Вчера по пладне реших да се разходя по селските улици в търсене на липсващия си социален живот. Денят бе слънчев и изпълнен с ароматен дъх на септични ями, което направи разходката ми една идея по-пикантна, но погледнато от добрата страна, все пак бе пролет, а пролетта е време за любов. Изведнъж усетих слабо докосване по стегнатия си трицепс от нечий пръст, който ритмично ме докосваше в такт с кукуригането на махленския петел. Обърнах се светкавично, готов за отбрана, защото последният, който ме изненада така изотзад беше един от моите многобройни анти-фенове, който започна да ме цели с изгнили домати, защото не беше харесал ревюто ми на “The Wolfman”. За щастие, когато се обърнах, видях не кой да е, а столетницата – баба Цъца, която през деня служеше като селски носител на апокрифна информация, а през нощта – като компаньонка на богати немци. Тя бавно протегна старческите си ръце и ми подаде малка хартийка, сгъната на четири, която се оказа мазна банкнота от десетте лева, които бабичката ми дължеше от миналата седмица, задето се съгласих да й разходя питомната игуана. И що за чудо? С тези десет лева, добавени към вече спестените ми два, вече имах точната сума за билет на „Алиса” 3D. Oh happy day! Приех това събитие като знак от Звездите, поради което незабавно се запътих към близкото кино с детския трепет на човек, който се надява на най-доброто, но очаква най-лошото.

Г-н Тим Бъртън е екстравагантен креатор, който може да бъде описан с множество епитети, като „психично болен”, „ексцентричен” и „урод, скаран с фризьора си” са само малка част от тях. Основното, което трябва да се знае за него обаче е, че той е талантлив визионер, който може и знае как да направи шантав филм дори от най-тривиалния сюжет. Уменията му да генерира лудост и екранна анархия го доведоха до култовия статут на един от най-известните психопати в Холивуд, който може да се мери единствено с Тери Гилиъм по перверзната любов да ни показва всякакви щуротии, били те депресиращи, забавни или просто извадени от извратеното му въображение. Когато хората научиха, че точно Бъртън ще екранизира любимия на много дечица по света и у нас роман на Луис Карол – „Алиса в Страната на Чудесата”, всички очакваха че чорлавокосият чичо ще ни покаже една различна визия за малкото момиченце, която ще е по-мрачна и по-адулт ориентирана от веселите си предшественици. Много хора дори имаха смелостта да спрягат името на American McGee, надявайки се Бъртън да реши да използва неговата гледна точка и да превърне Алиса в една психически нестабилна емоционална развалина. И може би Бъртън е искал точно това, докато една компания, известна основно с кирливия си плъх Майкъл Маус, не е решила да го доминира и да го принуди да клекне пред изискванията им, а те са били елементарни – филмът трябва да бъде за деца.

И чичо Тими се предава, защото „Дисни” са монополистични прасета, пред които не бива да се изявява мнение, защото това е компанията, която изяде “Marvel”, а това е достойно за респект постижение на фирмената куртоазия. „Алиса в Страната на Чудесата” на Бъртън е филм, който не бива да приемате като „филм на Бъртън”, толкова колкото като „филм на Дисни” защото иначе ще останете по-неприятно изненадани и от родител, който е сварил детето си да чишка в семейната мивка. Истината е, че филмът неуспешно се опитва да комбинира психосоматичната визия на Бъртън с откровено инфантилния хумор и послания на „Дисни”, но комбинацията е толкова неподходяща, колкокото неподходяща е например кръстоската между Ротвайлер и Пудел. Бъртън няма поле да покаже истинските си възможности със сюжет, който очевидно му приляга, докато „Дисни” единствено влошават нещата, добавяйки в тенджерата щипка нелеп сценарий и противно скучни персонажи, които хем да се харесат на дечурлигата, хем на родителите им. Резултатът е, че не се харесват на никого.

Историята на Алиса е умишлено променена и вече не се разказва за малката Алиса, а за сравнително порасналата Алиса, която е станала нелоша TILF във викториански стил. Много хора се разреваха защо оригиналната история е толкова изродена, но аз не съм от тях, защото предварително знаех, че ще гледам една алтернативна приказка, която очевидно ще се докосва до творбите на Карол, само колкото да оправдае името си. Алиса е изиграна от палавата австралийка Мия Васиковска, която може би познавате от ролята й в сериала на HBO „In Treatment”, а може и да познавате от другаде, а може и изобщо да не познавате. /откъде да знам, за Бога?/ Бидейки 19-годишна девойка, която отрича употребата на корсет и чарпогащи, тя е принудена да се замисли за бъдещия си семеен живот, макар и изобщо да не я интересуват подобни битовизми. В деня на изненадващото й годежно парти, за което е насилена да се омъжи за някакво британско леке, което има титлата на лорд и каризмата на червей, Алиса вижда прословутия бял заек да търчи невинно в градинката и го последва в съответната дупка, падайки в нея по сценарий. Вътре отново се озовава в стая, в която трябва да изпие нещо, на което пише „Изпий ме!” и изяде нещо, на което пише „Изяж ме!” Лично аз не бих пил и ял веднага от подобни непроверени храни, особено при наличието на толкова много нездравослвно ГМО в тях напоследък, но явно Алиса е импулсивна личност, която първо действа, а после мисли. След дълга и скучна сцена на смаляване, уголемяване, и после пак смаляване, Алиса най-после попада в прословутата Wonderland, която в случая е с друго име – Underland.

