Здравейте приятели, надявам се, че Ви намирам в добро здраве. Постарах се максимално бързо да Ви поднеса мнение за новия блокбъстър на Ридли Скот, преди някой гений на перото, обитаващ кочината Forplay, да е овапцал филма, себе си и интернет пространството като цяло в поредното си смехотворно изстъпление, наречено кино-ревю, но отново закъснях – брадясалият алкохолик Snake се разфъфли вече, по дяволите! Както и да е, след поредното комбо никому ненужни изблици на сенилност от страна на Скот – „Американски гангстер” и „Мрежа от лъжи”, без които спокойно можехме да минем, той се завръща там, където е силата му – в жанра на псевдоисторическия епос. Новата версия на „Робин Худ”, която надлежно ще разгледаме днес, може да се брои смело за своеобразна трета част на серията, започнала с „Гладиатор” и продължила с „Небесно царство” – два филма, които, ако си спомняте добре, по някаква незнайна причина изпъкват в челото на топ десятката ми на изминалото десетилетие.

Колкото и убеден да съм в таланта на Ридли, приемайки за аксиома твърдението „Скот + исторически филм = поне визуален шедьовър”, няма да крия, че имах известни опасения, които дойдоха благодарение на жалките трейлъри, озвучени с неадекватна рок-музика, както и от стряскащата новина, че филмът ще е с рейтинг PG-13. В добавка, първите ревюта не си пестиха слюнката по адрес на „Робин Худ”.  От друга страна – какво пък – и „Небесно царство” в момента има жалките 38% на RT, а и той се славеше с наличието на 4-минутен трейлър, който ни разказваше целия филм (само малко по-сбито от театралната версия) озвучено с нещо, приличащо на писано от Nada Surf, само че по-гейско. Все пак реших да бъда благосклонен и този път да оставя предразсъдъците си в килера, подготвяйки се поне за визуално пиршество, ако да и тъпанарско такова. А ако искате да знаете какво получих – преминете на следващия абзац.

Както добре знаете, приключенията на Робин Худ са адаптирани многократно, а в зелените му клинове са се вмъквали множество индивиди – най-пресните сред които са несретникът Кевин Костнър и русият плужек Кери Елуис. Последните две адаптации, които помня от невръстните си скитания по тъмни пост-соц кинотеатри, бяха съответно бездарна почти холмарковска продукция лишена от всякакви качества (ако не броим музиката на Майкъл Кеймън), и пародията на Мел Брукс, която в невинните ми години успяваше да предизвика изблици на смях, но ако я гледам днес, най вероятно ще се наложи да повърна. Имайки предвид творческата криза налегнала Холивуд, учудващо е, че продуцентите посягат към задника на Худ чак след повече от 15-годишно затишие по темата. Настоящият филм обаче не е просто за Робин от Локсли. Той има претенции да ни разкаже как е започнала легендата, нещо което досега силно ни е липсвало на големия екран, но все някак сме се справяли с това, нали?

С непосилната задача да направи сценарий на гледаем филм по износената тема за защитника на онеправданите, се е захванал Браян Хелгеланд, който по-умните от вас познават от Оскаровата церемония през 1997, когато той го пипна за „Поверително от Ел Ей”; почитателите на забавния поп-траш – от „Теория на конспирацията” и „Разплата”; а пълните кретени – от „Орденът”. Въпреки залитанията си, Хелгеланд е поне средна хубост сценарист и колкото и тъпи като цяло да са част от филмите му, в тях почти винаги има полъх на нахална оригиналност, който поне успява да те задържи буден. Не знам откъде е черпил вдъхновение за Робин Худ, но леко се е поизложил, сервирайки ни малко по-сериозна и доста по-скучна версия на „Като рицарите”. Без да навлизам в подробности за разхвърляните туистове, защото има по-важни неща от тях, само ще спомена, че Робин, след смъртта на Ричард Лъвското Сърце някъде из Злокобна Франция на път за дома ненадейно се оказва с мисия 2-в-1: да върне а) короната в родината му и б) някакъв меч със загадъчни надписи по дръжката на току-що споминалия се драматично благороден рицар Робърт Локсли, на неговия баща в Нотингам. За да бъде всичко по-мистериозно и драматично, Робин страда от няква амнезия около събития от детството, свързани с баща му. А за да бъде ангажирана емоционално и аудиторията на „Забранена любов”, оказва се, че палавницата Мериън всъщност е била омъжена за Робърт. Когато Худ се появява и съобщава трагичната новина на слепия баща, той първо го обвинява, че смърди на спарен скротум и трябва да се изкъпе; на другата сутрин заявява, че на 84 години е получил егати ерекцията; и най-важното – успява да извие ръцете на Робин Худ, като му казва, че ще му разкрие тайните на миналото му, ако остане в Нотингам и се прави на сина му + на съпруг на Мериън, за да не вземат лошите във филма земята и кокошките му. Робин мъжествено се съгласява, защото от пръв поглед е хлътнал по момичешкото дупе на снаха му, следват няколко битки между неориентирани англичани и французи, лошият убиец на Робърт си го отнася със стрела в главата (забавения каданс с лъка от трейлъра), и филмът свършва с надпис, че току що сме гледли “Robin Hood Begins”. Но, не бързайте да псувате още.

