Скъпи приятели, днес ще ви даря с рядко щастие в няколко противоположни  направления: 1) ще ви ревюирам детско анимационно филмче – нещо, което, съгласете се, е твърде необичайно за това невинно блогче; 2) още отсега ще ви кажа, че крайната оценка е крайно положителна, особено като се има предвид какъв краен скротум съм по принцип, така че опитайте да се насладите на момента, може скоро да не се повтори; и 3) – искам да предупредя верните привърженици на тоалетния хумор, че тук такъв ще липсва. За сметка на него ще получите информативен размисъл за въпросния филм, както и за състоянието на холивудската анимация по принцип, така че ако сте настървени за обичайните случайни изречения, които нямат никакъв смисъл, но след които някой трябва да дойде и да пусне водата – вратата е горе вдясно. На останалите – успех.

И така, първата ми среща с „How to Train Your Dragon“, наричан по-нататък HTTYD или просто „тва за Дракончетата“, беше под формата на трейлър в 3D преди да потопя в бъртъновата „Алиса“ срамните си части. Какво да Ви кажа… Когато на екрана започнат да се показват анимирани емо-тийнейджъри и карикатурни дракончета, които правят смешки, когато се разточат жалките опити на „Дриймуъркс“ за хумор, обикновено свързани с отделяне на телесни секрети и газове, тогава със сигурност е дошъл моментът, в който човек трябва да се насочи към най-близката аптека за аулин и дезинтерол. Като добавим към малоумния трейлър и тъпото заглавие, всичко заприлича на поредния набързо скалъпен IMAX евтинджос от рода на „Облачно с кюфтета“, единствената полза от чието съществуване е майките да оставят за час и половина дечурлигата си там, докато шопят в мола. Един нещастен ден обаче всичко се промени, защото филмът излезе по кината в САЩ и за нула време стана любим и на публика и на критика – на Развалените Домати има само 4 негативни ревюта и над 140 позитивни, което му дава скромните 98% и го прави най-добре критично оцененият филм за 2010 до момента, а що се отнася до публиката, той е вече в топ 250 на imdb. При това положение започнах леко да се разколебавам, дали в крайна сметка да не се закарам до киното, но не защото имах съмнения, че тази потенциална бозичка ще ми хареса /всички знаем, че американските критици имат свойството да полудяват дори по адски пръдни като „Iron Man“/, а защото нехаресването на нещо толкова масово превъзнасяно щеше да ми даде чудесен повод да се разхрача с двойни сили и да го направя на нищо както си знам. Сега обаче, като честен скротум, се налага да си преглътна секретите и с неудоволствие да Ви съобщя, че това аниме не само че ми хареса, ами май се оказа едно от най-добрите детски филмчета, които са излизали от „Lemony Snicket“ насам.

