Кое е това, което свързва всички комиксови продукции, независимо каква история ни разказват? Точно така, клишето – доброто, старо и мазно клише, което е впръскано толкова навътре в текстурите им, че дори самите герои сякаш знаят, че копират някой друг. Наскоро обаче излезе филм, който също е за супергерои, също е по комикс, но… опитва да се отскубне от задушаващата хватка на клишето, представяйки ни един /уж/ реалистичен и брутален свят, в който супергероите са просто обикновени хора с обикновени проблеми, които биват пребивани, само защото са се облекли със зелени водолазни костюми. Този филм носи цветистото име „Ш*т в ГЪЗА” и е бил предвиден да служи точно като такъв шут, но предимно за гъза на зрителите му, които по предварителни планове е трябвало да се шокират от жестокостта и оригиналността му до такава степен, че дори да го харесат. Преди да разберете доколко това се е получило, трябва да отворя и затворя обичайната си скоба и да помоля смирено за прошка, че отново закъснях с ревюто си и бях изпреварен от армията кретени на Forplay, парадиращи със способността си да са винаги в полупияно състояние, които са закичили този /нека го кажа директо още тук/ вмирисан отвсякъде филм с 9.5/10, само защото вътре има малолетна пикла, която коли мафиоти, докато псува на майка.

Нека обаче сега обърнем внимание на сърцевината на всичкото това, за да разберем защо филмът не успява да премине по скалистия ръб на иронията. Всичко в него е така омешано, че дори сравнително интелигентни индивиди, като читателите на този блог, могат да се объркат какво точно гледат – притча на „Дисни” за подрастващи нърдове или пародия на „Убий Бил” с малки момиченца. Защото „Ш*т в ГЪЗА” е точно толкова едното, колкото и другото и както устремно се старае да бъде първото, така и всичко отива по дяволите, когато започнат напъните за второто. Филмът ни запознава с болезнено познатата история на махленския капут, който има всички вродени качества на средностатистическия тийн-загубеняк – бива тормозен от батковците в СОУ-то, ежедневната му компания са два наказани от Бог простака, комуникативните му умения с противоположния пол са принизени до нечленоразделни бърстове на звук, примесени с тежко и възбудено дишане, а в самотните онлайн нощи протагонистът обича да се пипа по секретните си органи, докато в същото време тайно мечтае за любовта на някаква местна мръхла. Запознайте се с Дейв Лизевски – един напълно нормален американски парцал, който обаче ще направи немислимото – ще се превърне в култов супергерой и то не посредством извънземни пръстени, контаминация с паешка отрова или ирадииране от смъртоносен минерал, а просто като си поръча смешен псевдо-нинджа костюм от e-bay и тръгне по улиците, за да унищожи неправдата до крак. Защото – нека бъдем честни – САЩ е страната на неограничените възможности – там всеки, който иска да бъде супергерой, просто става такъв само с два клика на мишката /така както в България всеки фъфлещ брадат гном с его, завършил някак университет, може да се превърне в уважаван от 11-годишните момченца гейм-журналист/. Филмът явно се опитва още в началото да обещае на зрителя, че това което ще гледа няма да е поредното самоосъзнаване на един неразбран юноша, а нещо много по-драматично и брутално, което ще покаже какво би се случило с един обикновен супергерой в един съвременен свят, в който единствените му специални умения са в това да борави с клавиатурата също толкова сръчно, колкото и с възпроизводителните си израстъци.

И така, преливащият от невинност Дейв се самоназовава с позивната Kick-Ass, което е доста добре подбрано име, особено на фона на десетките юмручни хитове, които впоследствие ще изяде. Първият му и доста аматьорски опит за саморазправа с банда селски гангстерчета завършва почти фатално за крехкото му телце, тъй като още на втория замах, бива пронизан в коремчето, а няколко секунди по-късно e блъснат и от някакъв автомобил, за по-сигурно (1). Оборудван с железни прътове, имплантирани в счупените му стави (2) и с обещанието, че нервите му са критично разкъртени и Дейв почти няма да усеща болка, Ритни-Гъз се завръща на бойното поле, почти веднага след изписването си от поликлиниката, защото това все пак е филм за супергерои, а кой иска да гледа супергерои, които лежат в перманентна кома? При втория си полеви опит, Удари-Дупе успява да спаси някакъв прошляк от групичка агресивни биячи, печелейки от това така необходимата медийна популярност в YouTube (3).