Както вероятно забелязвате, този сюжет с лекота би изкристализирал в някоя клозетна скулптура като „Крал Артур”, но филмът всъщност е спасен от няколко очевидни неща. Първото от тях са актьорите. Ролята на Робин/Робърт е поверена на Ръсел, който както добре знаете от трейлъра, се носи авторитетно, все едно току що е приключил снимките на „Гладиатор” 10 години по-късно. Въпреки, че героят му е надарен с редица глупашки моменти – като това да държи речи, опитващи се да направят адекватни в сравнение дори тези на Орландо Блуум; или пък да се държи за главата, докато флашбекват детските му драми – трябва да се признае, че Кроу е кадърен актьор, и с каквото и да се захване, винаги е концентриран и дава това, което се изисква от него. Въпросът защо след шедьоврите „Груба магия”, „Поверително от Ел Ей” и „Гладиатор”, той настоятелно се съгласява да играе само във филми, които биха Ви убили от скука по-ефективно дори от псевдо-смешките под ревютата на прасето Doomy, остава открит. Любовният интерес на Ръсел Худ е поверен на Кейт Бланшет, която е чудесен избор, не защото някой някога си я е представял като английска селянка, която пасе патки, а защото ако има актриса с его и самочувствие, съперничещи на тези на Кроу – това е точно Бланшет. Първата им ром-ком среща във филма е трогателна – той току що е оставил бойните си другарчета да омайват селското отче и пчелите му, а тя се занимава с някакви треволяци; той прави коментар по повод задника й, а тя го изглежда недостъпно, все едно някой току що е настъпил фустите й… 5 минути по-късно имат сцена, в която Ръсел я моли да му изсули ризницата, че не може сам, тя вика някакви мъже на помощ, но кой истински мъж би си позволил да пипа Кроу преди лягане?, следователно тя трябва да свърши сама работата. В резултат Робин Худ остава по скротум, но го виждаме да лъска само от кръста нагоре, защото сме ограничени откъм рейтинг и тук всички истински жени и нежни мъже (особено тези с фикция по въпроса, като Ръбелheartous от златните години на форума за грозни неандерталци WSphere) могат да си водят бележки, защото съдейки по трупащите се годинки, това ще е една от последните заголени прояви на Ръсел. Както и да е – идеята ми е, че химията между Бланшет и Кроу очаквано се получава, най-вече защото и двамата са кадърни и твърде насериозно вземащи себе си и работата си актьори. В останалите роли сияят Макс Вон Сюдоф (като бащата на Мериън), Оскар Айзък (като Крал Джон, който обаче не успява да направи по-интересн образа, отколкото Ричард Луис навремето), Марк Стронг (като тъпото зло копеле на филма – Годфри, което в един момент на неправилна калибровка на стрелите на Робин се оказва с усмивка като на Джокера) и пр. Кастът наистина е адекватен и всички дават на героите си много повече, отколкото те сценарно го заслужават. Единственото петно в пелените на Робин Худ е т.нар. Lil` John, който се играе от дървото от канадски произход Кевин Дюранд. Ако не сте в час, това е тъпото парче лой от миналогодишния “Wolverine”, анаболената ангелска буца Гавраил от  “Legion”, както и злокобното бичме Мартин от свитата на Уидмор в няколко епизода на „Изгубени”. Спорно е доколко мутрата му на сериен убиец-психопат е подходяща за филм, разрешен за невръстна публика, но този определено трябва да се ограничи в телевизионни третостепенни изпълнения.