Нека да започна с историята. Тя е базирана на някаква никому неизвестна книжка на някоя си Кресида Коуел за говорещи дракончета и взаимодействието им с весели дечица, която звучи така, все едно ще гори добре, ако я бутнеш в печката, но не става да направиш филм от нея. Холивуд обаче се намира в състояние на тежък, хроничен идеен запек и всякаква печатна продукция пада под адаптаторския нож една след друга, без много мислене. За щастие, в случая от книгата е взета само основната идея и единственото общо между филма и нея е, че вътре има дракони и викинги. Та… от триста години селцето Бърк не е видяло и ден спокойствие, защото се бори с напастта на разнообразни по размер и свойства дракони, които ежедневно опустошават къщи и добитък, без да им мигне окото. Викингите са войнствен и мъжествен народ, и като такъв не си дават лесно овцете /тъй като говорим за PG-rated филм, ще си спестя детайлния коментар защо, но ако толкова Ви интересува, селото се състои предимно от мъже, така че добитъка явно е мултифункционален и е нещо много повече от обикновен източник на мляко и месо/, затова се налага да водят епични схватки по суша въздух и вода, една от които всъщност представлява интродукцията на филма. За хората, постарали се да забравят малоумния трейлър, това е мястото да се запознаят с главния протагонист – тийнейджърчето Хикъп (озвучен от лешпера с канадски произход Джей Барушел), което физически е абсолютна хилка, в контраст със заобикалящите го мъжествени топки от лой и мускули. Като такъв, той би имал някакъв имагинерен шанс само срещу дракон с големина на гол охлюв, затова всички го държат далеч от бойните действия и го използват предимно за повдигане на бойния дух като го правят луд от подигравки. Баща му Стоик (Джерард Бътлър) всъщност e вождът на племето и вече можете да си представи къде ще назрее драматичният конфликт на филма. Както всеки истински баща, и Стоик иска да има мъжко момче, което да размахва брадви и сече драконски глави, а не парцалче, което можеш да настъпиш без да искаш, ако не внимаваш, и което носи с две ръце всичко, което е по-голямо от джобно ножче. Хикъп има адски комплекси и иска въпреки всичко да бъде пич, затова в разгара на схватката от интродукцията той закарва някакво суфистицирано метателно оръдие до брега, където няма кой да го види, да му се смее или да му се скара, прицелва се в нещо тъмно насред звездите и поради късмета на начинаещия успява да го свали зад едни баири. На другия ден отива да го търси, доубие и занесе сърцето му като подарък на баща си, надявайки се да възстанови честта на семейството, но нещата се омазват, защото се оказва, че е повалил Нощен Ужас, което е най-мистериозният тип дракони, тормозещи Бърк, известни предимно с това, че никой не знае нищо за тях, освен че бълват шок-уейвс, като някакви протоси. Опиянено от улова си лешперчето се приближава до катастрофиралия и омотан в мрежи дракон, който се готви тихо да приеме съдбата си. В един драматичен момент обаче Хикъп се пречупва психически и верен на нежната си душа, прерязва въжетата, вместо гърлото на дракона. След серия от къде нелепи, къде адекватни взаимодействия, в една емоционална сцена, подкрепена от епична музика, двете същества се привързват едно към друго и започват да си имат доверие. Проблемът е, че Туутлес (това е името на дракончето, и имам гнусното усещане, че в българския дублаж е преведно като „Беззъбчо“ или нещо подобно) се е стоварил в някаква естествена падина, от която не може да излети, защото половината му опашка се е откъсала при падането. Хикъп впряга умствения си капацитет и успява да изработи изкуствена опашка и седло, с което може да язди дракона и да го направлява. На другия фронт от двойнствения си живот той трябва да тренира със селската дружинка от отракани тийнейджъри как да *убива* дракони на специално пригодената за целта арена. Покрай Туутлес, обаче успява да напипа един куп слаби места на драконите и благодарение на хитростта си се превръща в невръстен дресьор, което връща вярата на баща му и селото като цяло, че в този нещастен путьо в крайна сметка може да спи истински викинг. Нещата, разбира се, се комплицират, когато взаимоотношенията му с дракона са разкрити от селската мома Астрид. Обаче първичният й импулс да иде и да изтропа всичко пред останалите е овладян навреме с малко насилие, заплахи, молитви и романтично летене наляво-надясно. По-нататък се оказва, че драконите всъщност са поробено племе, което е изнудвано от огромен дракон-майка, поглъщащ всичко, което те отмъкват от викингите и т.н. и т.н. – ще видите какво се случва в самия филм.

Туутлес е нещо средно между пантера и варан.

Както виждате, имаме всички предпоставки за типичния „Дриймуъркс“ мазен сопол, от който всеки норомален човек над 8 години би трябвало да се държи настрана. Тук обаче, за щастие си имаме работа с детско от съвсем друг калибър, твърде далеч от вселенски жалости като „Мадагаскар“ или последното изстъпление от „Шрек“-сагата. Зад филма стои творческото дуо от „Лило и Стич” – Крис Сандърс и Дийн Деблоа. Тъй като вероятно не знаете за какво говоря, нека да спомена, че това филмче от далечната 2002 г. приличаше повече на „Американски прелести“, отколкото на типична Дисни-дрисня и някак успя да бъде оригинално и затрогващо по почти невъзможен за анимациите на 21 в. начин. Интересното е, че тези двамата имат много странно чувство за адекватна и ненатрапчива емоционалност, която успяват да придадат съвсем естествено основно с невербалните реакции на героите си. Подобно на Стич, и тук Туутлес демонстрира странна комбинация от заплашителност и миловидност, от агресивност и трогателност, която по някаква причина студията не могат или не искат да изкарат на екран. Разбира се, в случая не си говорим за рисувано филмче, правено за жълти стотинки, а за 160 милионна CG суперпродукция, която трябва да има сериозна възвръщаемост, затова е очаквано, че Сандърс и Деблоа не са могли да разчитат на същата свобода. Въпреки че те са направили всичко, което е по силите им и в резултат HTTYD не е населен с ръкомахащи животни, нито пък разчита на поп-културни референции, за да забавлява зрителите, намесата на костюмите с парите от „Дриймуъркс“ личи най-вече в това, че в момента, в който Хикъп или някое от останалите тийнчета отворят уста, те започват да приличат на типични досадни съвременни хлапенца, на които искаш да им вкараш едни шамари. Всъщност, това ми е единствената по-сериозна критика към филма, но разбирам, че е неизбежна и съм благодарен на останалото, което не е минало през деривативната до болка сценарна мелница, правеща на нищо всяко добро намерение, минало през анимационния отдел.