Оттук започват коренните разлики с книгата, така че не започвайте да се правите на ударени – все пак филмът се води като комбинация между expansion pack и сикуъл на оригинала, точно както „Хук” на Спилбърг беше за приказката на „Питър Пан”. Същинската Страна на Чудесата е точно това, което сте видели от трейлърите и очаквали от болното въображение на Бъртън – психаделични пейзажи на шарени картини и невъзможни флори, които превръщат от филма апотеоз на художествената фантасмагория. Алиса прекарва известно време преоткривайки света, който е посетила като дете, но детският й мозък явно е репресирал тези пошли събития, защото порасналата Алиса вече не си спомня за това и се мандахерца из рисуваните хълмове като селянка в небрано лозе. На помощ веднага й идват култови персонажи от книгата, които тук вече са презентирани с методите на извратеното 3D – това са Белият Заек, Чеширският Котарак, Гъсеницата наркоман, двете дебели близначета Туидълс /едното от които работи като ревюист в forplay.bg/ и разбира се – Шапкаря, който е по-луд, отколкото приляга на един Джони Деп.

Персонажите, които обграждат Алиса в началото са толкова наситени с колорит, че първите петнадесетина минути са особено трудни за гледане и има вероятност да получите симптоми на мигрена и вомит индуктивни позиви, макар че лично аз не разбрах дали това бе причнено от калпавото 3D или от качеството на самия филм. Всички герои са шантави, уродливи и донякъде страшни, но всеки си има своето малко чарче, с което блести индивидуално. Лошото е, че всички до един са показани толкова сухо и безплътно, че в нито един момент няма да Ви интересува какво ще стане с тях. Това важи дори за самата Алиса, която уж е основният персонаж, но героинята изобщо не показва заинтересованост или ангажираност към зрителя, който я гледа по инерция и без влагане на някакви определени емоции, освен досада. Първоначално помислих, че причината за това е хилавата Мия, защото в първите минути е показана, като нео-викторианско дърво, но впоследствие става ясно, че самият сценарий прави героите да изглеждат като битови отпадъци, слагайки в устите им неподходящи и дори откровено глупави реплики. Озвучаването обаче е на ниво и е представено от известни имена като Алън Рикман, Стивън Фрай и Майкъл Шийн, докато бузестите братя са направени по тертипа на британската буца сланина Мат Лукас, който предполагам познавате от комедийния сериал „Малката Британия”. Най-запомнящите се спектакЪли се манифестират обаче от Джони Деп и съпругата на Бъртън – Хелена Бонъм Картър, които правят от филма един наистина бъртънов продукт, макар и наситен с детската жалост на „Дисни”.

Деп отново блести в поредната роля на добряка психопат и прави персонажа на Лудия Шапкар да изглежда достъпен както за децата, така и за /малко/ по-възрастните. „Алиса в в Страната на Чудесата” е поредният общ филм на Бъртън и Деп /и Бонъм Картър/, което означава че ако има нещо наистина бъртъново в случая, то определено е г-н Деп, който може да направи дори от такава щура роля, запомняща се феерия.  Червената кралица от своя страна пък е иронично пародийна с огромната си тиква /която просто плачеше за черепно-мозъчна травма/ и с нервозните си писъци за отсичане на глави на общи основания. Двамата едностранно изнасят филма и това е очевидно дори за лаик като мен. Останалите от каста не помагат особено, защото са по-невзрачни и от трупове в морга – Мия Васиковска играе вяло и без грам съпричасност, Криспин Глоувър е жалък в преиграването си, а Ан Хатауей е противно нагримирана с масивно количество вежди на единица лице, а движенията й мимикрираха умствено изостанала балерина. Дори фауната не е кой знае колко впечатляваща – култовата Чеширска котка е скучна, Белият Заек е отрепка, а Напушената гъсеница причинява зрителска нарколепсия. Хуморът във филма липсва, а там където го има е неадекватен – децата няма да го разберат изцяло, а родителите ще го сметнат за банален.