Преди да сте забравили за цифричките в скобите, нека да Ви ги разясня, защото в тях се съдържа фундаменталният сценарен проблем на „Ш*т в ГЪЗА”. Кажете ми /ако можете да броите до толкова много/, в колко филма сте виждали ненадейно изникнал автомобил/автобус/камион да помита главен герой и има ли въобще смисъл от този филмов похват след всичко, което серията за тийнейджърска масова „Предизвестена смърт” направи за него? Ето тук е причината за фейла на „Ш*т в ГЪЗА” – това е филм, който надува бузи да се надсмее над адските супергеройски /и въобще филмови клишета/, но в крайна сметка се възползва по най-долен начин от тях, за да функционира. Това, което се споменава между другото в повечето филми като умен one-liner на тема YouTube, тук е раздухано до степен сюжетът да зацикли без намесването му /главният герой не само става максимално популярен благодарение на видео-сайта, но към финала се осъществява специално организиран интернет стрийм, чрез който цял свят може да следи пряко някакъв безинтересен селски кютек, който трябва да се явява нещо като развръзката на филма/. Същото е и с имплантираните железа в тялото на Ритни-Гъз и едва ли аз съм единственият, който веднага е направил паралел с адамантения екзоскелет на Хю Джакман. Отново пример за адско клише, без което на практика „Ш*т в ГЪЗА” е нефункциониращ. Дори само тези няколко примера, а до края ще се насладите на десетки други, показват ясно неориентираността на филма – той се опитва да третира клишетата в супергеройските филми, както „Смотаняци 2” се опитва да третира „Рамбо”, но махнете ли ги, от него  ще останат едните голи претенции, защото филмът на практика е роб на това, което иска да осмее.

Но да продължим нататък. За щастие, въпреки всичките удари на съдбата, които Дейв понася по маскираната си същност, той успява да започне първите стъпки в свалянето на отколешната си любов, представяйки й се без особени проблеми за безобиден педераст, като че ли прясно отлюспен от Shadowdance. И тъй като този филм е надарен със супер реалистичност, мацката веднага се връзва на пъкления план, разголвайки се за нула време пред него, и дарявайки го с честта, като първа нейна приятелка, да намаже сенсуално гърба й с някаква субстанция. Следват: ококорени очи, въздишки, подути гащи и пр. предвидими неща, от които всяко уважаващо себе си n-то продъжление на „Американски пай” би изпаднало в артистично комоцио. Разбира се, и без да Ви казвам, ще се досетите, че към финала Дейв ще й се появи във водолазния си костюм, за да разкрие и непедерасктата си същност, като за доказателство на тази теза ще я изчука внезапно върху кофите за боклук. Добре, ако този филм е мерило за съвременното поведение на американската младеж, то още утре ще си сложа ръчно изплетен суперге(ро)йски пуловер и ще тръгна по селските улици в търсене на циганин, който да пребия.

Но стига толкова предучилищни страсти – премеждията на Дейв и сексуалните му търсения са само половината от неприятните новини. В самото си начало филмът ни запознава с още двама герои, които явно са изпълнили мечтата си да се самообяват за маскирани отмъстители много преди Ритни-Гъз. Това са „Големият Татко” /Никълъс Кейдж/ и малолетната му щерка “Hit-Girl” /Клоуи Морец/, които също се борят с организираната престъпност, но този път гонейки някаква цел и посока. Първата сцена с тях директно показва ядрото на взаимоотношенията им и представлява нестандартен според терминологията на „Ш*т в ГЪЗА” бащински жест на няколко изстрела в малолетно тяло. Правилно, „Големият Татко” е любящ и добронамерен баща, който се грижи за малката си дъщеря, докато обаче в същото време е беснеещ психопат, който носи костюм, краден от дизайнера на Брус Уейн и умишлено промива пустичкото мозъче на 11-годишната си щерка. “Hit-Girl” пък от своя страна е невинното и сладко съседско момиченце с руси къдрици и неизраснали зъби, докато в същото време е безжалостна убийца и специалистка по оръжейната техника. Преди да ви разкажа за сценарните бомби, които са заложени в тези герои, нека само да спомена набързо, че добрите във филма естествено се съюзяват и заформят супергеройска тройка от възбуден нърд, дърт психопат и руса нимфетка. Скоро обаче, мечтите им са покрусени от лигавото копеленце Кристофър Мунц – Плас, познат още като шибания МакЛъвин от „Superbad”, който се явява сина на лошия мафиот Марк Стронг /”Шерлок Холмс”, “Робин Худ”, с други думи – typecast alert/ и е решен да помогне на татко си във всички начинания, които не изискват от него тежък физически или умствен труд (точно както в „Спайдърмен”). Връщайки се пак на темата на необузданите клишета, на които хем трябва да се смеете, хем трябва да ви ангажират емоционално: причина за психосоматичното състояние на активна агресия на „Големия татко” е точно героят на Стронг, защото както във всеки третокласен екшън с Ван Дам и Сегал, Татко е загубил жена си заради него и леко е озверял. Няма да обяснявам повече, само ще кажа, че на финала има един потресаващо нелеп изстрел с базука, който ме накара да си спомня колко адекватно изглеждаше навремето изстрелването на миризливия арабин с ракетата на Хариера от финала на „Истински лъжи”, а онова дори не беше просто комедия/пародия.