Говорейки за искреността и емоционалността на HTTYD, трябва да спомена задължително един аспект на филма, който почти всички, чиито мнения и ревюта съм чел, подминават. Този филм е правен от двама човека, единият от които е хомо. Колкото и вугларно да звучи, ако HTTYD успее да Ви въздейства, това е преди всичко защото се е случило Дийн Деблоа да обича пишки, а не вулви. Неговата собствена coming-out история има много паралели с тази на Хикъп, така че този филм може буквално да се приеме като автобиография – а творците успяват да пресъздадат адекватно на екран предимно теми, които им са близки. Деблоа не само се идентифицира директно с интровертчето Хикъп из интервютата, но е израстнал в малко канадско градче, където е подтискал сексуалността си, нагаждайки се към очакванията на околните. Този конформизъм е успял да преодолее, чак след като се е измъкнал от Канада и е отишъл да работи в Ирландия като аниматор, а после и в Лос Анджелис. По същия начин, по който Хикъп разочарова баща си, защото се сприятелява с дракони, вместо да ги убива, Деблоа е разочаровал (или е смятал, че разочарова) околните, защото го вдига от мъже, вместо от жени. И двамата обаче стигат в един момент до депресиращата мисъл, че не могат по никакъв начин да променят себе си и трябва да измислят нещо друго. И докато Хикъп променя средата си и разбиранията на обитателите й, на Деблоа му се налага да избяга от нея, за да се почувства свободен, което прави целият филм да изглежда като едно тъжно wish fulfillment fantasy. Като следствие от това няма да видите нито едно психологически неадекватно действие от страна на Хикъп и баща му, и всички емоции, през които минават са крайно реалистични, което е постижение, не само защото тук става дума за анимация на „Дриймуъркс“. В добавка, незибежният за подобна продукция хепи-енд е гарниран с кофа студена вода във врата. [СПОЙЛЕР] Във финалната битка Хикъп губи ходилото си и му закачат пиратска кука, което е жесток ход по няколко причини. Първо, той е виновен за това, че Туутлес си счупва опашката и не може вече да лети без него, така че на практика това е солената цена на грешката, която Хикъп трябва да плати. Второ, това е намек за невръстната публика, че човек не може да мине през живота си неочукан, ако иска наистина сериозни промени. Трето: всъщност, дори да не знаете предварително историята на режисьорите/сценаристи зад кадър, ще се досетите, че поне единият си пада хомо – драконът е мъжки, и след тоя драматичен туист двамата с Хикъп остават зависими един от друг до края на живота си. Не Хикъп и Астрид, а Хикъп и Туутлес. Btw, Астрид има малки цицки и романтичността между двамата се състои в няколко форсирани целувки за замазване на очите на родителите, които не искат децата им да бъдат експозирани на твърде очевидни хомо overtones. Не знам до каква степен всичко това е минало незабелязано покрай шефовете на студиото (вероятно са се месили, защото според артбука на филма ранните дизайни на Астрид са били на възпълна мъжествена пача), но в крайна сметка е сработило добре, защото когато преди няколко дни се логнах на imdb и във форума за филма пуснах тема за паралелите между историите на Хикъп и Деблоа, първото нещо в което бях обвинен беше хомофобия. Забележете, бях обвинен в хомофобия, когато почти в прав текст декларирах, че най-добрите качества на HTTYD се дължат основно на това, че Деблоа е гей. Разказвам тази поучителна история, за да ви покажа 1) колко са тъпи американските зрители; 2) че юзърите на imdb не са надарени с повече мозъчна дейност от средностатистически кретен от Форплей и 3) за да могат хората, които периодично ме обвиняват в гей-нетърпимост в коментарите си под ревютата ми да си вземат поука и да спрат да се излагат.