3D-то на филма е доста зле. Сравненията с „Аватар” са излишни, при условие че онова беше заснето изцяло с 3D камери, а тук Бъртън е заснел филма по класическия метод, а чак после е добавил допълнителното измерение изкуствено. Това прави нещата малко по-евтини и доста по-главоболни. Не казвам, че ефектите са лоши или нещо такова, но самото 3D ми се стори доста посредствено и направо излишно. Към края на филма главата ми неистово пулсираше от болка, но не знаех дали това се дължи на неизмитите 3D очила, с които бях оборудван или от множеството цветове на филма, които безпощадно пореха ретините ми. От друга страна, музиката е добра – Дани Елфман отново показва, че владее психичните ноти, а съпроводът му е правилно композиран и насложен към историята, без излишни патетични мотиви или псевдо-драматични изгъзици.

Цялата история е насочена към това, че Алиса трябва да посече дракона Джабъруоки с някакъв специален меч на точно определен ден от Календра на животинското царство. След първата драма, че Алиса всъщност не е тази Алиса, а някаква друга Алиса, която май е грешната Алиса и изобщо who the fuck е истинската Алиса, нещата постепенно се канализират и момата се отправя на фентъзи пътешествие из разнообразни триизмерни декори, обикаляйки от един замък в друг и комуникирайки с всякакви приказни креации, част от които исках да блъсна с колата си. Накрая, намира свещения меч в някакъв кучкарник и така предизвиква война между картите за игра на Червената кралица и шахматните фигури на Бялата кралица. Финалната битка е неочаквано Толкинова в презентацията си и доста изненадваща за филм с подобен сюжет, но явно „Дисни” обичат епичните шоудауни и знаят, че децата любят притчи за мечове и дракони, поради което ще се насладим на зрелищна схватка между двете враждуващи фракции, която странно защо се проведе на една гигантска шахматна дъска. /фигурите на Бялата кралица явно са се чувствали на свой терен./ Колкото и да се е постарал да е надъхващ, Бъртън е пропуснал да забележи, че целият сетинг прилича не само на сцена от „LOTR” но и на генерирана карта от „Heroes of Might and Magic”, което донякъде убива уж-мрачната атмосфера. Лошото драконче Джабъруоки пък е озвучено от Кристофър Лий, което пък допълнително прави нещата да изглеждат като непохватен MOD на „Властелина”. Както и да е, двете фентъзи армии се счепкват за няколко минути и тъй като това е филм на „Дисни”, доброто побеждава Злото и тъй като това е детски филм на „Дисни” – никой не умира, а дори напротив – ще имате щастието да се насладите на качествен 3D кючек от страна на Джони Деп.

Следват няколкоминутна развръзка, тъжни сбогувания и завръщане в реалния свят, където Алиса се превръща в малко по-оперена мадама, която започва да върти бизнес за внос на китайски стоки. В крайна сметка, „Алиса в Страната на Чудесата” е малко по-особен, за да е изцяло детски и доста по-инфантилен, за да е мрачната приказка, която много хора очакваха. В него е турен много талант и желание, но крайният ефект е като на повърната вечеря – пак е храна, но не става за ядене. Ако очаквате нещо в стила на „Слийпи Холоу”, по-добре се настройте на вълна „Хрониките на Нарния”, защото така няма да получите уринарна инконтиненция като мен. Бъртън има нужда да смени студиото за следващия си филм, а Джони Деп има нужда да спре да прави филми ексклузивно за кеф на собствените си деца и да направи една наистина различна роля от тази на перманентния шизофреник.

И така, време е да приключвам, защото личният ми лекар препоръча да не приемам толкова емоционално всеки тъп филм, който гледам, защото след време може да ми потече кръв от венците. Ето затова, ще обобщя че „Алиса в Страната на Чудесата” съвсем не е най-тъпият филм, на който ще си дадете парите тази година, но определено не си струва да събирате цяла седмица за билет. Ако имате дете, по-добре го научeте да използва тоалетната, вместо да го водите на този филм, а ако нямате дете, но сте фенове на Бъртън – по-добре не го гледайте изобщо, за да не останете с един идол по-малко. Въпреки всичката жлъч, която изхрачих по-горе обаче, лентата става за един път, ако я апроучнете с отворено съзнание и без някакви предварителни експектации. Приемете, че става дума за една различна Алиса, която явно не е чела собствената си книга  и може би филмът дори ще Ви хареса. За останалите – по-добре спестете парите си и ги вложете в нещо, което наистина ще Ви върши работа, като например вноска за парцел в гробищния парк.

5.6/10

Последни ревюта:

„Shutter Island“

„From Paris with Love“

„The Descent: Part 2“