Кой иска да гледа филм за нинджи? Всяко едно дете, нали така? Все пак, каква е мечтата на малките момченца в ранна предучилищна възраст, ако не да станат пирати, космонавти или нинджи? Е, днес ще Ви занимая с един точно такъв филм, който е бил предвиден като трибют или дори реинкарнация на старите Б-филми за черни нинджи от 80-те години на миналия век, но зареден с много повече бюджет, ефекти и визионерство. Това е “Нинджа-Убиец” или новият филм на Джеймс МакТийг, който стана известен с “В като Вендета”, но основно като протежето на братята Уашовски, които решиха да се правят на кукловоди и да режисират филми чрез него. И все пак – нинджи? В 21 век? Не е ли малко изтъркана тази тема, а и има ли вече съвременно дете, което да роптае да бъде нинджа, при все че в момента може да се занимава с много по-социално ангажирани дейности, като например да чати с туркини по Skype? Явно обаче, Уашовски /респ. МакТийг/ са на принципа, че ако филмът е зрелищен и напръскан с мнооого, прекалено мнооого кръв, то на агресивните тийнчета това ще им хареса и няма да тръгнат да си изливат натрупания гняв с пистолет в ръка по коридорите на някое щатско даскало.

Оръжията не убиват хора. Нинджите убиват хора.

“Ninja Assassin” съдържа термина „нинджа” в заглавието си, за да покаже дори на хората с нефункциониращ преден лоб на мозъка, че става дума точно за това – за нинджи. Лошото е обаче, че нинджата в случая е толкова демонстративно мачовска и показно гъзарска, че по-добрият превод в случая трябваше да бъде „Нинджа-Гъзгъзин”. Всъщност, защо не? „Нинджа-Гъзгъзин” е филм, който свирепо се опитва да напипа носталгичните косми на филмите от нашето детство, в което неориентирани в емоциите си японци се кълняха на кръвна мъст, само защото някой ги е настъпил по цвичките. Помните ли ги? Това са онези азиатски епоси, които като дечурлига сме гледали с трепет на чисто новите ни телевизори „Велико Търново” и на първите по рода си VHS касети, които тогава ни се струваха… като бъдещето. Та точно от тези филми, МакТийг и матричните братя са решили за заемат атмосферата и сюжета си, за да ни представят един съвременен и почти фантастичен епос на изкуствената кръв и неестественото разчленяване на органи. Всичко това щеше да е чудесно, ако авторите се бяха погрижили да турят и малко смисъл между пластовете с отходни рани и отрязани глави, защото едно е да гледаш филм за нинджи и съвсем друго – филм за отрязани крака на нинджи.

Във филма ще прегрява културната поп-сензация на Азия – Рейн – който едва ли познаваме от свръхестествената му музикография, а по-скоро от шарената детска фантасмагория „Спийд Рейсър”, която изненадващо отново беше свързана с братята Уашовски. Малкото корейче Рейн е било селектирано като символа на нинджите по цял свят и точно неговото жилаво и разранено телце ще наблюдаваме през почти целия филм. Рейн може и да има някакви съмнителни певчески способности, но определено не може да играе, дори и ако от това зависи живота на дядо му. Е да, по-запознатите от Вас ще кажат, че и Тони Джа не може да играе, но разликата е, че неговите бойни умения са отвъд пределите на човешките възприятия. По принцип нинджите трябва да са адаптивни, пластични и хладнокръвни, но през почти всички сцени, в които на Рейн не му се налагаше да се бие /а те бяха по-малко и от пръстите на анимационен герой/ на мен ми се струваше, че човекът страда от остра форма на запек, но не смее да си признае. Героят му – Рейзо – беше толкова вдървен, стегнат като дъска за гладене и с толкова завеян поглед, че почти си представях как гледа някой зад камерата, който му държи табели с репликите, за да не ги забрави. Но нека не вменявам чак такава вина у горкото корейче, защото то не е свикнало на такова напрежение, а и откъде да знам – истинските нинджи може наистина да изглеждат като гузни педофили.

Ето един помпозен клип на качествена азиатска момчешка група, начело с юнака Рейн

Сюжетът на филма е болен от краста, която до края не успява да се излекува, въпреки жалките опити наляво и надясно. Като всеки уважаващ себе си филм за нинджи, ще имаме честа да се насладим на тайно общество, което отвлича малки деца в специални шаолински храмове, където ги обучава в мистериозните занаяти на бойните изкуства, модата на черните кимона и садизма. Същите тези момченца, превърнати в безмилостни нинджи, стават похитители и получават поръчкови мисии за асасинации на дадени влиятелни и не чак толкова влиятелни люде. За да разследва тези убийства е повикана следователката от Европол – Наоми Харис, която ще се опита да разгадае казуса сама, докато не се окаже, че е прекалено тъпа за тази работа и не дойде нинджата Рейзо, за да й помогне. Накрая всичко завършва в спектакъл от светлини, динамика, огън и кръв, а добрата нинджа убива лошите нинджи и получава „В” като Вендета. Естествено, ще се  порадваме и на някои очебийни логически недосмилци, като например това, че елитно обучените убийци, които чуват най-малкия шум и виждат в мрака, не могат да усетят как на десет метра от оградата им кръжат военни хеликоптери. /?!/ Няма нищо, в името на изкуВството е позволена и малко художествена измислица, така че нека не прекаляваме с претенциите. Все пак тук са замесени братята Уашовски, а те не са от най-умствено напредналите.