Стига толкова свободен преразказ, мисля че добре схващате какво имам предвид, когато казвам, че самият филм не знае къде се намира, нито за кого е правен, нито какъв е жанрът, който се опитва да гони, нито каква реакция иска да предизвика у Вас. Но може би точно там е чарът му? Да бъде просто непретенциозно забавление? Непретенциозно – my ass. Щеше да е непретенциозно, ако я нямаше нахаканата противоречивост, прекомерната бруталност и шокиращата му вулгарност. Все пак, къде другаде във филм ще видите 11-годишно момиченце да чупи кости, реже гърла, дупчи черепи и всичко това с добре отработен финес? Къде другаде може да видите същото 11-годишно момиченце да използува социално неприятни думи като “cunt”, “fuck” и т.н. и то с беззъба усмивка на уста? Къде другаде може да видите и същото това момиченце, облечено в кожен костюм, да бъде ритано на земята, докато не започне да храчи кръв? Е, ако не сте, но по някаква извратена причина винаги сте си мечтали да видите нещо подобно на екран – мисля че точно това ще е Вашият филм, защото някъде от половината нататък, „Ш*т в Гъза” усилено започва да разчита точно на екстра нестандартния образ и безмилостна каризма на малката „Hit-Girl”-ка. Сигурно сте се сетили и сами, но точно тук е причината неадекватниците от Forplay да скроят подобно хипер позитивно ревю, за толкова повърхностно въздействащ филм. Та те можеха да го направят спокойно и по red band трейлъра. „АХАХАХАХА МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ ПСУВА КАТО ДОКЕРКА И КЪЛЦА ГЪРЛА ХАХАХАХАХАХА, ФАКИНКУУУУУЛ ПИЧОВЕ…”, казал blood man /простете, но кой Ви измисля никовете на Вас?/ и сложил поантата, забравяйки, че не ревюира смешно клипче от интернет, което му е пратено в чата, а пълноценен филм. Ето това е менталността на уж възрастните индивиди на Forplay, чийто пореден пубертет започва наново винаги около пикни като „Ш*т в ГЪЗА” или поредното изпражнение, родено в седмия месец от есхола на Кевин Смит. И после що никой не ги чете… Но тъй като винаги се старая да съм конструктивен в критиката си, дори когато касае някои олигофрени /да не споменавам имена на прасета, дето стигат дотам да ме оdoomват на форума си кой съм и кви цели имам/, за да не бъда обвинен в непровокирано заяждане, тук ще го направя културно: Скъпи… колеги, не, това, че тука имате дрисла с бяло около устата, която раздава правосъдие и държи тон, НЕ е достатъчно за един филм да бъде оценен като шибан шедьовър. Това всеки, вкл. Уве Бол, ако не сте наясно, може да го направи. Подобен род нахална провокативност е много трудно да бъде каналиран и да работи с останалите компоненти на филма, без да стърчи безцелно като Koralsky в 8 сутринта пред изтрезвителното. Осъзнайте се най-сетне, for the love of God!