Второто нещо, което спасява филма, е визията на Ридли, която е на очаквано върхово ниво и ще задоволи всеки естет. Признавам си честно, че мисълта за епични пейзажи и битки, режисирани от него ме кара да се пипам където не трябва, дори на обществено-претъпкани места (ето, вече знаете как да ме разпознаете в киносалона). И „Робин Худ” не е изключение. Въпреки, че екзотичните локации от предните два епоса тук са заменени с английски хълмчета и горички, всеки кадър на Джон Матисън – верният оператор на Ридли – е пипнат до съвършенство, като дори изтърканите от употреба сини филтри успяват да изглеждат зашеметително. Като се почне от жестокото осветление в сцените на закрито и се стигне до хвърчащите камери в баталните сцени, всеки шибан кадър в този иначе плитък филм е истинско произведение на изкуството.  Сигурен съм, че всеки уважаващ себе си дизайнер от Black Sea Studious би отделил от безценното си време (за рисуване на емотиконки за тъпи игри, за които на никого не му пука), за да си направи няколко стотин скрийншота за колекцията си от вцепеняващи с красотата си кадри.

И сега е време за ледения душ, затова предупреждавам по-лабилните от вас, че отдолу ще последва искрено и лично послание към продуцентите на филма от Universal, което е по-добре да пропуснат. Скъпи продуценти. Крастав катър да Ви го натресе и на Вас, и на прокажените Ви майки, задето сте заповядали филмът да бъде направен за PG-13 аудитория. Шибани мизерници, задушете се в лайната си, моля Ви. Що за болна паплач може да реши, че епос на Ридли Скот трябва да бъде лишен изцяло от кръв, след като той е един от малкото режисьори, които знаят как да показват карантии на екран, така че да не изглеждат извадени като от мокър сън на Зак Снайдер. Дори екстремните тъпаци от FOX, които направиха на гъз театралната версия на „Небесно царство” поне не пипнаха рейтинга и филмът показа насилието каквото трябваше да бъде. Но не, „Робин Худ” е вторият пореден случай, при който Ридли кляка пред костюмите с парите и им играе по свирката. Резултатът е очебийна неадекватност и почти пълна стерилност. Бас държа, че някоя гениална продуцентска глава се е плеснала по челото и е родила следната мисъл: „Ма пичове, чакайте – това е филм за Робин Худ! Той не коли с ятаган, той стреля с лък. Практиката показва, че като те застрелят със стрела в главата, не хвърчи чак толкова много кръв, така че защо да не поограничим малко Ридли в коленето при масовките и да се вместим в PG-13. Айде, щото филмът ни струва 200 милиона без  рекламите и маматасиебало…” Но проблемът дори не е в това. Коренът му е в тая смотана организация, която решава кое става и кое не става за невръстни очи – MMPA, която е изтъкана от толкова неадекватност и лицемерие, че човек може да изтръпне. Забележете, че бруталното насилие във филма не е спестено по никакъв начин: в него ще видите как хора биват посичани и смазвани, как стотици стрели се забиват в стотици глави… Всичко това е показано с директността от „Гладиатор” и „Небесно царство”. Единствената разлика? Липсва кръв. Правилно – напълно в реда на нещата е да покажеш непосредствено как стрела пронизва врата на главния злодей на филма, стига от раната да не хвърчи кръв при това. Кръв може да бъде показвана само като цветна субстанция, разтворена във вода, без да личи дупката, от която е изтекла. Разбрахте ли, деца? Филмите спокойно могат да Ви учат на насилие, докато паралелно Ви учат и на това, че когато набучиш някого на кол, от него не текат кръв и вътрешности. Както вече конструктивно предложих, скъпи чайлд-протектори от MMPA – дано сифилистичен педераст да посети скапаните Ви ануси и да ви направи да серете кръв, за да видите тогава какво е R рейтинг. Аман от тънки сметки и компромиси. Разбира се, Ридъл явно доста се е огорчил от случилото се, и в пристъп на гениално безсилие е решил финалните надписи като апотеоз на анимираното насилие, в което хвърчат отсечени глави насред фонтани и локви от рисувана кръв, в пастелната стилистика на логото на Scott-free. Но не губете надежда – въпреки че „Робин Худ” в сегашната си версия е стерилен като дамска превръзка на монахиня в климактериум, на blu-ray със сигурност ще излезе unrated версия, в която ще ни замажат очите с някой-друг облак CG-кръв. Шибани несретници, които разваляте филмите и режете свободата на визионерите, умрете най-сетне!