„Нинджа-Гъзгъзин” е апотеоз на всичко, що филмите за нинджи някога са тачили – дисцплина, бойни изкуства, китайски мъдрости, отмъщение, изкупление и драма. Лошото е, че няма време да ги покаже на зрителя както трябва, защото времетраенето на филма го ограничава, но според мен дори да беше 3 часа, „Нинджа-Гъзгъзин” пак щеше да си остане същата торба с изпражнения, защото му липсват най-важните съставки – атмосфера и смисъл. Филмът започва със сцена, която да покаже колко супер яки са нинджите на 21-век, но всъщност е толкова смешна и клиширана, че в един момент ще се запитате – не е ли това откриващата сцена на „Хищникът 2”, където група цигани са заклани от извънземен ловец, който не могат да видят. Тук нещата са малко по-различни – цигините са някакви японски якудзи, а в ролята на Хищника е черната нинджа, която ги прави на телесна салата за около 20 секунди, само защото някой е отворил писмо с черен прах вътре. Сцената е пропита с толкова много насилие за има-няма 3 минути, че феновете на летящите карантии и отрязаните витални части ще получат прилив на заслужен адреналин, макар че на мен ми се стори доста прекалено. Добре, нинджите са голяма работа, разбрахме.

Визуалният стил на битките помага… донякъде.

Филмът ще върви напред с наратива си, разчитайки на множество flashbacks от детсвото на Рейзо, когато е бил обучаван от своя строг ментор в тайните на нинджистването. Зрителят ще научи колко болезнено е да си нинджа в наши дни и как всяка грешка се наказва с острие на нож в бузите. Кланът „Озузу”, както се нарича фамилията на Рейзо, са безскрупулни воини, които не се спират пред нищо, не познават болката, могат да извършват а-физични подскоци и да бягат по-бързо и от Форест Гъмп. Честно казано, признавам че като малък и аз тайно се надявах да стана нинджа, до деня в който родителите ми подариха автентично нунджако, с което още при първия замах си засегнах скротума. Оттогава реших, че това поприще не е за мен, защото не обичам да изпитвам полови болки, а и осъзнах, че за да си нинджа се искат бая тренировки, а мен ме мързеше. Ако обаче някое дете гледа „Нинджа-Гъзгъзин” сега, то пехливанчето определено няма да иска да бъде нинджа, защото обучаването на черните убийци е представено като един пролетен ден в Треблинка. Насилие, побой, показни мютилации, убийства на честта и всякакви други неща, които едно дете не бива да преживява, освен ако не живее в Косово. И всичко това за какво? За да станеш асоциален, некомуникативен, отритнат от обществото дегенерат, който си крие шурикени по чекмеджетата и катани под дъските на пода? Не мисля, че има смисъл от подобна професия, особено в ситуацията на настоящата насилствено нагнетена финансова криза.

Рейзо се тренира с години в храма Шао-Лин /или там някъде/, запознавайки се с хубава нинджица, с която неистово се залюбват, защото тя му е почистила гъбичките на краката като дете. Няколко години по-късно той я заговаря за пръв път и така забранената любов между XX нинджа и XY нинджа пламва по-ярко и от експлозия на Супернова. Лошото в цялата работа е, че женската нинджа не обича да я бият постоянно възрастни люде, затова решава да прескочи дувара и да отпраши към джунглата. Щеше да е много тъпо, ако беше успяла, но за щастие я хващат и показно я лишават от правото да живее, посредством самурайски меч, забит в нейния pectoralis major. Озлобен от този акт на смърт, Рейзо се решава да отмъсти на клана си и поема лична вендета срещу тях и в частност своя някогашен учител.  Младежът бяга в Берлин /никой така и не разбира защо филмът се развива в Берлин/ и там се скрива от хорските погледи, тренирайки ежедневно с разнообразни нинджа-оръдия на труда като разни мечове и синджири с остриета на върха. Също така ще бъде впечатляващо да наблюдаваме как прави челна стойка върху тава с пирони, защото нинджите са супер яки копелета, нали така? Освен това, авторите са се опитали хем да бъдат верни на старите филми от жанра, хем са навряли някакви доста неадекватни моменти и реплики, които превръщат дисциплинираната и стабилна нинджа в поредния екшън герой, който пуска тъпи лафове, докато около него се обстрелват с шурикени: „Защо се забави?” – пита Рейзо, целият в кръв и вързан за един стълб, когато Наоми Харис идва да го отвърже. Явно модерните нинджи не са били обучени на елементарна куртоазия и вместо да благодарят на човека, който ги е спасил, те му се репчат.

Към края Рейзо ще мяза на урод, изваден от роман на Клайв Баркър.