Другият начин, по който може да доловите хомоеротичната връзка във филма е финалната песен на кредитите, която е изпълнена от вокалиста на исландската  арт-рок/пост-рок група от невероятни педали – Sigur Ros. Деблоа е бил режисьор на документалния филм за тях – „Heima“ – който препоръчвам на всички фенове на групата /защото когато са в кондиция могат да направят така, че дори Бьорк да звучи като незадоволена, креслива пикла, плачеща за вибратора си/ и на почитателите на епичните пейзажи на Исландия. Самата песен, ако трябва да съм честен, съква яко кокове, защото е твърде далеч от обичайното звучене на Sigur Ros, но оптимистично погледнато – можеше вместо нея да имаме някакъв поп-боклук, подобен на този от финала на „Аватар„, изпълнен от поредната некадърна победителка в американския Music Idol. Добрите новини по отношение на музиката обаче идват сега. Тя е писана от ветерана в анимацията Джон Пауъл, което от една страна бе притеснително, защото можеше да се отдаде на натрупаната инерция от предните си проекти, но от друга страна – отдъхнете си спокойно защото, mark my words, тук ще хвърчат поне номинации за Оскари. Въпреки че Пауъл не изневерява на типичния си игриво-бомбастичен стил, който сме чували вече в Ледените епохи, Пандата, Хортън, Болт, Роботите, Шрек и какво ли още не, тук умелата, филмова и почти анти-анимационна режисура на Сандърс/Деблоа му дава възможност да развие един куп теми. Пример: основното, което ще ви направи впечатление в откриващото парче от саундтрака „This is Berk“ е как първите секунди звучат, все едно от темата на Шрек са променени 2-3 ноти. Обаче по-нататък през филма тая тема има поне 2 преработки – от епичния вариант в „Ready The Ships“, до пиано солото в най-драматичния момент – „Where is Hiccup?“. Обръщам внимание специално на това, не за да се правя на музикален гийк /какъвто може и да съм, но Вие няма как да знаете това/, а за да артикулирам съжалението си, че напоследък все по-рядко се чува подобен тематичен подход в музиката. Върховното постижение на филма и на саундтрака обаче е един от най-емоционалните моменти с осъществаването на връзката между Хикъп и Туутлес, когато звучи „Forbidden Friendship“. Независимо какво ще направи Джеймс Нютън Хауърд в „Шаямалан: Огъвачът на въздух“ или Деспла в „Дървото на живота“ на Малик, бих дал отсега всички възможни музикални награди за тази година на Пауъл дори само заради това парче музика. Ето така се прави епос – не с децибели и хор, а с акъл. Все пак, за да съм честен, трябва да спомена два недостатъка на музикалния съпровод: основният е в това, че Пауъл на няколко пъти изпуща нещата от контрол и се отдава на типичния си генеричен саунд от предните си Дриймуъркс анимации /забележете например момента, в който драматичният епос към финала по време на битката с гигантския лош дракон, се трансформира в оптимистична звучна феерия от неадекватност за десетина секунди, когато дечурлигата долитат да спасяват положението/. Когато се сетя за тези, за щастие редки, изблици на конвейрност ми се ще подходът да беше малко по-сериозен като цяло, защото HTTYD е филм, който определено заслужава това. Вторият проблем на музиката е засиленото използване на ирландски и шотландски мотиви и инструменти, които не знам чий го дирят във филм за викинги, но географията никога не е била от силните страни на холивудци.

Най-доброто нещо, което съм чувал във филм от доста време насам.

Което пък ме води до войс кастинга. Както споменах, в ролята на бащата е турен Джерард Бътлър, който е на фул-форс скотиш режим и въобще не се старае да притъпи адския си акцент. Въпреки, че Бътлър и кривата му зурла ми лазят по нервите от бая време, трябва да призная, че е добър избор за глас на подобен екстремен ръб, напълно лишен от емоционалност и разбраност. Хикъп пък, благодарение на Барушел прилича точно на нещастното парцалче, което трябва да бъде – уморено от неадекватността и цирковете около него, несигурно в себе си и страхуващо се от последствията на различността си . Специални адмирации заслужава и дясната ръка на вожда на племето, озвучен от Крег Фъргюсън, който също не си спестява от акцента. Въобще, веднага се набива на очи, че всички дърти във филма говорят с шотландски акцент, а всички тийнейджърчета – с американски, което явно е търсен подход, за да се драматизира още по-силно разликата в поколенията.

