът, който е призван да прави това. Той до такава степен е поел креативния контрол на продукцията, че дори е отишъл до Хари Грегсън-Уилямс – композитора на “Принцът на Персия”, и му е казал, че иска саундтракът на филма да бъде колкото се може по-героичен и съвсем в духа на този на Ханс Цимер от Пиратите. И резултатът е налице – вместо отчайващата оркестрална гротеска от “Небесно царство”, която изобщо не ставаше за слушане, тук имаме ритмични синтетични loop-ове, примесени с ориенталски мотив, който ми въздействаше във всеки от четиринайсетте пъти, в които беше употребен, все едно го чувам за пръв път. Изрично ще спомена и игривата мелодия като от анимация на Dreamworks, звучаща по време на надбягването с щраусите, която за пореден път подчерта сериозните намерения на всички, намесени в продукцията и степента на творческа свобода, която са имали. Единственият минус по отношение на музиката, а и на филма като цяло е, че исках по-рокаджийско звучене и повече употреба на електрически китари, но явно някъде по трасето инструкциите на Брукхаймър са се загубили /или както биха казали несправедливите циници – са срещнали отпора на полуприличния вкус/. А, да, и вместо с песен на Аланис Морисет исках да свърши с някаква жица поне на „Импотентна бисквита” или “9 инча нокти”.

Едно от нещата, които ми направиха особено добро впечатление бе и правилната употреба на PG-13 рейтинга, липсата на който досега така силно пречеше в други заглавия на Дисни, като например „Играта на Играчките”. Тук обаче, това възрастово ограничение е използувано в най-адекватна форма и показва на малките деца за пореден път добри житейски уроци, като например, че ако гърлото на даден човек бъде порязано, от него ще потече само толкова кръвчица, колкото да се образува тънка червена линия, независимо от факта, че по принцип, при подобен завършващ удар, цялата стая, плюс части от прозорците на съседната махала, биха били обагрени в алени пръски. Така че, мили деца, имайте това в предвид – повечето оръжия са безкръвни, така че не се притеснявайте да изпробвате новия кухненски нож на мама върху съседската котка, защото няма никаква опасност да си изцапате ръцете.

Остана да засегна само гениалната режисьорска работа на ветерана Майк Нюъл, който както може да се очаква след „Четири сватби и едно погребение” е в стихията си, когато стане дума за приключенски адвенчър. Ако правилно си спомняте, точно Нюъл беше този, който успя да измие позора на Алфонсо Куарон от „Хари Потър и Затворника от Азкабан” със следващата част – „Орденът на Феникса”, и да върне поредицата за очилатия маг там, където Крис Кълъмбъс я постави с първите две части – а именно рамо до рамо с „Властелинът на пръстените”. Но стига сладки спомени, Нюъл тук надминава себе си. Филмът е пълен с невероятно жълти кадри, в които камерата хвърчи епично и представя действието от разнообразни ъгли, предлагайки ни оригинални зуумове и невъзможни изтегляния, които слагат дори експерти в областта като Курт Вимер („Ултравиолет”) в задното джобче. Екшън сцените са зашеметяващи и съдържат множество забавени каданси, които в критичните моменти се забързват и създават чувство на насечена динамика. Мисля, че нехранимайкото Зак Снайдер има на какво да се научи от този филм. И не на последно място – въпреки че по-циничните зрители вероятно ще оприличат аудио-визуалните ефекти в сцените с връщането на времето назад, като пост-алкохолна забава на  doomy от Форплей, който е изял две тави печена тиква, огъзил се е срещу камерата и е дал няколко анални залпа… те изглеждат и звучат… епично – например Дестан се напуква целия и започва да се разпада на атоми, молекули и Прах като от „Златния компас”, и всичко е толкова бляскаво, че човек трябва да си сложи два чифта слънчеви очила един зад друг, за да не ослепее от толкова красота по екрана. Това ме плени още в трейлъра!

И така, достигнахме до финала на най-положителното ревю на този блог за цялата му мизерна история и се съмнявам скоро да гледам нещо, което да надмине качествата на „Принца на Персия”. Това е шедьовър на холивудското развлекателно кино, който за нищо на света не трябва да пропускате! Не слушайте какво говорят заспалите критици, вслушайте се поне веднъж в писъците на Роланд от Шадоуденс, с когото по нещастно съвпадение на обстоятелствата този път сме на едно (1) мнение – а именно, че това е не само най-великият летен блокбастър от „Фантастичната четворка” насам, но и е филм изпълнен с впечатляваща актьорска игра, пукащ се по шевовете от метафори, алюзии и пр. храна за размисъл, продуциран и режисиран с виртуозен замах, който е отвъд максимума на десетобалната скала. Следователно, нямам друг избор, освен да му дам:

Оценка: 13.2/10

P.S. Очаквайте с примирено нетърпение и ревюто на свръхинтелектуалният ми и строен като топола колега doomy, който има полезния навик, като един същи „Принц на Персия”, да пътува напред и назад във времето, гледайки филми и ревюирайки ги преди премиерите им в България веднага след като излезнат на DVDSCR-rip, но с оправданието, че ги е гледал във Виена /последният пресен ексклузивен случай бе “Очи от рая”, където той се „връщаше от киното” няколко месеца преди разпространителите въобще да решат дали ще внасят филма/. Сигурен съм, че талант като неговия отново ще има как да ни обогати духовно, търкаляйки се толкова успешно по ръба между информативността и забавата. Премиенрата дата бе насрочена за утре /вторник/, ако плановете не се провалят заради някое внезапно пост-абитуриентско повръщане.

Автор: Silver