Лека-полека филмът започва да клони по улея на посредствеността, като за целта са се погрижили почти всички от екипа. Сюжетът върви по-мудно и от куц охлюв, а основните неща от сценария са пропуснати или показани набързо, колкото да се стигне до ядрото на целия филм, а именно – бойните сцени. О, да – бойните сцени! Добре, че бяха те, защото иначе този филм щеше да мирише по-зле и от „The Legend of Chun-Li” за претенциозни. Тук си признавам, че екшън схватките и боевете „нинджа vs нинджа” и „нинджа vs цял клан от нинджи” бяха пресъздадени ефектно или поне толкова ефектно, колкото талантът на МакТийг му е позволил. Хореографията на черните човечета е изпипана детайлно, каскадите са въздействащи на сърцебиенето, а самият Рейн и опонентите му показват завидни умения да се бият с голи ръце и голи гърди. Лошата работа е, че нинджите са представени толкова old school, че в един момент стават пародийни. Да, те се крият в сенките и изникват изведнъж от нищото, да – те следят жертвите си по миризмата на непраните им потници, да – те са невероятни атлети и се катерят по стени и паланки без да издават какъвто и да е шум. Хубаво де, можехме да приемем това, но защо, в името на всичко що е свято на тази Земя, нинджите са направени като някакви шибани комиксови герои, които не само че регенерират дълбоките си рани за минути, само със силата на мисълта си, но и се движат по-бързо, отколкото човешкото око може да ги регистрира? Малко пресилено, не мислите ли? Е, възможно е децата да получат топло чувство в корема, но лично за мен тези фантасмагории провалиха и малкото ми сериозни очаквания.

Музиката също не е лоша, макар че на моменти ми се стори прекалено бутафорна. Ще чуете няколко жици и няколко неприятни рапове, но като цяло, музикалният съпровод на филма ще държи ниво, за разлика от останалите му параметри. Другото, което не ми направи добро впечатление бяха ефектите на филма и не говоря за каскадите, а за CGI простотията, която някой  е решил, че става за нещо. Вижте сега, вече сме 2010 година, излезе „Аватар”, третото измерение е навсякъде около нас и дори в тъпите детски филми за хамстери има набузени адски ефекти, докато тук – във филм за нинджи – компютърната техника изглежда толкова долнопробно, че получих втрисане. Смешни ефекти, на фона на смешни декори, на фона на още по-смехотворна изкуствена кръв. Да, в този филм кръвта е толкова изкуствена, че чак виждате следите от домати в пюрето, което са използвали на моменти креаторите. CGI кръв също има и тя е дори повече. Честно казано, не съм гледал филм с толкова артифициална кръв, от „Кръв: Последният Вампир”, макар че там им беше простено, защото името го изискваше. Тук нещата са критични – на всеки един отрязан крайник и всяка една рана, независимо колко дълбока или повърхностна да е, ще шуртят фонтани от бели кръвни телца, а голяма част от сцените ще са напоени в червени пръски по стените, тавана и едва ли не – по камерата. Насилието на „Нинджа-Гъзгъзин” е стилно, но дотолкова завишено /спокойно, филмът е R rated/ че през втората половина Рейзо ще бъде целият в порезни рани по корема и гърба, цялото му тяло ще е в лепкава кръв, а коремът му ще е дори разпорен от самурайски меч, но какво е една такава чревна рана за човек, който може да се възстановява по-бързо и от „Върколака”. Изобщо, към края филмът се превръща в класически gorefest, където в кадър ще виждате много повече отрязани краки и ръце, отколкото актьори, а самият Рейзо ще бъде еманацията на човек паднал в казан с полу-готова лютеница.

Учител Vs. Ученик в „смъртоносна битка“, от която „трябва да остане само един“.

Може би вече е време да спирам, а? Все пак, това е филм за нинджи, а когато са замесени нинджи, могат да се кажат само ограничен брой приказки, преди да усетите хладно острие по гръкляна си. И за изпроводяк, ще обобщя словесния си хейт с думите, че „Нинджа-Гъзгъзин” в абсолютно никакъв случай не става за гледане от хора, които не са фенове на жанра или на който и да е от братятя Уашовски, защото ако някой очаква нещо в стил „Матрицата”, май си е оставил шапката за мислене вкъщи. Филм за нинджи трябва да се гледа с детско мислене, отворено съзнание и с мозък на stand by режм, иначе нещата ще загрубеят. Тук нещата са симиларни, с тази разлика че нещата загрубяват прекалено, дори и да не го искате. Радвам се, че не дадох пари за това боклуче по кината и още повече се радвам, че имам възможността да натрия носовете на всички тези, които са дали пари за него и дори … са го харесали. Рейн е готино корейче, което е хубаво да се съсредоточи към пеенето си, защото там поне хората го траят за около 4 минути, а тук се наложи да му толерирам гъзарщината в продължение на час и половина. А сега ме извинете, но ще си пусна отново „Американска Нинджа”, за да измия срама от настоящото заглавие и за да си припомня защо Майкъл Дудикоф беше по-добрата нинджа на миналия век.

4.0/10