Продължавайки темата за проблемите на филма, опирам в критичния момент с музиката. Сега, дори да нямахме в главата си музикалната гениалност, която Хари Грегсън-Уилямс сътвори за „Небесно царство”, която по същество е един от най-добрите саундтраци на съвременното кино, работата на Марк Стрейтенфелд в „Робин Худ” пак би стояла като топка пубични косми в дюнера. Този тип някак успя да не развали „Мрежа от лъжи” с цигулирането си, но явно нещо с Ридли са се харесали и са продължили заедно и тук. Бедата е, че за средностатистическо екшънче в арабски държави може да върви всеки генеричен екшън съпровод, докато „Робин Худ” изисква музика, писана с акъл, защото е периодично парче. Ще бъда откровен – от музиката в екшън епизодите в този филм ми се прииска да си вкарам отвертка в ушните канали. Доколкото тези звуци могат да се нарекат музика и доколкото те подлежат на описание, могат да се характеризират като ритмично скрибуцане без цел и посока, което напълно съсипва цялата атмосфера на и без това рехавите и безинтересни битки. Малко по-сносно е положението в по-тихите моменти, където имаме едно-две попадения за фон на романтичните превземки между Кроу и Бланшет. Срамът от детския рейтинг можеше частично да бъде измит, ако Скот беше продължил с Грегсън-Уилямс стилистично музиката от „Небесно царство” (а защо не и тематично – и без това двата филма имат общ герой). Това, за съжаление, вече няма как да бъде поправено в почти сигурния director`s cut, защото музикалното лайно вече е изсрано и старателно размазано по протежение на целия филм.

И така – в резюме: Въпреки че горните слова могат да ви звучат прекалено силно, филмът всъщност е толкова добър в предимствата си, че човек, особено ако е психологически подготвен преди това, някак се примирява с недостатъците и ги приема за неизбежната лъжица картан в кацата с меда. „Робин Худ”, дори с този рейтинг и тази музика, успява да е напълно гледаем филм, като дори сценарните нередности могат да бъдат толерирани. Проблемът му, освен споменатите два грандиозни фейла, се състои и в това, че за разлика от предните исторически филми на Ридли, тук ги няма нито личната трагедия от „Гладиатор”, нито цивилизационния сблъсък и епичния размах на драмата от „Небесно царство”. На фона на тези два филма, „Робин Худ” с измислените детски драми в миналото и неориентирани конфликти изглежда почти несериозно. В добавка към това, целият филм очевидно се държи като set-up за нещо, което ще се развива по-нататък, защото поне двама от централните персонажи, които познаваме добре от предишните интерпретации на легендата – Шерифът на Нотингам и Крал Джон – са оставени недоразвити, без реален завършек на техните сюжетни линии, и очевидно ще играят роля в продължението. Дали такова ще има, е въпрос на цифри в следващите няколко седмици. Дали Ридли/Ръсел ще се завърнат – вероятно е въпрос на договор, но със сигурност без тях двамата (както и без останалия каст) този филм би изглеждал като аналното издихание на Showtime – “The Tudors”. Ако ме питате мен, enough is enough. Защото, Ридли… виж пич, годинките летят и е време за едно яко оригинално sci-fi. И не, по възможност да не е Alien prequel, защото: на. никого. не. му. пука.

6.3/10

Автор: Silver