Остана да засегна визуалната страна на нещата. Филмът, както може би знаете, се презентира в 3D, но това вече не представлява интерес. Достатъчно е да Ви кажа, че за разлика от „Сблъсъкът на Титаните“ и „Алиса“ то е адекватно, защото е естествено следствие от CGI-процеса, а не кръпка в последния момент за точене на пари от по-скъпи билети. Ефектът е като от „Аватар“ – няма неща, които да ви бодат в очите, но през цялото време имате ненатрапчивото усещане, че гледате нещо истинско през прозореца. Хубавото на филма идва от друга посока и това е по-реалистичният подход в режисурата. Всеки кадър в HTTYD е направен с мисълта да изглежда като сниман с истинска камера. В екшън епизодите дори има някакви крайно яки сцени като „снимани“ с hand-held камера. Визуален консултант на на филма е бил операторският гений Роджър Дийкинс, който е давал акъл как да се осветят и композират сцените, и това си личи. Освен очевидната красота по време на летящите сцени, които в интерес на истината изглеждат поне толкова добре, колкото тези в „Аватар„, тук е вложено много старание в адекватната атмосфера – нощните сцени на първата битка в Бърк, мъгливата гора преди Хикъп да намери сваления дракон, финалните разрушения, където се вижда рядко добро използване на particle ефекти и пушек… В допълнение, има няколко зашеметяващи подводни кадъра, където силата на 3D-то изпъква най-силно и човек инстинктивно задържа дъха си. Единственият проблем визуално идва от раздвижването на лицата на хората, което е следствие на порочен кръг, от който „Дриймуъркс“ нямат идея как да се отърват и май не дават признаци, че имат желание да направят това. Гримасите на тийнейджърите приличат страшно много на гримасите на говорещите животни от предните анимационни боклуци на това студио, които пък от своя страна са преувеличени гримаси на нормални хора. Когато аниматорският екип е талантлив (като Пиксар, например), тогава той може да реализира въздействащо раздвижване на човешките лица, като разчита на стилизация, но не и непременно на преекспониране на емоциите. Но не може когато имаш анимиран човек на екран да използваш същия подход , както когато имаш панда-каратистка или говорещо магаре. Тук разбира се, трябва да се пипа внимателно, защото публиката е свикнала на това, и когато се подходи напълно реалистично в CG филм (като последните няколко на Робърт Земекис – „Полярния експрес“, „Беоулф“, „Коледна песен“ и „Къщата чудовище”) хората могат да останат с впечатление за дървеност и бездушност дори само заради липсата на преувеличаване на гримасите. Все пак бих предпочел за Драконите да бяха поели риска и да бяха укротили малко лицевите анимации в името на по-сериозната история.

Кошмарните гримаси са на линия, добре че са компенсирани от останалото.

И така, време е за финалния абзац, че вече има реална опасност да ме вземете за по-разумен, отколкото съм по принцип. „Как да си дресираш дракон“ определено се оказа доста приятна изненада, не само защото имах нулеви очаквания към нея, но и защото в крайна сметка е много искрен филм, който едно, че не те прави на глупак и второ – в който някак личи, че създателите му са направили всичко, което е по силите им, за да останат верни на собствената си визия, въпреки натиска на студиото. На всичкото отгоре, има и много свеж и приятен writing, който ако и да не блести с някаква цялостна гениалност има своите находки (забележете например, как финалният монолог на Хикъп се отразява в началния). Иска ми се в някаква паралелна вселена филмът да беше малко по-сериозен в анимацията на героите си, в музикалното си оформление на места, както и да е по-малко директен в „смешните“ си сцени или да разчита на по-необичаен тип хумор. Но ако трябва да го оценя като family friendly филм за развлечение, който не предизвиква реакции у възрастния зрител като към прясно поникнали хемороиди, то той си изпълнява перфектно функциите. Въпреки дребните недостатъци, като цяло HTTYD третира темите си с много по-голямо уважение и адекватност от да речем плоския „Аватар„. Много хора в интернет всъщност го нарекоха „Аватар за деца“, което е твърде неправилно, защото самият Аватар е предимно за деца. И за да не ви стане лошо от толкова позитивизъм, нека завърша минорно: преди няколко дни бе обявено, че продължението на Дракона ще излезе през 2013 г., което не е изненадващо при положение, че филмът вече направи 400 милиона по света, а Дриймуъркс не биха изпуснали възможността да издоят и тази крава, докато не пукне от изтощение. HTTYD определено е самодостатъчен филм, който няма нужда от повече раздуване, но наистина лошата новина е, че за продълженнието ще се върнат Деблоа и Сандърс като сценаристи и режисьори, което означава, че няма да видим нова оригинална история от тях, а те явно са хора, които могат да правят въздействащи филми, без задължително да заливат всичко със захарен сироп. Имайки предвид, че те лично са помолили Дийкинс да бъде визуален консултант, а след това Спилбърг изрично ги е похвалил, че HTTYD не прилича на анимация, а на истински филм, би ми се искало да видя какво биха направили с някой live-action проект (например The Lighthouse, който поне на хартия изглежда като нещо, което ако се направи добре, спокойно може да се засили към класики като „Шесто чувство“). Но работата е ясна – кинтите са по-важни. Както и да е, гледайте го това като се появи на blu-ray и няма да останете разочаровани.

6.8/10

Автор: Silver