Странното е, че истерията около този филм не е свързана само с безхаберни сайтове като Forplay. Въпреки признанията, че малолетната актриска Клоуи Морец играе прилично за възрастта и претенциите на режисьора, точно с нея бяха свързани по-голямата част от целомъдрените врясъци на възмутената публика. Как можело 11 годишно момиче да бъде подлагано на такова насилие, нецензуриран език и нещо повече – да бъде превърнато в обект на сексуални желания Наистина, как може, бе? Къде се намираме? Това да не Ви е Франция? Колкото и на либерална да се прави Америка в наше време, явно цензурата на САЩ все още не може да приеме някои неща, които за останалите хора не са нищо чак толкова впечатляващо – така например никой не реагира, когато поредният чернокож рапър се събуди с пръснат череп, но само някое детенце да бъде зашлевено зад врата и нещата стават лични. Е, вярно че “Hit-Girl” има навика да употребява саркастични словосъчетания, които ако аз бях използвал на нейната възраст, със сигурност щях да стана горд притежател на два чифта насинени от родителското тяло бузи, но какво пък толкова, за Бога? Огледайте се през илюминатора на живота си – 11 годишните момиченца вече правят много повече от това да псуват с его. А относно сексуалната нагнетеност на образа на “Hit-Girl”, не си мислете че това е моя измислица, а просто прегледайте произволен кино форум и се насладете на педофилските щастия там, надяващи се на всякакви наслади с невръстното й телце.

Това, което наистина е интересно е начинът, по който образът на “Hit-Girl” е показан на екран. Първото нещо, което зрителят осъзнава е, че тя е перфектната малогабаритна машинка за изтребване на престъпна сган, която изпитва удоволствие от това да прави добро, трепейки лошите и помагайки на своя мил татко. Но това, което повечето от Вас вероятно няма да забележат /не толкова защото са простодушни, а защото режисьорът е пропуснал чудесна възможност да напълни образа с малко повече смисъл от блъскане, ритане и тръшкане/, е че тя всъщност е (или по-точно можеше да бъде) точно обратното на този образ – психически изкорубена развалина, носеща емоционален багаж с размерите на пътнически автобус, която е доминирана и мозъчно промита от сляпата жажда на баща си за отмъщение, превърнал я в един обикновен безчувствен инструмент и игнорирал напълно нещата, от които има нужда едно малко момиченце – акто например училище и приятели. Представете си колко смехотворни бяха изказванията на множество феминистично настроени чанти, които тръбяха наляво и надясно, че “Hit-Girl” била едва ли не пример за подражание в областта на женската еманципация, независимост, борбен дух и т.н. облаци от анален газ. Истината е малко по-завоалирана – “Hit-Girl” е продукт точно на мъжкото мислене, изваяна и регулирана по желанията и целите на баща й, без собствена преценка или интереси. Ще ми се на режисьора Матю Вон да му беше хрумнало да задълбае малко повече на тази тема, а не просто да остава на примитивното ниво, на което псувните на малката пръдла просто галят ушите на жадните за плосък цинизъм зрители, и толкова.

Отваряйки дума за режисьора – той до момента е сътворил две образувания, които в една или друга степен бяха толерируеми, въпреки безкрайните си проблеми. Вон стартира като уона-би-Гай-Ричи с „Layer Cake”, който имаше няколко интересни аудио-визуални хрумвания /макар и още да се питам в кошмарите си дали да пуснеш “Ordinary World” на Дюран Дюран като фон на някаква кървава схватка в сладкарница е черешата на тортата или хлебарката в супата/, но ще се помни по-скоро с нахалността си да убие най-ненадейно и безцеремонно главния си герой в последната секунда на филма. Забелязвате ли сега патерна на превзетата очевидна скандалност? Вторият му филм „Звезден прах” за щастие беше по материал на Нийл Геймън, което в комбинация с още по-развинтената му визуалистичност /особено предвид мизерния бюджет/ го правеше най-малкото непретенциозно и гледаемо детско фентъзи, далеч от мизерията, наречена „Нарния”. За режисурата на Матю Вон в „Ш*т в ГЪЗА”, чисто като техника, могат да се кажат предимно хубави неща, най-вече защото не се старае самоцелно да изпъква с евтини номерца /това, както видяхме успешно го правят други филмови компоненти/, а е просто ефективна и стегната.

Това обаче, което главоломно проваля филма е музиката му. Искам да Ви споделя, че това безчестие, наречено филмов саундтрак на „Ш*т в ГЪЗА” се оказа престъпление дори за ушната ми кал и на моменти ме караше неистово да завиждам на глухонемите. На хартия в кредитите имаме четирима композитори, сред които се открояват Илан Ешкери (доста добър в предните два филма на Матю Вон) и Джон Мърфи (който помним от „Съншайн” и първия трейлър на „Беоулф”) На практика обаче положението е трагикомично и прилича на купата с пунш на студентското парти – всички искат да се изпикаят в нея, но когато го направят, вкусът вече не е същия. Единственият момент, който музикално не вони на прекатурено нощно гърне, е първата тренировка на Лизевски по покривите, когато едва не се самоубива в ентусиазма си. Изпитвам затруднения да преценя кой от композиторите е сътворил парчето, което звучи, но явно това си е останал самотен пристъп на здрав разум и вкус, защото останалата гнилоч, на която лабилната ми музикална култура бе подложена, може да съперничи само с изстъпленията на звукорежисьорите от Big Brother Family. Нека бъда конкретен: във филма ще Ви сполети еклектична канонада от Prodigy, Енио Мориконе, детски песнички, 80-тарска синтетика като писана от Вангелис, оперни изпълнения, класическа музика… както и гвоздеят на програмата – “In The House/In A Heartbeat”, което сигурно е най-популярния темп-трак в момента и на всички толкова им харесва как стои в безмозъчните екшън-сцени, че направо дописват Джон Мърфи като четвърти композтитор, за да си го използват със здраве, докато Ник Кейдж троши лоши тикви на забавен каданс. Думите са слаби, за да опишат това разностилие и жанрова неориентираност, която прави целия филм да изглежда като случайни сцени закърпени една за друга. И тук прозират плоските намерения на Матю Вон, защото точно това е похватът на Тарантино открай време, който за последно чухме в „Бастердите”. Но едно е да сложиш Мориконе като фон за спагети-уестърн, ситуиран във Франция по време на Втората световна, и щипка Дейвид Бауи за разкош /педали от Shadowdance, простете, че ви употребих любимата дума/. Друго е да се държиш цял филм като умствено разклатено пишлегарче, което иска просто да звучи куул, и следователно слага всяко първосигнално нещо, което му се е сторило, че ще пасне на сцената, без връзка с каквато и да е концепция и консистентност. Не ми се пише повече за музиката, повръща ми се, и ако се чудите защо оценката е толкова ниска – да, ето заради това е.

И преди някой да се сети да ме критикува за поредните дълги и нечитаеми абзаци, време е за Ваше и мое щастие да приключвам с това ревю, защото невроните ми вече пеят няква лебедова песен. Въпреки критиките ми по отношение на зависимостта на филма от клишетата, при все че явно идеята му е да се ебава с тях; въпреки първосигналната му провокативност под формата на вербално и физическо свръхнасилие упражнено от и върху малолетни, това всъщност са от по-бледите кахъри, които по никакъв начин не могат да се мерят развалината, която се оказва „Ш*т в ГЪЗА” заради безпрецедентно неадекватния си музикален съпровод. Слабите места на Матю Вон от предните му филми лъсват с пълна сила и тук, и ако този човек желае да започнем да взимаме насериозно режисьорските му опити, е крайно време а) да се въздържа от превъзбудена скандалност, зад чиято повърхност няма нищо и б) да си отгледа някакъв маргинално адекватен музикален вкус, когато реши да се прави на много поп-траш. Истината е, че този филм не е кой знае колко далеч от прилична гаргара на супергеройска тема, защото работи добре в моментите, в които костюмираната наивност на Лизевски се сблъсква с трезвия ум на обикновените хора, които се чудят дали са открити хапчета против това, от което страда. С оглед на „Спийд рейсър” и останалата филмография на Уашовски, не ми е трудно да си представя как те /или МакТийги/ биха напипали пулса на подобен род герои /особено що се отнася до драмата на дуото баща-дъщеря/ и биха направили не само стилизирана притча за тържеството на наивитета, но и в пъти по-добре решен аудио-визуално филм. Сега за пореден път ни остава да съжаляваме за поредната пропиляна възможност и уродите, които са паднали дотам, че да я превъзнасят в сегашната й форма. Надявам се, че не сте от тях. До скоро.

5.3/10